О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 80
[населено място], 07.02. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №2188/2013г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288, ал.1 ГПК и е образувано по касационна жалба на ЗД [фирма] – София срещу решение №23 от 11.01.2013г., постановено по в.д. № 663/2012г. на Варненския апелативен съд, като се релевират оплаквания за отмяна на неправилно решение по всички основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Искането е за отхвърляне на предявените искове. В касационната жалба е инкорпорирано изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Направено е искане за присъждане на разноски.
В писмен отговор Д. А., В. А. и Д. А., чрез пълномощника си адв. Н. И. поддържат искане да не се допуска въззивното решение до касационно обжалване поради смесване на основанията по чл.280, ал.1 с основанията по чл.281, т.3 ГПК, че изложението не съдържа въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и че не е налице противоречие на обжалваното решение с представената от касатора съдебна практика. Направено е искане за присъждане на разноски по представен списък и договор за правна защита и съдействие, в което е посочено, че адвокатската защита се осъществява при условията на чл.38, ал.1, т.3 пр. второ от ЗА.
В. К. ответник по евентуалните искове не заявява становище по допустимостта и основателността на касационната жалба.
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Производството пред съдилищата е образувано по предявени субективно съединени искове от Д. А., В. А. и Д. А., първата като съпруга , а последните две ищци като деца починалия А. А. при ПТП на 8.05.2010г., за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от застрахователното дружество, покриващо гражданската отговорност на виновното за ПТП лице В. Й. К.. Варненският окръжен съд е уважил исковете с правно основания чл.226 КЗ в размер по 60 000 лв. за ищците В. А. и Д. А.. Варненският апелативен съд е уважил предявените искове за неимуществени вреди още за 20 000лв., т.е. исковете на двете ищци са уважени в претендиряния от тях размер от 80 000лв. Искът по чл.226 КЗ на Д. А. е уважен за сумата от 60 000лв. Ищцата Д. А. е предявели иск за търпените болки и страдания от причинените й от ПТП увреждания, както и иск за имуществени вреди. Първият иск е бил уважен от първоинстанционния съд за сумата от 25 000 лв., а искът за имуществени вреди за сумата от 905.06 лв. Варненският апелативен съд е присъдил на ищцата допълнително 5000 лв. по иска за неимуществени вреди и е отхвърлил иска за имуществени вреди за разликата от 543.03 лв. до 905.06 лв. При разглеждане исковете за неимуществени вреди, въззивната инстанция е приела съпричиняване на вредоносния резултат от 40% от Д. А., изразяващо се в допуснато нарушение на чл.42, ал.1, т.1 от ЗДвП като водач на леката кола, в която пътник е бил пострадалия А. А. – предприемане на маневра изпреварване без да е отчетена конкретната пътна обстановка. Вината на водача на лекия автомобил “Опел Вектра” В. К., чиято отговорност е предмет на исковете за причинени вреди на трети лица от извършеното ПТП, е установена с влязла в сила присъда по н.о.д. № 41/2011г. на В..
Ищците не обжалват въззивното решение.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
Материалноправният въпрос справедлив ли е присадения размер на обезщетението според чл.52 ЗЗД и обстоятелствата, които определят това, следва ли съдът да се съобрази с икономическата конюнктура е изцяло обусловен от конкретните факти по делото. Съдът при определяне на размера на обезщетенията е направил преценка на доказателствата по делото за близките отношения и емоционална връзка на децата с бащата, на съпругата на починалия, както и съпричиняването на вредоносния резултат за ПТП от съпругата. С Постановление № 4/1968 г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания по тълкуването и прилагането на чл.52 ЗЗД и тези указания са съобразени от ВАС, като са съобразени всички обстоятелства и критерии от значение за определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД. Съдът при определяне на моралните вреди е взел предвид характера и тежестта на уврежданията / смъртта на починал съпруг и баща/, характера и вида на уврежданията на ищцата Д. А., интензитета на търпените болки и страдания, продължителността на проведеното лечение, продължаващия дискомфорт от натрапливи спомени и страхове. Решение №59/29.0.2010г. ВКС, ТК ІІ т.о. не се обсъжда, тъй като не е посочен номера на делото и не се представя от касатора като съдебна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото по приложението на чл.52 ЗЗД има установена задължителна съдебна практика.
Процесуалния въпрос кога може да се приеме за доказан един факт в гражданския процес с оглед на разпоредбата на чл.154 ГПК и спазени ли са изискванията на закона от Варненския апелативен съд е поставен общо теоретично, поради което не изпълнява общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. На второ място въпросът е фактологично поставен, тъй като дали един факт е доказан или не е въпрос по фактите по делото. Фактите и обстоятелствата за всяко дело са различни, като според цитираното правило всяка страна трябва да докаже фактите, на които основава своите твърдения или възражения. По възражението на касатора, че застрахователния договор не е произвел действие, тъй като не е платена първата вноска по застрахователната полица, Варненският апелативен съд е изложил мотиви, че от липсата на доказателства за платена първа вноска не може да се направи извод, че договорът не е произвел действие по аргумент на чл.187 КЗ. Текстът на чл.187 КЗ относно действието на застрахователния договор не следва да се тълкува изолирано, а според разума на закона, като се съобрази с правилото на чл.192 КЗ, според което цялата премия или първата вноска при разсрочено плащане се плаща при сключване на договора. От тълкуването на двете норми, приема съдът, следва, че задължението за заплащане на застрахователната премия е първо по време, т.е. застрахования трябва да престира първи, като условия за сключване на договора. Поради което при наличието на застрахователна полица по арг. на чл.184 КЗ следва да се приеме че има валидно сключен застрахователен договор. Независимо, че въпросът не е съобразен с конкретните правоотношения, въззивното решение не е в противоречие с решенията, на които касаторът се позовава за да обоснове противоречие със задължителна за съдилищата съдебна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Решение №261 от 31.03.2010г. по гр.д. №5305/2008 г., III г. о., ГК, дава отговор на въпрос, свързан с установяването на един от елементите от фактическия състав на чл. 225, ал. 1 КТ, а именно: останала ли е касаторката без работа по трудово правоотношение след незаконното уволнение, каква е доказателствената сила на представените от нея писмени доказателства /копие от трудова книжка и служебна бележка от А. по заетостта/, както и за разпределението на доказателствената тежест в процеса. С решение № 589 от 16.11.2010 г. по гр. д. № 1700/2009 г., ВКС, III г. о., ГК, се е произнесъл по въпроса : следва ли при прекратяване на брака с развод съдът да се произнесе относно вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака и за издръжката на родените от брака деца, а с решение № 831 от 8.12.2010 г. по гр. д. № 603/2010 г., IV г. о., ГК, дали уважаването на иск за присъждане на обезщетение по чл. 200 КТ за вреди от професионално заболяване е обвързано с определения от органите на медицинската експертиза на работоспособността процент на трайна неработоспособност на лицето над 50 %. От цитираните съдебни актове следва, че състави на ВКС са се произнесли по правни въпроси, разрешаването на които са задължителни за съдилищата, обективно различни от формулирания от касатора процесуалноправен въпрос и от материалноправния въпрос за валидността на договора за застраховка “Гражданска отговорност”.
По въпроса може ли без да спазени изискванията на т.3 и т.4 на Постановление №7 от 4.10.1978г. по гр.д. №9/77г. съдът да приеме наличието на валидно застрахователно правоотношение и неправилно ли е решението което не е съобразено с ТР, не е осъществена допълнителната предпоставка на т.1, на чл.280, ал.1 ГПК. В т.3, раздел ІІ Пленумът на ВС е приел, че действието и началния момент на застрахователното правоотношение възникват след заплащане на първата застрахователна вноска, освен ако не е било уговорено друго. Преди заплащане на първата вноска въпреки наличието на всички необходими за действителността на договора елементи той няма сила между страните. В обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с действащите към датата на увреждането материалноправни норми по КЗ. В т.4 на Постановление №7/77г. Пленумът се е произнесъл за значението за действителността на всички видове застрахователни правоотношения от застрахователния риск и застрахователния интерес. По такъв въпрос въззивният съд не се е произнесъл, поради което този допълнителен критерий не е от значение за допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
По въпроса може ли официален удостоверителен документ да удостоверява факти извън правомощията на органа издал документа и каква е доказателствената сила на това удостоверяване, в частност може ли ГФ да удостоверява факти, които са извън правомощията му по чл. 295, ал.7 КЗ, настоящия състав на ВКС приема, че въпросът не изпълнява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК доколкото инстанцията по същество на спора е приела за установени фактите, които удостоверява справката от информационния център на ГФ за сключена застраховка за автомобила управляван от делинквента, началната дата и крайния срок на застрахователния договор и номера на застрахователната полица. Документите, изготвени от фонда въз основа на данните от Информационния център, до доказването на противното, удостоверяват застрахователя, номера на договора задължителна застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите, началната и крайна дата на покрития риск, регистрационния номер на МПС. Дадените от Информационния център данни се считат за достоверни, до доказването на противното, поради факта, че информацията се предоставя от самия застраховател. Съгласно чл.294, ал.1 КЗ всеки застраховател, който предлага застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите предоставя на Информационния център към ГФ ежеседмично справка за сключените и прекратени застрахователни договори към края на предходната седмица. Както беше посочено по-горе изводите си за валидно сключен застрахователен договор съдът е извел от наличието на застрахователна полица и от тълкуването на разпоредбите на чл.187 и чл.192 КЗ. Няма допълнителен критерий, достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване на решението/ спр.ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС/.
По въпроса установявали чл.192, ал.1 КЗ презумция за факт и ако установява факта на плащане на премия, защо това изрично не е посочено в закона, няма аргументиран допълнителен критерий, достатъчно за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване. Абсолютно задължителна предпоставка за допустимостта на касационното обжалване е атакуваният съдебен акт да съдържа произнасяне по съществен материалноправен и/или процесуален въпрос, по отношение на който следва да е налице едно от изброените в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 изисквания, а именно – въпросът да е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд; да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Въпрос №7 от изложението към касационната жалба няма съдържанието на обуславящ извода на съда за валидно възникнало застрахователно правоотношение между дружеството – застраховател и делинквент. Двете цитирани от касатора разпоредби чл.260, ал.2 и чл.202, ал.2 КС уреждат предпоставките и реда за прекратяване на договора за застраховка. По делото не е имало спор, че договорът за застраховка не е прекратен от застрахователя, а доколкото съдът е препратил към посочените текстове, то е с оглед на възможността застрахователното дружество да упражни правото за прекратяване на застрахователното правоотношение при неплащане на разсрочените вноски на застрахователната премия в срока уговорен в застрахователния договор. В този смисъл въпросът не се явява обуславящ изхода на делото, касаторът не обосновава и допълнителен критерий по т.т.1-3, чл.280, ал.1 ГПК.
В обобщение на изложеното въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. С оглед изхода на спора и на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, касаторът следва да заплати на адвокат Н. И. – ВАК пълномощник на ответниците по жалбата, адвокатско възнаграждение в размер на 4095 лв. за изготвения отговор на касационната жалба, определено при условията на чл. 7, ал. 2, т. 4 и чл.9, ал.1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното ВКС, ТК, състав на първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 231 от 11.01.2013г., постановено по в.т.д. № 663/2012г. на Варненския апелативен съд, търговско отделение.
ОСЪЖДА ЗД [фирма] да заплати на адв. Н. И. ВАК адвокатско възнаграждение в размер на 4095 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: