2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1468
гр. София, 18.12. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 5388 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1127/12.06.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1741/2013 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 847/05.03.2013 г. по гр. дело № 13045/2012 г. на Пловдивския районен съд, са уважени, предявени от Д. С. М., Ф. С. Л. и М. С. М. срещу дружеството-жалбоподател, искове с правно основание чл. 200 от КТ, като последното е осъдено да заплати на всеки от тримата ищци сумите от по 20 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени им, и които ще продължават да търпят, вследствие настъпила на 15.06.2010 г. трудова злополука, довела до смъртта на техния наследодател С. Щ. М., ведно със законните лихви върху тези суми, считано от 15.06.2010 г. до окончателното плащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният материалноправен въпрос: в какво се състои грубата небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 1 от КТ. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че формулираният от него въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие практиката на ВКС и в тази връзка конкретно сочи решение № 348/11.10.2011 г. по гр. дело № 387/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК; поддържа също, че въпросът е решаван противоречиво от съдилищата, но без да сочи конкретни съдебни актове в тази насока.
Ответниците по касационната жалба – ищците Д. С. М., Ф. С. Л. и М. С. М., в отговора си излагат становище и подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата; претендират присъждане на направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред настоящата съдебна инстанция.
Ищците молят също така, сумата, внесена от жалбоподателя по сметка на ВКС, като обезпечение за спиране изпълнението на обжалваното въззивно решение, да бъде преведена по сметка на частния съдебен изпълнител (ЧСИ), при когото е образувано изпълнителното производство по издадения им по делото изпълнителен лист; същото искане е направено и от ЧСИ Н. В. с рег. № 759.
Съставът на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване по изведения от касатора материалноправен въпрос по приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ. Съображенията за това са следните:
Въззивният съд, чрез препращане по реда на чл. 272 от ГПК изцяло към подробните мотиви на първоинстанционния съд (с което ги е направил и свои мотиви – към обжалваното въззивно решение), е възприел и извода, че починалият при процесната трудова злополука, наследодател на ищците не е допуснал груба небрежност, не е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, и тъй като не са налице предпоставките за приложение на чл. 201, ал. 2 от КТ, това възражение на касатора-ответник е намерено за неоснователно. Този извод е направен, след като по делото е установено, че трудовата злополука е настъпила по време и във връзка с изпълняваната от наследодателя на ищците работа, като той е влязъл в заграждение за животни, за да пусне монтиран там кран и да напои животните, когато намиращият се в заграждението бик го е нападнал и блъскал, при което му е причинил тежки травматични увреждания, от които пострадалият, по-късно – на път за болницата, е починал. След обстойно обсъждане и анализ на доказателствата по делото, съдът е приел следното досежно възражението за съпричиняване: На пострадалия е бил проведен начален и периодичен инструктаж, но по делото не е установено какво е съдържанието на този инструктаж. С приетото по делото заключение на съдебно-медицинската експертиза е установено, че към момента на злополуката пострадалият най-вероятно е имал концентрация на алкохол в кръвта 0.68 или 0.62 промила – в долните граници на алкохолно опиване. Вещото лице е посочило и разяснило, че пострадалият е бил в състояние безпроблемно да изпълнява трудовите си задължения, предвид техния характер, както и че такава концентрация не е в състояние, а няма и научни данни, да оказва някакво определено влияние върху поведенческите реакции на лицата, като евентуалното влияние на алкохола е силно индивидуално; лица, често употребяващи алкохол, имат повишена толерантност (поносимост) към алкохола, и в конкретния случай няма пряка зависимост между настъпилата злополука и концентрацията на алкохол в кръвта на пострадалия. При анализа на доказателствата по делото съдът е приел и, че не може по категоричен начин да се установи, дали и по какви причини е било необходимо пострадалият да влезе, или не в заграждението, за да напои животните, но е установено, че това често е правено не само от него, а и от други работници; както и че не може по категоричен начин да се установи, дали първо пострадалият е започнал да удря бика с лопата (каквито са твърденията на касатора-ответник) или това е била негова защитна реакция – да прогони бика, за да се предпази от нападението, но е приел за установено, че предвид дългогодишния му опит в отглеждането на животни, на пострадалия е било известно какво поведение следва да има при пряк контакт с тях, в това число – в близост с бик. Съдът е приел и, че дори и да е налице неспазване от страна на пострадалия на известни му правила за здравословни и безопасни условия на труд, то не всяко такова нарушение може да обоснове съпричиняване от негова страна, а само – такова неспазване, което да е в състояние да обоснове неполагане на достатъчна грижа от него за собственото му здраве. Прието е и че такова поведение от страна на пострадалия в случая не е установено, както и че от самия факт на влизане в заграждението (изтъкван от ответника) – предвид рутинния му характер, не може да се изведе самонадеяност, в смисъл – да е съзнавано от пострадалия, че ще бъде нападнат от бика, и да е считал, че ще е в състояние да предотврати евентуалните последици от това; този извод е направен от съда и предвид обстоятелството, че и други работници са влизали в заграждението ежедневно. В заключение, съдът е намерил, че в случая е налице инцидент, който не е свързан с волята, желанията и действията на пострадалия, а е по-скоро резултат на чисто непредвидимото поведение на нападналото го животно. В тази връзка съдът е изложил и съображения, че грубата небрежност е по-висока степен на обикновената такава, като е приел, че дори в случая да е мислима, проявена от пострадалия някаква степен на небрежност, то същата може да се определи само като обикновена такава – при недостатъчно внимание от негова страна за местоположението на бика при придвижването му вътре в заграждението.
В изложението си касаторът цитира решение № 348/11.10.2011 г. по гр. дело № 387/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, където е прието, че груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 1 от КТ е неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия – липса на елементарно старание и внимание, и пренебрегване на основни технологични правила за безопасност. В случая, както е видно от изложеното по-горе, съдът не е приел нещо, което да е в противоречие с така дефинираното понятие за „груба небрежност” по смисъла на чл. 201, ал. 1 от КТ, което се възприема не само в цитираното от жалбоподателя решение, а и като цяло в практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Такова противоречие между обжалваното решение и тази практика на ВКС не може да се изведе от цитираното в изложението на касатора, прокурорско постановление за прекратяване на образуваното досъдебно наказателното производство по случая (където – според цитата в изложението – е прието, че пострадалият е бил алкохолно повлиян и сам чрез своите действия е поставил здравето и живота си в опасност). Това постановление е едно от множеството, събрани по делото доказателства, въз основа на които съдът е достигнал до извода, че в случая не е налице груба небрежност, проявена от страна на пострадалия.
Освен предвид цитираната от самия касатор, задължителна практика на ВКС по изведения от него материалноправен въпрос, доводът му, че този въпрос бил решаван противоречиво от съдилищата е неоснователен и предвид посоченото в мотивите към обжалваното въззивно решение, влязло в сила решение № 1615/02.11.2012 г. по възз. гр. дело № 2248/2012 г. на ПОС (същото не е допуснато до касационно обжалване с определение № 1018/29.07.2013 г. по гр. дело 1358/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС). В това решение, изведеният от касатора въпрос е разрешен по същия начин, както в обжалваното по настоящото дело въззивно решение, като и по двете дела е разгледана една и съща трудова злополука, но по другото дело – по искове за обезщетения на други наследници на починалия работник С. М..
По изложените съображения, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищците, претендираните и направени от тях разноски за заплатени адвокатски възнаграждение за защита в производството пред касационната съдебна инстанция по делото, в общ размер 3 390 лв.
Също предвид изхода на делото, основателно е и искането на ищците и ЧСИ Н. В. за превеждане по сметка на последния, на внесената сума от жалбоподателя, като обезпечение за спиране изпълнението на обжалваното въззивно решение. Това спиране е постановено с определение № 610/05.08.2014 г. по частно гр. дело № 4730/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, по молба на касатора. Последният е внесъл по сметката за обезпечения на ВКС сумата 85 514.28 лв., за което е представил по посоченото частно гр. дело, вносна бележка № 593/20 от 25.07.2014 г., като постъпването на сумата е удостоверено от счетоводител при ВКС и е констатирано в мотивите към посоченото определение. Видно от изпратените от ЧСИ Н. В., съобщения с изх. №№ 4541/04.10.2014 г. и 5194/20.11.2014 г. по негово изп. дело № 20147590400107, последното е образувано въз основа на издадените в полза на ищците, три изпълнителни листа от 18.06.2014 г., отбелязани и върху обжалваното въззивно решение. В съобщенията съдебният изпълнител е отразил и че към 04.10.2014 г. дължимите суми по това изпълнително дело са в общ размер 93 253.30 лв., от които: 60 000 лв. – главници, 26 500.10 лв. – законни лихви за периода 15.06.2010 г. – 04.10.2014 г. (общо – надхвърлящи внесената като обезпечение сума 85 514.28 лв.), останалите – такси и разноски по изпълнението.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1127/12.06.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1741/2013 г. на П. окръжен съд;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Д. С. М., Ф. С. Л. и М. С. М. сумата 3 390 лв. (три хиляди триста и деветдесет лева) – разноски по делото;
ВНЕСЕНАТА като обезпечение от [фирма], с вносна бележка № 593/20 от 25.07.2014 г., сума 85 514.28 лв. (осемдесет и пет хиляди петстотин и четиринадесет лева и двадесет и осем стотинки) да се преведе по сметка на частен съдебен изпълнител Н. В. с рег. № 759 и с район на действие – съдебният район на Пловдивския окръжен съд, а именно – по посочената от него, сметка IBAN [банкова сметка], B. код BUINBGSF при Търговска банка [фирма], клон „Престиж” – Пловдив, с титуляр ЧСИ Н. В., рег. № 759, по изп. дело № 20147590400107.
Определението не подлежи на обжалване.
Препис от определението да се изпрати на ЧСИ Н. В., както и в счетоводството на ВКС – за изпълнение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.