7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 147
София, 13.03.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на първи март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2099 по описа за 2016 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищеца У. Р. С., британски гражданин и на ответницата Л. Д. С. против Решение № 153 от 30.06.2015г.по в.т.д.№ 138/2014г. на АС Велико Търново.
Ищецът обжалва решението в частта, с която апелативният съд е обезсилил като недопустимо решението по т.д.№ 51/2013г. на Габровския ОС за осъждането на Л. С. да заплати на У. С. на основание чл.79 ЗЗД във вр. с чл.129 ТЗ сумата 100 000 евро, представляваща част от общо дължима сума от 2 900 000 евро по сключен на 25.08.2008г. договор за покупко продажба на дружествените дялове на У.С. от капитала на [фирма], ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 23.08.2013г. и е прекратил производството по делото в тази част. Предмет на касационната жалба е и решението в частта за отмяна на решението на Габровския ОС за осъждането на Л. С. да заплати на У.С. мораторна лихва за забава за изплащането на цената на прехвърлените дружествени дялове върху главницата от 100 000 евро за периода 17.09.2009г.-22.08.2013г. в размер на 77 836.86лв. и отхвърлянето на този иск.
Твърдението е, че решението е недопустимо, тъй като: 1/ съдилищата не са констатирали, въз основа на приложените доказателства, че общият размер на вземането, което ищецът има към ответницата към датата на подаването на исковата молба е не 2 900 000евро /в какъвто размер е посочена общата дължима сума по предявения като частичен иск/, а 2 700 000 евро, тъй като преди завеждането на иска, с два договора за цесия ищецът е прехвърлил на втория и третия ищец част от вземането си за цената на прехвърлените дружествени дялове /по 100 000 евро на Н. Д. и С. А./. От това се извежда становище за разминаване между обстоятелствена част и петитум на исковата молба на С. – предявяване на претенция за присъждане на частична сума от общо вземане, от общ размер на спорното материално право, какъвто не е притежавал. 2/ Твърди се и че спорното материално право в обстоятелствената част на исковата молба на С. не е било индивидуализирано в достатъчна степен, тъй като този ищец не е посочил ясно и категорично, че неговата претенция се основава на „новонастъпили факти“, обективирани в два договора за цесия от 16.02.2011г. 3/ Като трето основание за недопустимост на решението е въведено твърдение за друг неотстранен от съдилищата пропуск на исковата молба – петитумът на двата осъдителни иска на ищеца С. съдържали искания за присъждане на вземания в евро при посочена алтернативна равностойност в лева, т.е. петитумът е формулиран неясно и неточно. Изложени са и съображения за неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ Когато предявеният иск не отговаря на всички процесуални предпоставки за неговата допустимост в това число и на изискванията на чл.127,ал.1,т.4 и т.5 ГПК, следва ли въззивната инстанция да остави без движение исковата молба и да даде срок за отстраняване на констатираните нередовности. Когато с въззивното решение няма произнасяне по съществото на спора, същото следва ли да се отмени като неправилно поради допуснати нарушения на процесуалния закон, или следва да се обезсили; когато с въззивното решение има произнасяне по съществото на спора, същото следва да се отмени като неправилно поради допуснати нарушения на процесуалния закон или следва да се обезсили. 2/ Когато предявеният иск е с формулиран петитум за алтернативно присъждане и на левовата равностойност по валутния курс на БНБ към определена дата на парична сума, уговорена в чуждестранна валута, следва ли въззивната инстанция да остави без движение исковата молба и да даде срок за отстраняване на нередовностите или следва служебно при постановяване на решението си да присъди претендираното вземане във валутата, в която е уговорено. Ако въззивният съд не е санкционирал посочения недостатък относно валутата на претендираното вземане, при въззивно решение, в което няма произнасяне по съществото на спора, същото следва да се отмени като неправилно поради нарушение на процесуалния закон или следва да се обезсили, съответно при въззивно решение, в което има произнасяне по съществото на спора, същото следва да се отмени като неправилно поради допуснати нарушения на процесуалния закон или следва да се обезсили. Процесуално законосъобразно ли е ищецът да формулира петитум, в който да претендира присъждане на вземане алтернативно или във валутата, в която е уговорено, или в левовата равностойност. 3/ Налице ли е непълен или неточен доклад в хипотезата, в която по пътя на инстанционния съдебен контрол се установи, че исковата молба не отговаря на изискванията на чл.127,ал.1,т.4 и т.5 ГПК – а именно относимите към спора факти не са посочени, или са посочени неясно или неточно, липсва петитум или същият е формулиран неясно или неточно. В изпълнение на принципа на законност, въззивният съд длъжен ли е да осигури правилното приложение на императивния процесуален закон, дори и във въззивната жалба да е липсвало оплакване за неговото нарушаване по отношение на редовността и правилността на производството по чл.140 във вр. с чл.146 и сл.ГПК.. 4/ Налице ли е субективен и обективен идентитет между дело по иск в заповедното производство по чл.422 ГПК и по иск в общия исков процес по чл.79 ЗЗД ако основанията за възникване на вземането, което се претендира по двете, се извеждат от различни правопораждащи факти: първото от договор от 25.08.2008г. „и обективирано в заповед за изпълнение“, във второто – от договор от 25.08.2008г. и два договора за цесия от 16.02.2011г. При какви предпоставки предметните предели на установителния иск в заповедното производство, предявен по реда на чл.422 ГПК и предметните предели на осъдителния иск в общия исков процес, предявен по реда на чл.79 ЗЗД, се приема че съвпадат напълно, когато и при двата иска претенцията произтича от неизпълнение на облигационно задължение. В отношенията между кредитор и длъжник, сключен договор за цесия за част от вземането представлява ли новонастъпил факт и признава ли му се правопроменящ ефект по отношение на правопораждащия задължението факт. Възможно ли е спорното материално право да се базира на съвкупност от правопораждащи факти в съотношение на първоначален и последващ /правопроменящ/. Необходимо ли е да има пълен субективен и обективен идентитет между две дела, за да бъде зачетена СПН на влязло в сила решение във висящо производство. Налице ли е пълно тъждество между установителния иск в заповедното производство, предявен по реда на чл.422 ГПК и осъдителния иск в общия исков процес, предявен по реда на чл.79 ЗЗД, когато има идентичност между страните по двете производства, на предмета на двата спора, но са различни основанията и исканията или когато отделни части от съществените елементи на двете различни производства – страни, предмет, спорно право и др., не съвпадат. 5/ С писмена защита страните могат ли да правят искания, свързани със спорния предмет, в това число искане за зачитане на СПН на влязло в законна сила съдебно решение, с които да сезират съда, съотв. могат ли да представят доказателства във връзка с тези искания, спрямо които противната страна не може да ангажира становище. Следва ли въззивният съд при отправено до него искане за зачитане на СПН на влязло в сила решение, да даде възможност на насрещната страна да вземе становище по него преди да се произнесе със съдебен акт. При произнасянето си въззивния съд може ли да „изненада“ страните като основе акта си на доводи, които не са въвеждани и обсъждани от тях. Допустимо ли е решението при такива обстоятелства или неправилно. По всички въпроси поддържаните допълнителни предпоставки са т.1,т.2 и т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.
С касационна жалба ответницата Л. С. обжалва решението в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за осъждането й да заплати на втория и третия ищец – на Н. Д. и на С. А. сумите от по 100 000 евро и обезщетение за забава по 77 836.86лв. на основание договори за цесия от 16.02.2011г. Твърдението е, че решението в тази част е недопустимо, тъй като въззивната инстанция не е зачела СПН – влязлото в сила на 26.10.2015г. решение по в.т.д.№ 109/2014г. на АС Велико Търново, с което предявеният по реда на чл.422 ГПК иск за признаване на съществуването на част от вземане на У.С. към Л. С. по същия договор за прехвърляне на дружествени дялове, е отхвърлен. Поддържа се, че когато един частичен иск е отхвърлен, силата на пресъдено нещо обхваща и непредявената част от вземането, поради което на прекратяване е подлежало производството по настоящия спор. Излага, че предявените от С. А. и Н. Д. са последващо предявени частични искове, които са лишени от правен интерес, поради което производството по делото е подлежало на прекратяване на основание чл.126,ал.1 ГПК. Изложени са съображения за неправилност поради нарушение на материалния закон и твърдения за отсъствие на мотиви.
Изложението по чл.284,ал.3 ГПК е идентично на касационната жалба като без да се поставя правен въпрос се съдържа позоваване на ТР №1/17.07.2011г. на ОСГК на ВС, на решението по т.д.№ 730/2014г. на 2 т.о. на ВКС, т.д.№ 1711/2013г. 1 т.о., по гр.д.№ 87/2011г. на 1 г.о.
Депозирани са отговори от Л. С. и У. С. на подадените касационни жалба на насрещната страна. Становище в срока по чл. 287 ГПК от ищците Н. Д. и С. А. не е депозирано.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Сезирана с въззивна жалба на ответницата въззивната инстанция е констатирала, че тримата ищци са предявили обективно и субективно съединени искове против Л. С. с правно основание чл.79,ал.1 и чл.86 ЗЗД за сумите от по 100 000 евро, представляваща част от общо дължима сума от 2 900 000 евро по сключен договор за покупко-продажба на дружествените дялове от капитала на [фирма], като вземането на първия ищец е основано на договора на прехвърляне на дружествени дялове от 25.08.2009г. с който той прехвърля на С. своите 30 дяла срещу задължението за заплащане на сумата 2 900 000 евро в 12 месечен срок, а вземанията на втория и третия ищец – на договори за цесия от 16.02.2011г., с които У.С. им е прехвърлил по 100 000 евро на всеки от своето вземане по същия договор. Всеки от ищците е претендирал и обезщетение за забава. В хода на производството пред въззивната инстанция жалбоподателката отново се е позовала на висящо производство по т.д.№ 38/2013г. на ОС Габрово /в.т.д.№ 109/2014г. на АС Търново/ по предявен иск по реда на чл.422 ГПК с предмет съществуване на част от вземането по същия договор за продажба на дружествени дялове, който спор съставът, постановил обжалваното решение е счел, че е преюдициален, поради което производството по делото е било спряно. Това определение е потвърдено от ВКС /Определение № 83 от 16.02.2015г. по ч.т. д. 2481/2014г. на ІІ т.о/ по съображения, че в случая преюдициалността следва от обстоятелството, че ако решението по в.т.д.№ 109/2014г. на В.Търновския АС, с което е отречено правото на ищеца по частичния установителен иск, основан на чл.422 ГПК, влезе в сила, то с оглед произтичащата от него сила на пресъдено нещо по отношение на цялото вземане, ще е от значение за предмета на спора по в.т.д.№ 138/2014г. В хода на делото, включително и на устните състезания, жалбоподателката е поддържала становището си за недопустимост на производството, позовавайки се на формирана сила на пресъдено нещо, с което е отречено съществуването на вземане на У.С. към С. – с Определение № 590 от 26.10.2015г. по т.д.№ 3679/2014г. съставът на 2 т.о., ВКС не е допуснал касационно обжалване на решението по в.т.д.№ 109/2014г. на АС В.Търново. С последното, след отмяна на решението по т.д.№ 38/2013г. на ОС Габрово, с което искът е бил уважен, искът на У. С. против Л. С. за признаване за установено по реда на чл.422 ГПК, че С. му дължи сумата 97 791.50лв. – част от общо дължима сума от 2 900 000 евро по договор за продажба на дружествени дялове от 25.08.2008г., за която е била издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417,т.2 ГПК /договор за продажба на дялове с нотариална заверка на подписите/, е отхвърлен.
В обжалваното понастоящем решение съставът на въззивния съд е приел, че е налице отрицателна предпоставка за допустимостта на иска, за която следи служебно; че с влязло в сила решение е отречено съществуването на част от общо вземане от 2 900 000 евро по същия договор, а предметът на настоящото производство, следващо отхвърлянето на установителния иск по реда на чл.422 ГПК, е идентичен, идентични са и страните; че с влязлото в сила решение по иска по чл.422 ГПК е разрешен окончателно въпросът за съществуването на вземането на кредитора У.С. по отношение на длъжника Л.С.. Мотивирано е, на основание т.1 от мотивите на ТР № 1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС, че силата на пресъдено нещо обхваща отричането на цялото право и се разпростира и по отношение на непрететендираната част, тъй като с отхвърлянето на частичния иск се отрича цялото спорно право, силата на пресъдено нещо се формира и по размера на непредявената част от вземането, поради което ищецът не би могъл да търси допълнителното му присъждане. По тези съображения е обезсилено решението по предявения главен иск на ищеца У.С. с правно основание чл.79,ал.1 ЗЗД и производството по него е прекратено. Счетено е, че СПН не е формирана по предявения от същия ищец акцесорен иск по чл.86,ал.1 ЗЗД /мораторна лихва за периода 17.09.2009г. до завеждането на иска/, той е разгледан и е счетен за неоснователен, предвид установеното със сила на пресъдено нещо, че не съществува вземане за главницата от 100 000 евро, върху която се претендира мораторна лихва.
Въззивната инстанция е счела за неоснователно възражението на С., че силата на пресъдено нещо, формирана въз основа на влязлото в сила решение по в.т.д.№ 109/2014г. на АС В.Търново, се разпростира и по отношение на предявените от Н.Д. и Ст.А. осъдителни искове за заплащане на по 100 000 евро или левовата им равностойност 195 583лв. и мораторна лихва, като е мотивирано, че те не са страни в производството по чл.422 ГПК и основават вземането си на сключени с първия ищец договори за цесия от 16.02.2011г. За неоснователно е счетено възражението, че договорите не са породили действие като е обсъдено приложеното към исковата молба съобщение до длъжника от стария кредитор. По възражението за несъществуването на прехвърленото вземане е прието, че то не обуславя недействителността на договора и че твърдението на С., че е погасила задължението си към прехвърлителя на дружествените дялове У.С. е неоснователно. При тълкуване на договора от 25.08.2008г. за прехвърляне на дружествените дялове от съдружника У.С., с който недвусмислено приобретателката е поела задължение за плащане на сумата 2 900 000 евро-равностойността на дяловете именно на този съдружник в посочен предстоящ срок /12 месеца/; след обсъждане сключването на 17.10.2008г. на договор за ипотека, с който дружеството „Варна груп“, чиито едноличен собственик е С. след изкупуване на дружествените дялове на бившите съдружници, е учредило в полза на С. за обезпечаване на задълженията му към С. по договора за покупко продажба на дружествени дялове ипотека върху свой имот; на споразумение между същите страни от 15.11.2010г., от което ясно се установява непогасеното към този момент от купувача на дружествените дялове на С. задължение, въззивната инстанция е изключила основателността на тезата, че задължението си за плащане на цената, приобретателят на дружествените дялове е изпълнил с „две платежни нареждания от 25.08.2008г.“. По делото е било безспорно, че след датата 25.08.2008г. няма извършени плащания от ответницата към прехвърлителя У.С.. С тези съображения е обоснована основателността на главните и на акцесорните искове на втория и третия ищец и потвърждаването на първоинстанционното решение в тази част.
По искането на касатора У. С. за допускане на касационно обжалване:
Отсъства основание за преценка въззивното решение да е недопустимо, в която хипотеза /т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК/, съставът на ВКС е длъжен да допусне касационното обжалване, за да провери дали въззивният акт страда от такъв порок.
Твърдението на ищеца, предявил частичен иск, че има общо вземане в посочен размер, което е опровергано от представените доказателства, не обуславя нередовност на исковата молба. Дори да е налице несъответствие в твърденията, то би подлежало на отстраняване по реда на чл.145,ал.2 ГПК, като в трайната съдебна практика /решение гр.д.№ 3140/2015 на 4 г.о. и др./ е проведено ясно разграничение между хипотезите на нередовност на исковата молба и несъответствия при твърдяни факти, съответно между твърдения и приложени доказателства и е дадено разяснения какви са правомощията на съда.
Неясна е тезата на касатора за нередовност на исковата молба с оглед наличието на договори за цесия, които той визира като „новонастъпили факти“. Както се посочи, ако ищецът игнорира в исковата молба определени обстоятелства, това не води автоматично до нейната нередовност, до наличието на порок, който препятства произнасянето на съда и постановяването на валиден акт.
Не съставлява порок на исковата молба, водещ до нередовност, посочването в петитума на претендираната сума в чуждестранна валута и в левова равностойност. Както е посочено в ТР № 4/2014г. на ОСГТК, в случаите, при които е предявен иск за присъждане левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, съдът трябва да се произнесе по съществото на спора като приеме, че е сезиран с иск за заплащане на уговорената в чуждестранна валута сума. Когато съдът служебно присъжда вземането във валута не се нарушава диспозитивното начало /чл.6, ал. 2 ГПК/, защото не се променя предметът на делото – не се присъжда друго, а същата стойност, която се претендира от ищеца. Когато първоинстанционният съд признае съществуването на претендираното в левова равностойност вземане, но не изпълни служебното си задължение да го присъди във валутата, в която е уговорено, неговото решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, то е неправилно и подлежи на отменяване от въззивната инстанция. Такова решение не е недопустимо, тъй като първоинстанционният съд не е излязъл вън от предмета на делото. /Решение по гр.д. № 5021/15 на ІV г.о. на ВКС/.
С оглед на изложеното, неоснователно е искането за допускане на обжалването по първите два въпроса от изложението, основани на тезата на касатора за неотстранени от съда нередовности на исковата молба. Втората част от подвъпросите касае процесуалните задължения не на въззивната, а на касационната инстанция, т.е. те са изцяло хипотетични и извън приложното поле на производството по чл.288 ГПК. Неотносимо е позоваването на касатора на цитираната съдебна практика по въпроса за процесуалните задължения на съда при наличие на нередовност на исковата молба.
При формулирането на третия въпрос касаторът смесва задълженията на съда да следи за редовността на исковата молба и процесуалните задължения във връзка с доклада по делото и той отново е поставен в контекста на твърденията му за неясно заявен петитум на исковата молба.
Въвеждайки четвъртият въпрос, по който иска да се допусне касационното обжалване, касаторът изхожда от неправилната теза че производството по реда на чл.422 ГПК е „иск в заповедното производство“, а предявеният осъдителен иск с правно основание чл.79,ал.1 ЗЗД е „иск в общия исков процес“. В производството по чл.422 ГПК, което е продължение на заповедното, правното основание на иска не е чл.422 ГПК, а е материалноправното основание, което е послужило като основание за издаване на заповедта за изпълнение, източникът на вземането на заявителя. Правно неиздържана е тезата, че искът за съществуването на вземане, предявен по реда на чл. 422 ГПК, която процесуалноправната норма не е квалификация на спорното материално право, с което е сезиран съда, не е постановено в исков, състезателен и процес и не формира сила на присъдено нещо.
Съдебната практика е категорична, че с решението по установителния иск по чл.422 ГПК се формира сила на пресъдено нещо относно съществуването на вземането, а при отхвърлянето му, последващ осъдителен иск за същите вземания би бил недопустим. Поставените от касатора въпроси във връзка със силата на пресъдено нещо на решението по установителния иск нямат характеристика на правни, те са казуистични и представляват питане към ВКС по хипотетични проблеми. Д. за наличието на договорите за цесия като „новонастъпил факт” и „правопроменящ ефект по отношение на провопораждащия задължението факт“ не е бил наведен в хода на производството пред въззивната инстанция, тя не се е произнасяла по него. Съществено е и че те нямат отношение към предявения като частичен осъдителен иск на ищеца У.С.. Наред с това договорите за цесия не са факт, настъпил след постановяване на решението по иска по реда на чл. 422 ал.1 ГПК – тези договори на обсъдени на стр.11 в решението по т.д.№ 109/2014г. на АС Търново. Отсъствието на въпрос по проблематиката за силата на пресъдено нещо с характеристиката на правен, очертана в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, обуславя неоснователност на искането за допускане на обжалването. Несъгласието на касатора с обстойните мотиви на въззивната инстанция, че със сила на пресъдено нещо по отхвърления частичен установителен иск е отречено съществуването на вземането на ищеца, и че последващ осъдителен иск за друга част от това вземане, е недопустим; че с решението за отхвърляне на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК е установено правното положение, което не може да се пререшава в производството по осъдителен иск, не може да послужи като общо основание за допускане на обжалването. Действително въззивната инстанция при произнасянето си по исковете на приобретателите по договорите за цесия е мотивирала извод за непогасено задължение на ответницата по договора за прехвърлянето на дружествените дялове на ищеца, но по съображения, че те не са страни в производството по реда на чл.422 ГПК и по отношение на тях не е формирана, и не се разпростира силата на пресъдено нещо по отношение на приетото за несъществуващо вземане. Ищците не са необходими другари, което не предпоставя необходимост по отношение на тях решението да е еднакво чл.216,ал.2 ГПК.
По въпроса за идентичността на основанието на иска по реда на чл.422 ГПК, който е бил отхвърлен и на последващ осъдителен иск между същите страни, е налице задължителна съдебна практика, с която обжалваното решение в частта по иска, предявен от първия ищец не е в противоречие. Съгласно решението по гр.д.№ 512/2011г. на ІV г.о. на ВКС основанието на иска са фактите, с които ищецът свързва възникването и съществуването на спорното субективно право, чиято защита търси в исковото производство и без значение за основанието на иска, и стоящи вън от него, са обстоятелствата дали за спорното вземане има издадена заповед за изпълнение, влязла ли е тя в сила или е обезсилена – това са обстоятелства свързани само с правния интерес от търсената съдебна защита и с допустимостта на иска, но нямат отношение към основанието му; когато фактите, представляващи основанието, както на установителния и на осъдителния иск и произтичащите от тях субективни материални граждански права на парични вземания са идентични, обстоятелството, че отхвърленият иск е установетелен, а е предявен осъдителен, несъмнено също не обуславя извод за липса на идентичност в предмета на двете дела.
Искането за допускане на обжалването по петия въпрос е неоснователно на първо място поради това, че въззивната инстанция следи служебно за допустимостта на иска – ТР № 1/2013г. На второ място ответницата се е позовала на постановеното решение по т.д.№ 109/2014г. на АС В.Търново в хода на производството пред въззивната инстанция поради което производството по делото е било спряно на основание чл.229,ал.1,т.4 ГПК до влизането му в сила, след което е било възобновено и след възобновяването са проведени две съдебни заседания, т.е. твърденията на касатора, че съдът е „изненадал страните“, без да даде възможност за становище по въпроси, които не са въвеждани и обсъждани, е в противоречие с данните по делото.
По искането за допускане на обжалване по касационната жалба на ответницата Л. С..
Не съществува вероятност въззивното решение, с оглед преценката на въззивната инстанция за субективните предели на силата на пресъдено нещо, да е недопустимо. Вторият и третия ищец – цесионерите, чиито искове са уважени, не са страни в производството по в.т.д.№ 109/2014г. на АС Търново, поради което по отношение на тях няма как да е формирана сила на пресъдено нещо по въпроса за съществуването на вземането на цедента им към ответницата. Както се посочи, цедентът и цесионерите не са необходими другари, поради което е допустимо разрешаването на въпроса за съществуването на това вземане да бъде различно. Поради това отсъства основанието за допускане на касационното обжалване в хипотезата на т.1, предл.последно на ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
Касаторката не е формулирала никакъв правен въпрос – както се посочи, изложението, което тя счита, че изпълнява ролята по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, е идентично по съдържание на касационната жалба, която съдържа позоваване на недопустимост и на неправилност на решението. За касационната инстанция не съществува задължение да извежда правния проблем от твърденията за неправилност и от подържаното от страната по съществото на спора. Факултативният инстанционен контрол е допустим при ясно формулиран правен въпрос, въведен в предмета на спора, разрешаването на който е обусловил изхода на спора. Отсъствието му препятства възможността за произнасянето от касационната инстанция по правилността на решението.
Разноски за производството не се присъждат.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, Іт.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 153 от 30.06.2015г.по в.т.д.№ 138/2014г. на АС Велико Търново в обжалваните от ищеца У. Р. С. и ответницата Л. Д. С. части.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ЧЛЕНОВЕ