3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 146
София, 17.03.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
ч.гр.дело №40/2011 година .
Производството е по чл.274, ал.1, т.1, във връзка с ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба от ищеца А. Д. С. от[населено място], област В. Търново, приподписана от адв. Л., против въззивно определение №589/28.10.2010 г. по ч.гр.д.№322/2010 г. по описа на Г. окръжен съд.
Обстоятелствата по делото са следните:
А. Д. С. от[населено място], област В. Търново, е предявил против Д. Х. Х. от[населено място], обективно съединени искове с правно основание чл.45 ЗЗД и чл.86, във връзка с чл.45 ЗЗД. Претендира се обезщетение за причинени неимуществени вреди, следствие виновно неправомерно поведение на ответницата, във връзка с изпълнение на служебните й задължения.
С определение №1507/15.7.2010 г. по гр.д.№2434/2010 г. Великотърновския районен съд, трети състав, е оставил без разглеждане предявените искове поради тяхната недопустимост.
С определение №589/28.10.2010 г. по ч.гр.д.№322/2010 г. по частна въззивна жалба от ищеца А. Д. С. Г. окръжен съд е потвърдил определението на първата инстанция. Въззивната инстанция е приела, че с оглед разпоредбата на чл.132, ал.1 от Конституцията на Република България ответницата в качеството й на районен прокурор не носи наказателна и гражданска отговорност за служебните си действия и за постановените от нея актове, освен ако е извършено престъпление от общ характер, което трябва да е установено с влязла в сила присъда, за каквато твърдения и доказателства по спора няма. Поради това Г. окръжен съд е приел, че гражданската отговорност на ответницата по исковете е изключена, а предявените искове са недопустими, поради липса на процесуална легитимация.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а като съществени въпроси се сочат: “1. От кога и на какво правно основание магистратите могат да излагат обидни и клеветни твърдения за едни лица в своите актове, когато действуват служебно ?”; “2.В кои случаи може да се наложи ограничение на свободата на слово и на кои лица, съгласно разпоредбата на чл.10, т.2 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи ?”, “3. Налице ли са хипотезите на чл.17 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи ?” и “4.Моля уважаемият върховен съд да посочи кое е ефективното средство за защита срещу такива девиантни поведения на магистрати ?”.
Моли се за допускане на въззивното определение до касационно обжалване и отмяна на обжалваното определение.
Ответницата по частната касационна жалба – Д. Х. Х., е депозирала отговор по смисъла на чл.276 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК, и взе предвид писмения отговор на ответницата в настоящото производство намира, че частната касационна жалбата е подадена в законния срок. Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съдържа формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси, които обаче не са били нито предмет на разглеждане от въззивната инстанция, нито са поставяни от частния жалбоподател до подаване на частната касационна жалба и изложението към нея.
Поради това касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допусне.
Въпреки изложеното настоящият състав на ВКС, ІV г.о., намира, че следва да поясни на частния жалбоподател, че разпоредбата на чл.132, ал.1 от Конституцията на Република България правилно е приложена и от двете предходни инстанции. Визираната норма по категоричен начин установява, че “При осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер.”. Очевидно редът, по който частния жалбоподател- ищец, е направил опит да потърси защита на твърдяните от него права не е този, който той е избрал. Предвид разпоредбите на чл.чл.4 и 213 от Закона за съдебната власт съдът не дължи отговор на четвъртия, поставен от частния жалбоподател, въпрос. Отговор на него жалбоподателят може да получи от адвокат или друго лице с юридическо образование, което не изпълнява служебни задължения по ЗСВ.
Водим от изложените съображения и на основание чл.278, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение №589/28.10.2010 г. по ч.гр.д.№322/2010 г. по описа на Г. окръжен съд, подадена от А. Д. С. от[населено място], област В. Търново, приподписана от адв. Л., по частна касационна жалба, вх.№154/14.01.2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: