О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 145
гр. София, 10.03.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на втори март през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2567 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място] срещу решение № 273 от 19.08.2016г. по т.д. № 496/2015г. на Апелативен съд -Пловдив. С него при повторно разглеждане на делото от въззивния съд, е отменено решение № 74/1.03.2013г. по т.д. № 488/2010г. на Старозагорския окръжен съд в частта с която е бил отхвърлен за сумата 24 544,26 лв. предявеният от М. К. и Г. Б. (при условията на частичност) иск за присъждане на тройния размер на необходимите средства за отстраняване на недостатъци при строителството и е присъдил сумата на основание чл.92, ал.1 ЗЗД, като е уважил до размера на 2 217 лв. и акцесорния иск за забава плащането на посочената главница.
В касационната жалба се поддържа основание по чл.281, т. 2 ГПК –недопустимост (произнасяне по непредявен иск по чл.92, ал.1 ЗЗД). Алтернативно касаторът счита, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Претендира присъждане на съдебните разноски.
Препис от касационната жалба и приложенията към нея са редовно връчени на ответниците в настоящото производство, М. К. и Г. Б., които не представят писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Обжалваното решение е постановено при повторно разглеждане на делото, след като с решение № 72/17.07.2015г., постановено по т.д. № 230 по описа за 2014г. на ВКС –ТК І ТО, на основание т.5 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС е обезсилено постановено от Апелативен съд Пловдив решение и делото е върнато за ново разглеждане. В мотивната част на касационното решение са дадени указания на въззивния съд ищците да конкретизират петитума си по отношение на главната претенция с оглед определяне правната квалификация на иска. За да постанови атакуваното в настоящото производство решение, новият въззивен състав е приел, че формулировката на иска в уточняващата от ищците молба сочи на елементите на състава чл. 92, ал.1 ЗЗД. След обсъждане на всички факти и доказателства по делото е приел така предявеният иск за основателен до постановения размер.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с твърдението, че атакуваното решение съдържа произнасяне по включените в предмета на спора и имащи значение за изхода на делото правни въпроси: „/1/ Допустимо ли е във въззивното производство, по повод обездвижване на исковата молба, поради констатирани нередовности в същата, ищецът да заяви ново свое искане до съда, като формулира нов по съществото си петитум, в който се предявява едно изцяло ново искане до съда, като заявеното в първоначалната искова молба искане се оформя като самостоятелен, евентуален иск?”; /2/ Допустимо ли е изменение в правната квалификация на спора от страна на съда едва във въззивната инстанция, след обездвижване на исковата молба – от иск по чл. 265 ЗЗД, на иск по чл. 92 ЗЗД, и произнасяне с решение по тази новоопределена правна квалификация на спора, при положение, че в обстоятелствената част на исковата молба липсват твърдения за дължимост на неустойка, а се търси възмездяване на разходи за отстраняване на недостатъци и при положение, че в хода на делото процес на доказване по иск за заплащане на неустойка не е провеждан, а проведеният такъв е бил за възмездяване на разходи за отстраняване на недостатъци по изработеното; /3/ Ако приемем, че горните хипотези са допустими, не представлява ли всъщност тези действия нарушение на разпоредбите на чл. 214, ал. 1 ГПК?; /4/ Обезщетението, което собствениците на индивидуално обособени обекти в сграда получават за недостатъци по общите части на сградата, не следва ли да се разпределя между собствениците съобразно притежаваните от същите идеални части от общите части на сградата, а не да бъде присъждано изцяло само на някои от собствениците на обекти в сградата?, решен в противоречие с решение № 555/6.04.1961г. по гр.д. № 962/1961г. І гр.о. на ВС, решение № 238/19.08.2013г. по гр.д. № 1012/2012г. на ВКС, решение № 1489/10.09.2009г. по гр.д. № 731/2009г. на V-ти състав на ОС-Пловдив, ”.
При първото касационното производство ВКС е обезсилил въззивното решение, като е счел, че е налице несъответствие на обстоятелствената част от исковата молба с петитума й, поради което е върнал делото за отстраняване на този порок на исковата молба. Във връзка с указанията на ВКС е конкретизиран петитума на исковата молба, като е поискано присъждане на неустойка по раздел VIII, т.6 от договора, в съответствие с твърдението за дължимост на вземането по тази клауза от договора в обстоятелствената част на исковата молба /стр.2-ра/. Дали вземането по цитирана уговорка по договора представлява неустойка е преценка, която е от компетентността на съда, като в правомощията на последния е правната квалификация на иска. С оглед изложеното, не е налице евентуална недопустимост на въззивното решение, във връзка с която са поставени първите три въпроса в изложението. Извършено е не изменение на иска, а конкретизация на исковата молба, съобразно указанията на ВКС за отстраняване на несъответствието между обстоятелствената част и петитума, без да са променени наведените в исковата молба факти и обстоятелства, на които се основана спорното право, въз основа на която конкретизация въззивният съд е извел правната квалификация на иска.
Четвъртият въпрос също не обуславя допускането на касационния контрол, тъй като не е обусловил изхода на спора – липсва произнасяне на въззивната инстанция по него. Ето защо, по отношение на него не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, което прави безпредметно обсъждането на наведения от касатора допълнителен критерий.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 273 от 19.08.2016г. по т.д. № 496/2015г. на Апелативен съд Пловдив.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.