О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 15
София, 10.01.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 27.09.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3354/15 година,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1402/29.06.2015 г., по в.т.д.№ 53/2015 г., в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд № 1012 от 02.07.2014 г., по т.д.№ 8198/2012 г. за отхвърляне на предявения от касатора, като ищец /предходно наименование „Б. и КО”О.,/ срещу С. Н. Б. иск по чл.145 ТЗ за сумите: 26 000 лева, представляваща част от обезщетение в общ размер от 580 000 лв. за вреди причинени на дружеството от сключване на договор за покупко- продажба на недвижим имот с [фирма]; 4 000 лв. – част от обезщетение общо от 260 000 лв., за вреди, причинени от сключване на договор за заем от 19.10.2009 г. между „Б.” Е./ чийто правоприемник е ищецът/ и [фирма]; 4 000 лв. – част от обезщетение за вреди в общ размер от 132 804.40 лв. от сключване на договор за кредит от 23.12.2008 г. между „Б.”Е. и С. Н. Б.; 4 000 лв.- част от обезщетение за вреди общо от 55 792.67 лв., причинени от сключване на договор за заем от 30. 10. 2008г. по РКО № 1230/30.10.2008 г. със С. Н. Б., като ФЛ; 4 000 лв. – част от обезщетение в общ размер от 198 473.46 лв. за вреди, причинени от неточно изпълнение на задълженията на „Б.” Е. към кредитори на дружеството.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу обосноваността и процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че поведението на ответника, в качеството му на управител на ищцовото търговско дружество, не следва да се квалифицира като противоправно по см. на чл.145 ТЗ при сключване на процесния договор за покупко –продажба на недвижим имот с другото управлявано от ответника търговско дружество, доколкото забраната по чл.38 ЗЗД и по чл.142 ТЗ е неотносима и съгласно задължителните разяснения в ТР № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, липсва основание да се отрече действителността на сключената сделка.
Несъгласие е изразено и с възприетото от въззивната инстанция разрешение, че дори и да се възприеме тезата на ищеца за наличие на формални нарушения на сочените разпоредби, то вреда по см. на чл.145 ТЗ би била налице за ЮЛ- търговец само ако е установено, че имотът е продаден на трето лице по цена, под пазарната му стойност, т.е., при отсъствие на еквивалентност на насрещните престации, каквито доказателства, съобразно възложената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, отсъстват по делото.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право: „Налице ли е вреда по см. на чл.145 ТЗ, ако управителят на търговско дружество е сключил валиден договор, който не е изпълняван от съконтрахентите по него, при положение, че съконтрахент е самият управител или контролирано от него ЮЛ?”.
Поддържаното селективно основание касаторът е обосновал с необходимост от осъвременяване на създадената непротиворечива практика на касационната инстанция по приложението на чл.145 ТЗ, тъй като „същата не обхваща случаите като процесният, в които причинените на дадено търговско дружество имуществени вреди, произтичат от такива действия на управителя, които макар и формално да не съставляват нарушение на императивни правни норми, като тези на чл.38, ал.1 ЗЗД и чл.142 ТЗ, по съществото си се явяват неизпълнение на основни негови задължения по ТЗ и мандатното правоотношение за организиране и ръководене дейността на дружеството”. Според изложеното в случая е налице и второто кумулативно изискване на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – необходимост от развитие на правото, доколкото липсва изрична законова разпоредба по въпроса и се налага да бъде променена създадената задължителна съдебна практика по приложението на чл.145 ТЗ, чрез нейното допълване в посочения от касатора смисъл.
Като значим за изхода на делото е поставен и процесуалноправния въпрос: „Въззивният съд длъжен ли е, при постановяване на решението си да извърши цялостна самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и да обсъди изложените във въззивната жалба оплаквания и длъжен ли е да формира и изложи самостоятелни мотиви по съществото на спора, вкл. когато с въззивното решение се потвърждава първоинстанционното, или нормата на чл.272 ГПК го освобождава от това задължение?” Въведената по отношение на същия допълнителна процесуална предпоставка – критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е обоснована с несъответствие с даденото от Софийски апелативен съд разрешение със задължителните постановки в т.19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК задължителна практика на касационната инстанция, обективирана в решения на ВКС : № 990/2010 г., по гр.д.№ 47/2009 г. на І г.о.; № 114/2010 г., по гр.д.№ 4232/2008 г. на ІV г.о.; № 157 от 08.11.2011г., пот.д.№ 823/2010 г. на ІІ т.о.; № 194/2013 г., по гр.д.№ 1100/2012 г. на ІV г.о.; № 271/ 2013 г., по гр.д.№ 1403/2012 г. на ІV г.о. и № 134/ 2013 г., по т.д.№ 34/2013 г. на ІІ т.о…
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е оспорил искането за достъп до касация, поради отсъствие на посочен от касатора конкретен въпрос на материалното и/или процесуално право, който да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, според задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Същевременно, според изложеното, предявените искове, както и касационната жалба са недопустими и поради липса на правомощия на лицето, които ги е подписало да търси защита по искове ред, доколкото не е налице изрично решение на ОС на съдружниците на ищцовото търговско дружество, основано на чл.137, ал.1, т.8 ТЗ, след като срокът на обективираното такова в протокол от 20.08.2011 г. е изтекъл на 20. 08.2012 г..
При условията на евентуалност ответникът по касационната жалба Б. е оспорил и основателността на въведените касационни основания.
Третото лице помагач на ответника в процеса –М. К. не е заявило становище.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол , по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение по предявените обективно кумулативно съединени искове по чл.145 ТЗ решаващият състав на Софийски апелативен съд, след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото и доводите на страните, е приел за безспорно, че ответникът е изпълнявал функцията на управител на ищцовото търговско дружество през исковия период до 20.08.2010 г., когато е освободен от длъжност, но не и от отговорност. Въз основа на ангажираните доказателства, вкл. заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, въззивната инстанция е счела за доказани и твърдяните от ищеца за сключени от ответника, като управител, конкретни сделки. Потвърждавайки решението на СГС, Софийски апелативен съд, на основание чл. 272 ГПК, е препратил към мотивите на първостепенния съдебен акт относно вида и характера на тези сделки, тяхната действителност, съобразно правилото на чл.38, ал.1 ЗЗД, значението им за стопанския и имуществен интерес на ЮЛ- търговец, като е споделил напълно изградените фактически и правни изводи. Посочено е, че за да се реализира пълната имуществена отговорност на управителя за причинени на дружеството вреди, следва да са налице такива действия или бездействие на последния, с които е нарушил задълженията си към търговеца, правно и структурно обособен в О. и от които за същия да е настъпила щета или пропусната полза, намираща се в причинна връзка с поведението на управителя, което да е виновно. Разяснено е още, че тази специална имуществена отговорност на управителя произтича от съществуващите между него и дружеството два вида правоотношения – договорно и органно, както и че с оглед вида на конкретните сключени договори, в тежест на ищеца е да установи с допустимите от ГПК доказателствени средства, че чрез тях ответникът, в качеството си на управител, неоснователно е намалил патримониума на дружеството било отчуждавайки активи на по- ниска стойност от реалната им такава, било е задължил неоснователно ЮЛ- търговец или е причинил липси. Такива доказателства, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, отсъстват по отношение на действията на ответника, като управител във вр. с процесната продажба на собствен на ищеца недвижим имот, към която, предвид качеството на Б. и на едноличен собственик на капитала на Е.- съконтрахент, забраната по чл.38, ал.1 ЗЗД е счетена за неотносима. Като допълнителен аргумент в подкрепа на приетата липса на вреда за ищцовото дружество, въззивният съд е посочил отсъствието на неравностойност в разменените престации, към която безспорната забава в плащането на уговорената цена е ирелевантна, доколкото съществува предвиден от законодателя исков път за защита интересите на продавача срещу неизправния купувач. Аналогични са и съображенията на състава на Софийски апелативен съд във вр. с приетата неоснователност на иска за вреди, произтичащи от сключените от ответника договори за заем. По отношение твърдението на ищеца за симулирано от Б., като управител и на друго търговско дружество, съконтрахент на ищцовото – [фирма], фиктивно плащане, т.е. счетоводно отразяване на суми, без наличие на реалното им постъпление в касата на [фирма] и неговия вредоносен характер за дружеството, въззивната инстанция е счела същото за недоказано, предвид създадения в Закона за счетоводството специален ред за установяване на липси и начети, който в случая безспорно не е бил спазен от ищеца.
Съобразени решаващите изводи, с които е мотивирано отхвърлянето на предявените от касатора осъдителни искове по чл.145 от ТЗ, дават основание да се приеме, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване, поради следното:
Извършената от настоящия съдебен състав служебна проверка, дължима на основание т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК, не сочи на извод за вероятна недопустимост на съдебния акт.
Въведеното в тази насока с отговора на касационната жалба възражение на ответника , аргументирано с липса на взето от ОС на съдружниците решение по чл. 137, ал. 1, т.8 ТЗ, който порок се е отразил и на допустимостта на постановения въззивен съдебен акт е неоснователно.
Вярно е, че според формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК задължителна практика на касационната инстанция,израз на която са решения на ВКС: № 129 от 02.09.2016 г. по т. д. № 1002/2015 г. на І т. о.; № 115 от 27.11.2012 г. по т. д. № 61/2011 г. на ІІ т. о.; № 188 от 20.12.2016 г., по т.д.№ 1525/2015 г. на ІІ т.о. и др. решението по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ на Общото събрание на съдружниците,респ. на едноличния собственик на капитала, за търсене на имуществена отговорност за причинени на дружеството вреди от управител, който към датата на предявяване на иска е заличен от Търговския регистър, представлява абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска по чл. 145 ТЗ, но в случая това изискване на закона е спазено. Видно от приложения по делото протокол от извънредно ОС на съдружниците на „Б. и КО” О., проведено на 20.08.2011 г., налице е решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 вр. ТЗ за търсене имуществена отговорност на Б., в качеството му на бивш управител на праводателя на ЮЛ – търговец – „Б.” Е. , обективирано в т.2.1 от документа. Следователно предявените срещу последния обективно съединени искове по чл.145, ал.1 ТЗ при спазване на установената в закона абсолютна процесуална предпоставка са допустими, което изключва допускане на касационното обжалване на соченото основание.
Що се касае до поставените от касатора материалноправен и процесуалноправен въпроси, първият от които в същността си е свързан с отговорността на управителя на търговско дружество – О. за вреди, причинени на дружеството в резултат на неизпълнение на произтичащите от договора за възлагане на управление задължения, те отговарят на установеното в чл.280, ал.1 от ГПК общо изискване за достъп до касационен контрол – да се включват в предмета на спора и да са обуславящи за изхода на конкретното дело.
Неоснователно по отношение на първия от тях е поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
По въпроса, свързан с приложението на чл.145, ал.1 ТЗ е налице формирана по реда на чл.290 и сл. ТЗ задължителна за съдилищата в страната непротиворечива практика на касационната инстанция, която няма доказана от касатора обществена и правна необходимост да бъде допълвана или променяна, с оглед на една или друга хипотеза на управленски деликт – арг. от т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, предвид елементите от фактическия състав на чл.145, ал.1 ТЗ, които следва да са налице и същността на които подробно е разяснена в практиката на ВКС. Поради това единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че принципът за добросъвестност при упражняване правата и изпълнение на задълженията в гражданските и търговските отношения е гарантиран от законодател чрез редица норми, вкл. повелителни както в ТЗ, така и в различните граждански закони. Спазването му или не вкл. с оглед вредоносния характер на конкретното осъществено действие, респ. бездействие на управителя в хипотезата на чл.145, ал.1 ТЗ, обаче, е въпрос на доказване във всеки конкретен случай и към него селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е неотносимо.
Неоснователно е и позоваването на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на формулирания процесуалноправен въпрос.
При постановяване на обжалваното въззивно решение Софийски апелативен съд е съобразил изцяло установената задължителна практика на ВКС, част от която цитирана и от жалбоподателя, че в мотивите на решението въззивната инстанция е длъжна да обсъди всички доказателства за правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. Във вр. с наведените от ищеца доводи изрично е посочено, защо решаващият състав на въззивния съд не възприема твърдението на последния за проявено от бившия управител на дружеството вредоносно поведение при сключване на конкретните оспорвани във въззивното производство сделки, излагайки подробни правни съждения. Посочил е също, че с оглед въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, ищецът не е установил по несъмнен начин, че в резултат на тези конкретни сделки, сключени от ответника, като управител на ЮЛ- търговец, имуществото му е намалено или е било пропуснато да бъде увеличено, който факт подлежи на пълно и главно доказване в процеса . Видно от съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт решаващият състав на Софийски апелативен съд е изложил свои собствени мотиви по съществото на спора, отразяващи решаващата му дейност на „втора първа инстанция”. Доколкото тези мотиви в обжалваното въззивно решение съдържат както отговор на конкретните оплаквания на двете страни по спора, направени със въззивните им жалби срещу първоинстанционното решение, на своевременно въведените от тях доводи и възражения, така и правните изводи на въззивния съд, то не е налице отклонение от формираната по реда на чл.290 ГПК задължителна за съдилищата в страната практика на ВКС по приложението на чл.272 ГПК, изразена в служебно известните на настоящия съдебен състав решения: № 198/ 08. 01.2014 г., по г.д.№ 1619/2013 г. на ІІ г.о.; № 4/18.02.2016 г., по гр.д.№ 3322/2015 г. на ІІ г.о., № 99/22.06.2015 г., по гр.д.№ 6817/2014 г. на І г.о. № 120 от 04.04.2013г. по гр.д.№ 964/2012г., ІІІ г.о., по гр.д. № 826/2009 г., ІV г.о., по гр.д. № 1246/2009 г., ІV г.о., по гр.д. № 746/2010 г., І г.о., по т.д. № 823/2010 г., ІІ т.о. и мн.др. , която настоящият съдебен състав изцяло споделя. Същата е в смисъл, че създадената с чл.272 ГПК процесуална възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд, което не следва да бъде формално, а във връзка с изложените от въззивния съд съждения при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи, не освобождава въззивната инстанция от задължението и да изготви собствени мотиви, с които да обоснове постановения краен правен резултат.
Следователно обстоятелството, че решаващият състав на Софийски апелативен съд не е възприел тезата на ищеца не означава, че не е спазил изискването на чл.236, ал.2 ГПК за изготвяне на собствени мотиви и не е обсъдил всички доказателства, възражения и доводи на жалбоподателя, който в случая и не сочи и конкретно доказателство, респ. негово възражение, останало необсъдено от решаващия състав на Софийски апелативен съд. Що се отнася до явното несъгласие на касатора с доказателствените изводи на решаващия съд, то не е основание за допускане на касация, тъй като е ирелевантно към предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски в срока по чл.287, ал.1 ГПК, поради което при този изход на делото в касационното производство и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК съставът на касационната инстанция не присъжда такива.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1402/29.06.2015 г., по в.т.д.№ 53/2015 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: