О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 147
София, 11.03.2011 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 714 по описа за 2010 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на В. Д. Ч. чрез адвокат Р. С. срещу решение № 399/04.05.2010 г. на Софийски апелативен съд /САС/ по гр.д. № 77/2010 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд /СГС/, отхвърлящо иск на касатора срещу [фирма] по чл.79 ЗЗД за сумата 40000 лв.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност, а като основание за допускане на касационно обжалване – разпоредбата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата – [фирма] оспорва същата по съображение в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред СГС е предявен иск по чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.141 ал.7 ТЗ от В. Д. Ч. срещу [фирма] за сумата 40000 лв. – обезщетение от неизпълнение на задължение за изплащане на допълнително възнаграждение в размер на 10% от чистата печалба на дружеството за периода 01.01.2003 г. – 31.12.2007 г. по договор за възлагане управление на дружеството. Искът е отхвърлен от СГС, чието решение е потвърдено от САС. САС е приел, че между страните е сключен договор, по силата на който ответното дружество е възложило на ищеца, а той е приел да го управлява и представлява за определен срок срещу определено месечно възнаграждение. Ищецът търси неплатено допълнително възнаграждение въз основа на чл.10 от договора, в който е записано, че след приключване на финансовата година и съставяне на годишен отчет и баланс, и при наличие на добри финасови резултати УС на А. – сдружение с нестопанска цел и едноличен собственик на капитала на ответното дружество, [фирма], може да реши да изплати на управителя допълнително възнаграждение в размер на 10% от чистата печалба на дружеството. При липса на решение на УС на дружеството – предпоставка за изплащане на договореното възнаграждение по чл.10 от договора, САС е приел, че предявеният иск е неоснователен. Прието е още по доводите на ищеца /сега касатор/, че не е налице хипотезата на чл.300 ТЗ, тъй като процесното споразумение не съдържа волеизявление на страните за допълване на сключения договор.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Въпросът по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус.
В настоящия случай касаторът формулира следните въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК:
1. Налице ли е идентичност между УС на А., сдружение с идеална цел по смисъла на ЗЮЛНЦ и самото сдружение и доколко на членовете на УС може да се гледа като на трето лице по отношение на сдружението?
2. Може ли да се прилагат разпоредбите на чл.300 ТЗ по отношение на договор за управление на юридическо лице, когато принципалът откаже да вземе решение за допълването му?
Разрешението на така поставените въпроси не е обусловило изхода на спора. Първият въпрос е самоцелно формулиран, не е обсъждан и разрешаван от САС, а и не намира опора в закона, нито в установените факти по делото – УС на А. е представител на юридическото лице А. – сдружение с нестопанска цел и едноличен собственик на капитала на ответното търговско дружество [фирма], а не идентичен с него – устав на сдружението, чл.10 ал.1 ЗЮЛНЦ, удостоверение от търговския регистър за вписани обстоятелства по партидата на [фирма]. По втория въпрос следва да се посочи, че не е налице хипотезата на чл.300 ТЗ, тъй като процесното споразумение не съдържа волеизявление на страните за допълване на сключения договор. Съдът не може да замества липсващо решение на УС на А. – сдружение с нестопанска цел и едноличен собственик на капитала на ответното дружество [фирма], което е предпоставка за изплащане на договорено възнаграждение по сключен между страните договор. В настоящия случай съдът не разполага с правомощия по чл.300 ТЗ – процесното споразумение не съдържа волеизявление на страните за допълването му. Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави /чл.9 ЗЗД/, но договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили /чл.20а ал.1 ЗЗД/ и същите се прилагат така, както са сключени. Това е сторено от САС.
Не е налице и допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Разпоредбата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК е налице когато има неяснота по отношение на определени правни норми и е нужно тълкуването им, когато е необходима промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика по тяхното приложение или осъвременяване на тълкуването на определени правни норми и съдебната практика по прилагането им /т.4 от ТР № 1 /2010г. на ОСГК и ТК на ВКС/. В случая тези предпоставки не са налице. Формулираните въпроси от касатора, както се посочи по-горе, не са обусловили изхода на спора като разрешение, нито обуславят наличие на някоя от хипотезите по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касационната жалба направените и поискани разноски за настоящатна инстанция в размер на 1250 лв. юрисконсултско възнаграждение, изчислено по чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 399/ 04.05.2010 г. на Софийски апелативен съд по гр.д. № 77/2010 г.
ОСЪЖДА В. Д. Ч. чрез адвокат Радосрав И. С., съдебен адрес[населено място], [улица] ет.5 ап.11 да заплати на [фирма], София ул. „И. пролом № 6 направените разноски за настоящата инстанция в размер на 1250 лв. /хиляда двеста и петдесет лева/ – юрисконсултско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.