3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 15
София, 11.01.2016 година
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во г. о., в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 5272/2015 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от С. И. Р. чрез адв. М. Н. Д., срещу решение № 82 от 20.07.2015 г. по в. гр. д. № 171/2015 г. на Бургаския апелативен съд, с което е отхвърлен предявен от касатора иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на недвижим имот – апартамент № 4 в [населено място], [улица], [жилищен адрес].
Касаторът иска отмяна на въззивното решение като неправилно, постановено в противоречие със съдебната практика и при недостатъчна мотивираност. В отделно изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответницата по касация А. С. Д. счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационно обжалване, намира следното:
Установено е по делото, че ищецът е придобил собствеността върху спорния имот въз основа на влязло в сила на 26.10.2012 г. постановление за възлагане след проведена публична продан и това обосновава наличие на първата предпоставка на предявения ревандикационен иск. Преди това имотът е бил собствен на С. Д., придобил го по дарение с н. а. № 144/1997 г., като дарителят запазил пожизнено право на ползване за себе си и за ответницата, която според данните по делото упражнява и фактическата власт като втора предпоставка за уважаване на иска. Въззивният съд приел, че не е налице третата предпоставка – владението да е без правно основание. Постановлението за възлагане при публична продан е пряко изпълнително основание, ползващо се с особена изпълнителна сила, която се разпростира по отношение на всички съгласно чл. 498, ал. 2 ГПК, но предвидената в тази норма възможност за защита чрез иск за собственост не се отнася за трето лице, което има учредено право на ползване, вписано преди вписване на първата възбрана върху имота /в случая такава е вписана на 21.10.2011 г./, съответно преди вписване на първата ипотека, по аргумент от чл. 175 и 176 ЗЗД. В този случай ограниченото вещно право не се погасява с извършване на публичната продан и влизане в сила на постановлението за възлагане, а следва имота и е противопоставимо на всеки следващ собственик, поради което ищецът, като купувач по публичната продан, е придобил собствеността върху имота, обременена с това право.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпроса: правното основание, на което ответницата основава владението си, противопоставимо ли е на ищеца като невладеещ собственик. Счита, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и представя решение № 794/22.12.2010 г. по гр. д. № 674/2010 г. на ВКС, ІІІ-то г. о.
На първо място въпросът е обоснован с довода, че касаторът не е обещател по договора, с който в полза на ответницата е учредено право на ползване, поради което и владението й не му е противопоставимо. Задължителната съдебна практика на ВКС, формирана с решения по чл. 290 ГПК /напр. решение № 268/23.06.2011 г. по гр. д. № 965/2010 г., решение № 158/19.06.2015 г. по гр. д. № 6479/2014 г., двете на ВКС, ІV-то г. о./, приема, че при продажба на недвижим имот със запазване правото на ползване за трето лице, уговорката в полза на последното има действие от постигане на съгласието между уговарящ и обещател. Учредяването на ограниченото вещно право става със самия договор при условие, че същият е валиден, тъй като отличителната черта на този тип договори е прякото придобиване на права от бенефициера от момента на постигане на съгласие между уговарящия и обещателя. Предвид вещния характер на правото на ползване, то е противопоставимо на всички други лица, включително и на собственика на имота, който придобива само голата собственост /proprietas nuda/. От гледна точка приложението на чл. 22, ал. 1, изр. 1 ЗЗД това разрешение е важимо и при договора за дарение, с който в разглеждания случай правото на ползване е учредено. Задължителната съдебна практика приема и това, че правните последици в сферата на третото лице настъпват съобразно волята на бенефициера, който е свободен да приеме или не уговореното в негова полза, а по делото е установено, че ответницата е приела уговорката в нейна полза, тъй като живее в имота. Затова и правното основание за осъществяваното от нея владение е противопоставимо на невладеещия собственик на имота – ищеца по делото и касатор, независимо от факта, че не той е обещател по договора. Наличието на съдебна практика, на която обжалваното решение съответства, изключва възможността за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а и касаторът не е обосновал с какво разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото. От друга страна, съгласно чл. 496, ал. 2, изр. 1 ГПК от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота, а в случая длъжникът е имал само голата собственост, но не и правото да ползва имота. Това право, притежавано от трето лице – ответницата по иска за ревандикация, е противопоставимо според чл. 496, ал. 2, изр. 2 ГПК на взискателя, а следователно и на купувача на публичната продан – ищеца по делото.
На второ място въпросът е обоснован с начина на придобиване на собствеността – чрез постановление за възлагане, като се поддържа, че касаторът следвало да бъде въведен във владение, а ответницата, като трето владеещо лице, да се защити по реда на чл. 435, ал. 4 и/или 5 ГПК; след влизане в сила на постановлението за възлагане третото лице, съгласно чл. 498, ал. 2 ГПК, може да се брани единствено с иск за собственост, какъвто не е предявен, а и ответницата не претендира такова право. Така поставен, въпросът не е изграден на данните по делото – не е установено по образуваното изпълнително дело да е депозирана молба за извършване на въвод, което да наложи обсъждане на способите за защита на ответницата по предприетото срещу нея принудително изпълнение. В този смисъл въпросът не е обуславящ изхода на спора като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Представеното с изложението решение не е постановено по реда на чл. 290 ГПК, а в производство по чл. 73 ЗЧСИ и не представлява задължителна съдебна практика като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. То не може да послужи и като основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като становището относно правната същност на постановлението за възлагане на публична продан и способите за защита на третото лице, заварено в имота при осъществяване на въвода, е неотносимо към разглеждания случай, в който, както се посочи, липсват данни такъв да е извършен.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 2 000 лева – адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 210/01.10.2015 г.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира за необходимо да укаже на въззивния съд, че формираната в мотивите към обжалваното решение правораздавателна воля по принадлежността на правото на собственост в патримониума на ищеца /сега касатор/, не е намерила отражение в диспозитива на съдебния акт, с който искът за ревандикация, съдържащ установителна и осъдителна част, е отхвърлен изцяло. Затова следва делото да бъде изпратено на същия съд, който по реда на чл. 247 ГПК да отстрани допуснатата очевидна фактическа грешка.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 82 от 20.07.2015 г. по в. гр. д. № 171/2015 г. на Бургаския апелативен съд.
ОСЪЖДА С. И. Р. да заплати на А. С. Д. разноски за за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 2 000 /две хиляди лв./ лева.
ИЗПРАЩА делото на Бургаския апелативен съд за провеждане на производство по чл. 247 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: