1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
София, 06.03.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№ 4099 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 1367 от 12.02.2016 г. по в. гр. д. № 9348/2015 г. на Софийски градски съд, ІІ-Е ГО, е потвърдено решение от 18.03.2015г. по гр. д. № 34934/2013 г. на Софийски районен съд, 51 с-в, с което е отхвърлен предявен от М. К. К. срещу М. Д. Д. иск по чл.75 ЗС за защита на нарушено владение върху първи етаж от жилищна сграда, построена в УПИ ІІІ-283 в кв.11 по плана на [населено място], местност „С. р.”, в който първи етаж ответникът е въведен от ЧСИ след проведена публична продан.
Решаващите изводи на въззивния съд се свеждат до това, че ищцата не е била нито владелец, нито държател на процесния имот, а е извършвала в него само търпими действия, тъй като е била допусната от собственика на имота – своята майка Д. Т. Д., която е била и длъжник в изпълнителното производство.
Касационна жалба срещу въззивното решене е подадена от ищцата М. К. К..
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по следните въпроси, уточнени от ВКС съобразно предвиденото в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по следния начин:
1. Има ли произнасяне по предмета на спорния фактически състав по чл.75 ЗС, след като съдът не е разгледал и обосновал мотив за наличието на фактическо господство и своене на вещта и оборване на презумпцията по чл.69 ЗС.
2. Разгледал ли е съдът спора по същество, след като в решението си е постановил, че ищецът не е материалноправно легитимиран да предяви владелческия иск. Има ли постановеното решение качеството на отказ от правосъдие и преграждащо разглеждането на спора по същество с изместване на предмета на спора и неразглеждане на предявения иск.
По тези въпроси обжалваното решение влизало в противоречие с ТР №1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение №270/20.05.2010 г. по гр.д.№1162/2009 г. на ВКС, ІІ ГО; решение №45/03.02.2011 г. по гр.д.№242/2010 г. на ВКС, І ГО; решение №53 от 11.06.2015 г. по гр.д.№6031/2014 г. на ВКС, І ГО; определение №5 от 06.01.2016 г. по гр.д.№5163/2015 г. на ВКС, ІІ ГО; решение №50/04.07.2016 г. по гр.д.№5163/2015 г. на ВКС, І ГО; решение от 03.02.2009 г. на Пазарджишкия окръжен съд и решение от 16.07.2015 г. по в.гр.д.№339/2015 г. на Сливенския окръжен съд.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа по следните въпроси:
1. Какви са материалноправните предпоставки на иска по чл.75 ЗС и има ли ограничение на лицата, които имат право да предявят този иск.
2. Длъжен ли е съдът, разрешаващ спор по чл.75 ЗС, да се произнесе задължително в решението по законовата презумпция на чл.69 ЗС и да укаже доказателствената тежест на страните във връзка с тази презумпция.
3. Може ли съдът, при отричане на надлежната материалноправна легитимация на ищеца по иск по чл.75 ЗС, да се произнася с решение по съществото на спора и има ли сила на пресъдено нещо това решение.
4. Може ли, без да е въведен спор по чл.68 ЗС и чл.76 ЗС, съдът да подменя действителния спор по чл.75 ЗС.
Ответникът в производството М. Д. Д. оспорва жалбата. Счита, че в нея липсват въпроси, които да обусловят допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна и не е налице пречката на чл.280, ал.2 ГПК.
Не са налице обаче основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на жалбата до разглеждане по същество от ВКС.
На първо място – въпреки че въззивният съд не е изложил мотиви във връзка с разпоредбата на чл.498, ал.2 ГПК, именно тя е решаваща за изхода на правния спор, тъй като въводът във владение, при който ищцата е отстранена от спорния имот, е осъществен в изпълнение на влязло в сила възлагателно постановление по чл.496 ГПК. При това положение искът по чл.75 ЗС не би могъл да се основава на твърдения за нарушени права на третото лице, заварено в имота, доколкото според чл.498, ал.2 ГПК в този случай въводът се извършва срещу всяко лице и то може да се брани само с иск за собственост. Разпоредбата на чл.435, ал.5 ГПК в случая е неприложима, тъй като тя е свързана със защита срещу принудително отнемане на вещи по реда на чл.521 и сл. ГПК, а настоящият случай не е такъв.
Но дори и по изложените от въззивния съд мотиви не би могло да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Първите два въпроса, поставени във връзка с основанията по ч.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, са свързани с виждането на жалбоподателката, че съдът не се е произнесъл по съществото на предявения иск. Въпросите не съответстват на данните по делото и затова не се явяват обуславящи по смисъла на т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Съдът е разгледал предявения иск по чл.75 ЗС и го е отхвърлил поради това, че ищцата не е била нито владелец, нито държател на процесния имот, затова не може да се брани успешно с иск за нарушено владение. Не са разгледани другите елементи от фактическия състав на чл.75 ЗС – срокът на владението и нарушението му, но това не е било необходимо, след като е прието, че липсва основният елемент – владение. Възможността за отхвърляне на владелчески иск, когато се установи, че ищецът е извършвал само търпими действия върху имота, които не представляват нито владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС, нито държане по смисъла на чл.68, ал.2 ЗС, е разгледана в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №483 от 11.12.2012 г. по гр.д.№493/2012 г. на ВКС, І ГО, на което са се позовали и двете предходни инстанции. Това решение е по иск с правно основание чл.76 ЗС, но приетото в него се отнася и за искове по чл.75 ЗС, при които важи същата преценка дали е налице владение, подлежащо на защита, или търпими действия, за които владелческата защита е неприложима. В настоящия случай съдът е разграничил владението от търпимите действия, които са различна правна категория. След като е приел, че ищцата е извършвала търпими действия, не е било необходимо да излага съображения във връзка с оборването на презумпцията на чл.69 ЗС. Неотносима към спора по настоящото дело и към поставените въпроси е и посочената от жалбоподателката практика на ВКС. Тълкувателно решение №1/2012 г. на ОСГК на ВКС е по въпроса дали е приложима презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността произтича от юридически факт, различен от наследяването. Решение №270/20.05.2010 г. по гр.д.№1162/2009 г. на ВКС, ІІ ГО е за предпоставките за придобиване по давност на правата на останалите съсобственици. Решение №45/03.02.2011 г. по гр.д.№242/2010 г. на ВКС, І ГО е за допустимия ред за защита на длъжник по изпълнително дело спрямо незаконосъобразен въвод във владение. Решение №53 от 11.06.2015 г. по гр.д.№6031/2014 г. на ВКС, І ГО е по въпроса дали разпоредбата на чл.75 ЗС е приложима към отношения, свързани с осъществяване на права по разрешение за ползване на воден обект. Определение № 5/06.01.2016 г. по гр.д.№5163/2015 г. на ВКС, ІІ ГО е постановено в производство по чл.288 ГПК и не може да служи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не се включва в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Решение №50/04.07.2016 г. по гр.д.№6163/2015 г. на ВКС, І ГО е по искове с правно основание чл.31, ал.2 ЗС и чл.61, ал.2 ЗЗД. Не обосновава допускане на касационно обжалване и практиката на окръжни съдилища – влезлите в сила решение от 03.02.2009 г. на Пазарджишкия окръжен съд и решение от 16.07.2015 г. по в.гр.д.№339/2015 г. на Сливенския окръжен съд. С тези решения съдилищата са разгледали искове по чл.75, ал.2 ЗС, при които не възниква проблематиката по настоящото дело и в които не се дава разрешение на поставените правни въпроси.
Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Материалноправните предпоставки на иска по чл.75 ЗС са посочени в закона. Практиката по прилагането на чл.75 ЗС не разкрива колебания при очертаването на тези предпоставки. Посоченото решение №483 от 11.12.2012 г. по гр.д.№493/2012 г. на ВКС, І ГО, макар и постановено по иск с правно основание чл.76 ЗС, дава задължително тълкуване по въпроса могат ли да се ползват с владелческа защита т.нар. търпими /съизволителни/ действия, като ги разграничава от владението и от държането. Направеното разграничение намира приложение и при иска по чл.75 ЗС. Когато ищецът твърди в искова молба по чл.75 ЗС, че осъществява владение, е налице процесуалноправна легитимация, тъй като тя се извежда от твърденията в исковата молба. Ако в процеса се установи, че това лице е извършвало само търпими действия, но не е имало качеството на владелец, искът се отхвърля като неоснователен поради липсата на материалноправна легитимация. Материалноправната и процеуалноправната легитимация са различни правни категории и разликата между тях е изяснена в теорията и в съдебната практика.
Произнасянето по презумпцията на чл.69 ЗС в производство по иск с правно основание чл.75 ЗС е задължително само когато се направи възражение от ответника, че ищецът не е владелец, а е държател, поради което не е материалноправно легитимиран да води този иск. Съвсем различно е правното положение, когато ищецът не е нито владелец, нито държател, като в този случай последиците са разгледани в цитираното по-горе решение на ВКС, което е съобразено от въззивния съд.
Третият въпрос не отчита разликата между материалноправна и процесуалноправна легитимация на ищеца. Няма колебания в теорията и в съдебната практика, че при липса на материалноправна легитимация на ищеца искът се отхвърля и това решение има сила на пресъдено нещо, а при липса на процесуалноправна легитимация производството се прекратява като недопустимо с определение на съда. В настоящия случай съдът е приел, че не е налице материалноправна легитимация и е отхвърлил иска с решение, съобразно утвърдената практика.
И на последно място – въззивният съд не е подменил действителния спор по чл.75 ЗС, а се е позовал на решение на ВКС по иск с правно основание чл.76 ЗС, което намира приложение и при исковете по чл.75 ЗС.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Тъй като ответникът не е представил доказателства за сторени разноски, такива не следва да бъдат присъждани. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1367 от 12.02.2016г. по в. гр. д. №9348/2015г. на Софийски градски съд, ІІ-Е ГО.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: