О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 147
София, 15.02. 2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари две хиляди и десета година в състав:
Председател:Добрила Василева Ч. С.
Г. Г. а
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1396/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от Д. С. С. и П. С. Г. а чрез адвокат Ст. И. , срещу въззивното решение № 183 от 26.03.2009 г. по в. гр. д. № 726/08 г. на кия окръжен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение № 91 от 27.06.2008 г. по гр. д. № 1144/07 г. на кия районен съд, е отхвърлен иск за делба на дворно място с площ от 2 420 кв. м. в с. С., съставляващо имот пл. № 47, за който са отредени УПИ I-47 от кв. 4, ведно с построените в него къща, полумасивна постройка към жилището и стопански постройки, и УПИ II-47 от кв. 4. Поддържат се оплаквания за нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост- касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторите се позовават на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответниците по касация В. а А. Г. и П. Т. Г. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска, а по същество жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения:
По делото е установено, че имотите, предмет на въззивното решение в обжалваната част, са били съпружеска имуществена общност на М. Г. С. , починала на 06.12.1994 г., и А. И. С. , починал на 26.12.1997 г., прекратена със смъртта на съпругата и придобита от наследниците по закон при квоти: 4/6 ид. ч. за преживелия съпруг, и по 1/6 ид. ч. за двете дъщери: ищцата В, починала след подаване на исковата молба и заместена от наследниците си по закон: Д. С. и П. Г. – дъщери, сега касатори, и ответницата В. А. Г..
С договор, сключен с н. а. № 44 от 11.05.1995 г., Атанас С. прехвърлил срещу задължение за гледане и издръжка собствените си 4/6 ид. ч. на В. Ат. Г. , придобити от нея и съпруга й П. Т. Г. – конституиран като ответник по иска във въззивното производство, в режим на съпружеска имуществена общност.
За да отхвърли иска за делба, въззивният съд приел, че целият имот е собственост на ответниците – съпрузите В. и П. Г. , като по отношение на наследствената на ищцата 1/6 ид. ч. намерил, че същата е придобита от тях на основание давностно владение, установено след сключването на договора от 1995 г. От тогава до предявяване на иска на 14.07.2007 г. упражняват фактическа власт, като живеят в жилището, обработват двора, ограждат го и поставят метална врата, която заключват, за да ограничат достъпа на В. С. до имота, като поведението им не е нищо друго, освен отричане на правата й, демонстриране на намерение да владеят само за себе си и наследствената й част от имота. Тези им действия са били известни на В. и тя не се е противопоставила, нещо повече, явно отчитайки собственическото им отношение към имота, в тяхно отсъствие, скришом, прескачала оградата и ходела да види баща си. Този извод е формиран след анализ на събраните гласни доказателства, включително и дадените от П. Г. преди конституирането му като съделител във въззивното производство, които са прецени като обяснения на страна в процеса. Обсъдени са и представени по делото квитанции за плащани данъци за земя и сграда по партидата на В. Г. , от които не става ясно дали плащанията касаят целия имот.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл неправилно: 1. какво е значението на признанието на неблагоприятни за страната обстоятелства, следва ли съдът да го изследва самостоятелно или в съвкупност с останалите доказателства по делото; 2. кога и в кои случаи необсъждането на писмени доказателства – в случая удостоверения за декларирани данни пред НАП и местните финансови органи, за дължими данъци и такси, и на гласни доказателства, представлява съществено процесуално нарушение; 3. в кои случаи липсата на мотиви – в обжалваното решение за времето на прекъсване на владението на съсобственика и установяване на владение върху неговата идеална част от съсобствения имот за себе си, води до неправилност на обжалваното решение и 4. включва ли изискването за пряко и пълно доказване на придобиването по давност на недвижим имот изискване за установяване на прекъсването на владението на предишния собственик, началния период на завладяване, времето на установената фактическа власт, периода на довеждане на промяната в намерението за държане на частта на съсобственика – от държане pro edem във владение pro suo.
В приложението касаторите поддържат още, че при постановяване на обжалваното решение Д. окръжен съд е приложил неточно закона при извеждане на фактически и правни изводи по тези въпроси, принципният отговор на които е от съществено значение за точното приложение на закона и за развитие на правото.
Така формулирано, основанието за допускане на касационно обжалване се свързва с нормата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. То се състои от две части.
Първата съдържа оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, изразили се в необсъждане на всички събрани по делото и относими за спора доказателства, липса на мотиви по част от релевантните за спора факти и обстоятелства, неприложение правилото на чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./ при преценката за наличието на елементите от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, за необоснованост на фактическите и правни изводи на съда и неправилно приложение на материалния закон. Затова и следва да се квалифицира като основание за неправилност на въззивното решение – чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност се извършва само ако обжалваният акт бъде допуснат до касационно обжалване. В производството по чл. 288 ГПК не е допустимо да се разглеждат въпроси за обсъждането на събраните доказателства, за възприемането на фактическата обстановка и правилността на фактическите изводи на съда. Повдигнатите с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК материалноправни и/или процесуалноправни въпроси трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение. Затова и поставените в разглеждания случай въпроси не отговарят на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, въведена с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Във втората част касаторите сочат, че разрешаването на повдигнатите от тях въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Така заявено, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не е налице, защото не е налице нито една от хипотезите, очертаващи приложното му поле – неясна или непълна правна норма, поради което да има нужда от задължително тълкуване за изясняване на точния й смисъл. Има последователна практика по приложението на чл. 79, ал. 1 ЗС за отношенията между сънаследниците във връзка с владението на наследствени имоти, в съответствие с която въззивният съд е изложил мотиви за началния момент на установената фактическа власт, свързвайки го с поетото от съпрузите Г. задължение за гледане и издръжка на прехвърлителя по договора от 1995 г. Въпросът за намерението на един от сънаследниците да промени владението от името на всички във владение само за себе си може да се изяви по различни начини, един от които е недопускане на останалите съсобственици до имота. Такова манифестиране на претенциите за изключителна собственост е осъществено в случая и то е доведено до знанието на съсобственицата В. С. чрез ограничаване на достъпа й до сънаследствения имот. Кавгите и претенциите, включително и декларирането и заплащането според представен по делото документ /удостоверение за данъчна оценка/ на данък за 1/6 ид. ч. от имота, съставляваща наследствения дял на ищцата от нейната майка, в какъвто смисъл е дал показания като свидетел и ответникът П. Г. , не могат да смутят владението на семейство Г. , щом като то е било непрекъснато и те никога не са отстранявани от имота. Разговорите как да се раздели имуществото, водени след смъртта на А. С. през 1997 г., и опитът за доброволна делба през пролетта на 2007 г., не опорочават субективния момент на отношенията на владелците по повод на имота. При липса на други данни по делото разговорите за споразумение следва да се свържат не с обстоятелството, че Г. не са считали имота за свой и затова са били съгласни да им бъде предоставен чрез делба, а с наличието и на други сънаследствени имоти /които са допуснати до делба с необжалваната част на първоинстанционното решение/, както и с липсата на титул за собственост на спорния имот на името на Г. . Наред с изложеното следва да се отбележи, че разглежданият случай не разкрива някаква особеност, която да има принципно значение за развитието на правото.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 183 от 26.03.2009 г. по в. гр. д. № 726/08 г. на Д. кия окръжен съд.
О. не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: