3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
София 01.02.2011 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети декември, две хиляди и десета година в състав:
Председател : БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
Членове : МАРИО ПЪРВАНОВ БОРИС ИЛИЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 1117/2010 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. М. М.,[населено място], подадена от пълномощника му адвокат А. М., срещу въззивно решение №55 от 20.04.2010 г. по гр. дело №94/2010 г. на Видинския окръжен съд, с което е потвърдено решение №48 от 14.01.2010 г. по гр.дело №1398/2009 г. на Видинския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма] иск с правно основание чл.200 КТ за сумата над 2 405.37 лв. до 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от усложнение на професионална болест „Хроничен бронхит”. Въззивният съд е приел, че съобразно разпоредбата на чл.200, ал.3 КТ работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената вреда – неимуществена и имуществена и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване. Ето защо трябва да се приспадне получената от ищеца пенсия за инвалидност за процесния период. Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], не е заявил становище.
Жалбоподателят е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по процесуалноправни и материалноправни въпроси, отнасящи се за това дали се дължи обезщетение за всички неимуществени и имуществени вреди; как се преценява разликата между причинената вреда и пенсията за инвалидност и трябва ли да се вземат предвид и нормите, определящи смисъла и значението на пенсионното осигуряване в българското и международното право; трябва ли да се извади цялата получена пенсия за исковия период при положение, че месечните нужди на едно домакинство са средно 650 лв., а за едно лице – 270 лв.; за облигационните отношения, съществуващи между страните по един трудов договор при непозволеното увреждане на работник, получил професионална болест и за процесуалната възможност този спор да бъде решен съобразно нормите на общото гражданско право; за задължението на въззивния съд да обсъди всички изложени доводи относно това, че пенсията за инвалидност е изключително ниска и недостатъчна да покрие претърпените имуществени вреди; дали е допустимо да се приемат доказателства, поискани от ответника едва в отговора му срещу въззивната жалба. Тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.Представени са ПП на ВС, решения на ОСГК на ВКС и решения на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №55 от 20.04.2010 год. по гр. дело №94/2010 г. на Видинския окръжен съд. Повдигнатите въпроси обуславят крайното решение, обаче не са решени в противоречие с посочената от касатора задължителна съдебна практика, а в съответствие с нея. Те не са решавани противоречиво от съдилищата и не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като по тях има трайно установена практика, включително и задължителна такава, която е съобразена от въззивния съд. Според нея специалната уредба на имуществената отговорност на работодателя в КТ /чл.200 КТ – чл.202 КТ/ изключва общата деликтна отговорност по Закона за задълженията и договорите. Само за неуредените в КТ въпроси се прилага гражданският закон, т.е. ЗЗД, съобразно изричната разпоредба на чл.212 КТ. Имуществената отговорност на работодателя обхваща както имуществените вреди /претърпени загуби и пропуснати ползи/, така и неимуществените вреди /болки и страдания/ на пострадалия работник или служител. На обезщетяване подлежат всички имуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, а размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Съобразно разпоредбата на чл.200, ал.3 КТ обезщетението обхваща разликата между претърпените вреди и полученото от общественото осигуряване обезщетение или пенсия, като в тази разлика се включват както имуществената, така и неимуществената вреда. Съдът е длъжен да отдели спорните от безспорните факти и да преценява събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Той е длъжен да обсъди всички относими към спора доказателства и доводи на страните. Според разпоредбата на чл.266 ГПК във въззивното производство могат да се събират само две групи доказателства. Първата група са доказателства за новооткрити и новонастъпили факти – след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани. Втората група са доказателства, които не са били допуснати пред първата инстанция поради нарушаване на съдопризводствените правила. Тук се включват случаите, когато страната е поискала доказателства, но в нарушение на процесуалния закон първоинстанционният съд не е допуснал. В тази група са и доказателства, които изобщо не са били поискани пред първоинстанционния съд поради предшестващо негово нарушение на процесуалните правила – става въпрос за задълженията на съда служебно да извърши доклад на делото, в който да даде правна квалификация на спора, да разпредели доказателствената тежест, да определи кои факти подлежат на доказване, да укаже на страните необходимостта да посочат доказателства за твърдените от тях факти. В разглеждания случай въззивният съд е процедирал съобразно цитираните процесуални разпоредби и установената трайна практика по прилагането им.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №55 от 20.04.2010 г. по гр. дело №94/2010 г. на Видинския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.