О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1399
София, 30.12. 2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на осми октомври две хиляди и девета година в състав:
Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова г. д. № 1006/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 23 от 06.03.2009 г. по в. г. д. № 690/08 г. на Смолянския окръжен съд, след частична отмяна на решение № 48 от 25.05.2005 г. по г. д. № 14/04 г. на Д. районен съд, делото съгласно чл. 208, ал. 2, изр. 1 ГПК /отм./ е решено по същество, като: 1. отхвърлен е предявен от С. Т. И., И. З. К., Д. П. И., К. П. И. и С. П. И., иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на част от имот без пл. номер в кв. I по ПУП на с. Л., с площ от 260 кв. м., повдигната в оранжев цвят по скицата, неразделна част от първоинстанционното решение; 2. уважен е иск по чл. 109, ал. 1 ЗС, като А. Д. К., В. А. К., В. Ж. П. и К. Д. П. са осъдени да премахнат обект “складово помещение” със застроена площ 240 кв. м., находящо се в имот без пл. номер в кв. I по ПУП на с. Л., отменени са н. а. № 102/97 г. и н. а. № 68/02 г., и са присъдени разноски.
Срещу въззивното решение по иска по чл. 108 ЗС е подадена касационна жалба от ищците, които искат то да бъде отменено като неправилно. Поддържат, че определящият изхода на спора процесуален въпрос за приложението на чл. 186 и чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./ е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и е от значение за точното прилагане на закона.
Ответниците по иска по чл. 109, ал. 1 ЗС са подали касационна жалба в тази част на въззивното решение, с която искът срещу тях е уважен, и в акцесорните му части, и искат то да бъде отменено при касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържат, че въззивното решение противоречи на практиката на Върховния касационен съд по приложението на чл. 218з, ал. 1, изр. 2 ГПК /отм./, както и че въпросите за приложението по чл. 109, ал. 1 ЗС и на чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ са решавани противоречиво от съдилищата.
Ответникът по касация О. г. Д. не взема становище.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са допустими.
Предявените искове имат за предмет имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ с решение по чл. 14, ал. 3 от с. з. и две решения от 30.01.2003 г. на ОС “З”, който е включен в застроителния и регулационен план на населеното място от 1968 г., и попада изцяло в уширена в южната си част улица, нереализирана в частта, застроена с постройките, предмет на иска по чл. 109, ал. 1 ЗС.
С влязло в сила решение по г. д. № 555/05 г. на Смолянския окръжен съд, потвърдено в тази част с решение № 857 от 07.10.2008 г. по г. д. № 3008/07 г. на Върховния касационен съд на РБ, I-во г. о., искът за ревандикация е уважен за площта от общо 340 кв. м. /190 кв. м. плюс 150 кв. м./, заета от постройките и незастроена обслужваща част.становено е, че сградите и земята са придобити от ответника К чрез търг на дълготрайни активи от О. г. Д. и анекс към него. Легитимирайки се за собственик с констативен нотариален акт № 102/97 г., купувачът, заедно с ответницата К, с н. а. № 68/02 г. продали на ответниците П/2 реална част от сградата – 120 кв. м., и такава част от земята под сградата.
За да отхвърли иска за ревандикация на незастроена част от дворно място с площ от 260 кв. м., въззивният съд при новото разглеждане на делото приел, че ищците, чиято е доказателствената тежест, че са доказали ответниците да владеят имота в тази му част.
Искът за премахване на постройките – складово помещение с пристройка, е уважен по съображения, че влязлото в сила решение, с което ищците са признати за собственици на земята под сградите, е задължително съгласно чл. 220, ал. 1 ГПК /отм./ и налага зачитане на установеното с него правно положение. Приел, с оглед заключението на техническата експертиза, че като изградени без строителни книжа, постройките представляват продължително състояние на нарушаване на правото на собственост на ищците и това, заедно с доказаното право върху терена, обосновава основателност на негаторния иск.
Касаторите – ищци поставят процесуалноправен въпрос, състоящ се от две части, който според изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, илюстрирана с представени копия от решение № 923 от 14.04.1960 г. по г. д. № 1756/60 г. на III-то г. о., решение № 268 от 06.02.1964 г. по г. д. № 2795/63 г., решение № 1* от 10.06.1974 г. по г. д. № 972/74 г. и решение № 1989 от 02.06.1983 г. по г. д. № 1405/83 г., трите на II-ро г. о. на Върховния съд.
Посочените съдебни актове не са на нормативно тълкуване и не обосновават предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Те са израз на постоянната практика на Върховния съд и на Върховния касационен съд, съставляваща основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, че в мотивите към съдебния акт следва да се обсъдят всички относими доказателства, които съдържат данни за подлежащия на доказване факт. Това е и сторено в разглеждания случай, като въззивният съд е преценил показанията на свидетелите, които не са противоречиви, поотделно и в тяхната съвкупност, и е изложил конкретни съображения защо не приема за установени твърдяните от ищците факти. Съгласно чл. 157, ал. 1 ГПК /отм./ вещо лице се назначава, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са нужни специални знания, каквито съдът няма. Въпросът за владението /държането/ на един недвижим имот не е от посочената категория, а и не е част от предмета на експертното изследване, за да бъде подложено на преценка наред с останалите събрани по делото доказателства. Затова и не се констатира при постановяване на обжалваното решение съдът да е процедирал в нарушение на практиката по приложението на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./.
Втората част на поставения въпрос, свързан с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, се свежда до приложението на чл. 186 ГПК /отм./. В случая обаче, той не е решаващ за изхода на спора, тъй като не става дума за постановяване на решение по неразяснено дело, а за приложение на правилата за разпределяне на доказателствената тежест – ищците по иска за ревандикация не са успели да докажат, че имотът, предаване на владението върху който претендират, се намира във фактическата власт на ответника.
Ето защо не се установява наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване в обжалваната от ищците част на въззивното решение.
Не са налице предпоставките за касационно обжалване по жалбата на ответниците по иска по чл. 109, ал. 1 ЗС.
Като основание в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По него касаторите не сочат актове на Върховния съд или на Върховния касационен съд – такива на нормативно тълкуване /постановления или тълкувателни решения/, по разрешените процесуалноправни и материалноправен въпроси за приложението на чл. 218з, ал. 1, изр. 2 ГПК /отм./, чл. 109, ал. 1 ЗС и чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./. Позовават се на предходното отменително решение на Върховния касационен съд, но то, като постановено в рамките на същото производство, не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, включително и по въпроса за приложението на чл. 218з, ал. 1, изр. 2 ГПК /отм./. Действително, при новото разглеждане на делото въззивният съд не е изложил съображения по приложението на чл. 10, ал. 7 и чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, както е указано в отменителното касационно решение. Това обаче не е било и наложително, тъй като влязлото в сила решение за уважаване на иска за ревандикация на земята, заета от постройките, налага извода, че постройките не са пречка за възстановяване на земята, без оглед коя от двете норми е приложима в случая. Това е така, защото строежът на единична сграда, съответно наличието на застрояване или на осъществено мероприятие, налагат да се приеме, че земята не подлежи на възстановяване. Като са уважили иска за земята, съдилищата имплицитно са приели, че извършеното строителство не е пречка за реституция по ЗСПЗЗ. Въпросът е разрешен с влязлото в сила решение по иска по чл. 108 ЗС и пререшаването му в процеса по негаторния иск е недопустимо. Другият цитиран в изложението съдебен акт: решение № 23 от 23.01.2007 г. по г. д. № 2672/05 г. /без да е посочено на кой съд е/ и г. д. № 123/04 г. на ДРС не са представени и затова не са предмет на преценка по допустимостта на касационното обжалване.
Следващото поддържано основание за допустимост на касационното обжалване е чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В тази хипотеза законодателят е имал предвид противоречие на въззивното решение с други влезли в сила решения по идентичен материалноправен или процесуалноправен въпроси, а не решенията по конкретния спор на отделните инстанции. Касаторите изтъкват противоречие между решенията на трите съдебни инстанции, постановени в настоящия процес: първоинстанционното решение № 48 от 25.05.2005 г. по г. д. № 14/04 г. на Д. районен съд, решение № 385 от 06.12.2005 г. по г. д. № 555/05 г. на Смолянския окръжен съд по предходното въззивно производство и отменителното решение на Върховния касационен съд по г. д. № 3008/07 г. Тези съдебни актове не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато освен обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение, в което същият въпрос е разрешен по друг начин. Тогава е възможно отделните случаи да бъдат сравнени, за да се намери общото между тях и то да представлява произнасяне по определящия за спора въпрос, който е разрешен противоречиво. Страните обаче не са изправени пред такава хипотеза.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 23 от 06.03.2009 г. по в. г. д. № 690/08 г. на Смолянския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: