О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 152
гр. София, 10.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4191 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Ц. Н. и Р. Р. Н., чрез адвокат Й. Ц. от АК – Г., срещу въззивно решение № 148 от 05.07.2019 г. по в.гр.д.№ 152/2019 г. на Окръжен съд – Габрово, с което (посредством потвърждаването на първоинстанционното решение № 54 от 06.03.2019 г. по гр.д.№ 1685/2018 г. на Районен съд – Габрово) е признато за установено, по предявените от В. Д. П. срещу настоящите касатори пасивно субективно съединени искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищцата е собственик на реална част от поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта на [населено място], с площ на реалната част от 535 кв.м., отразена с тъмно-зелен цвят на комбинираната скица на вещото лице С. Б. (намираща се на л. 83 по гр.д.№ 1685/2018 г. на РС – Габрово, приподписана от съда и съставляваща неразделна част от решението), като при изработването на кадастралната карта тази реална част погрешно е заснета като част от ПИ ***, вместо като самостоятелен имот.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място се поддържа, въззивното решение е в противоречие с Решение № 513 от 23.12.2011 г. по гр.д.№ 1612/2010 г. по описа на ВКС, І г.о. и Решение № 35 от 24.03.2016 г. по гр.д.№ 5784/2015 г. по описа на ВКС, ІІ г.о. „по въпроса за приложението на § 4-б ПЗР ЗСПЗЗ като придобивен способ“, с довод , че въззивният съд не е обосновал предвидените в § 4-б, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ предпоставки на този придобивен способ.
Поставен е въпроса „С какви фактически действия, които биха могли да бъдат узнати от собственика на имота, се осъществява владение по чл. 68 ЗС“ с довод за наличие на противоречие между въззивното решение и Решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603/2012 г. по описа на ВКС, І г.о. и Решение № 197 от 07.12.2017 г. по гр.д.№ 1024/2017 г. по описа на ВКС, І г.о.
На трето място са поставени въпросите „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната връзка, а не само избрани от него доказателства, както и доводите и възраженията на страните“ и „По какъв начин се извършва анализ на свидетелските показания“ с довод за наличие на противоречие между въззивното решение и Решение № 52 от 07.06.2017 г. по гр.д.№ 3463/2016 г. по описа на ВКС, І г.о.
Ответницата по касационната жалба В. Д. П. е депозирала писмен отговор чрез адвокат А. И. от АК – Г., като възразява, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Претендира разноски, по отношение на които с касационната жалба е заявено евентуално възражение за прекомерност.
За да се произнесе по искането за допускане на обжалването, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установено, че с Постановление № 76/1977 г. на МС и решение № 183 от 26.12.1979 г. на ОбНС – Габрово на Д. Т. П. (баща на ищцата) било предоставено правото на ползване на земя от 0,5 дка, намираща се в [населено място], местност „П. Ш.“ с посочени граници в четирите посоки. С акт за узаконяване от 25.10.1988 г. на ОбНС Габрово била узаконена постройка в мястото – дървено бунгало за стопански нужди със застроена площ 11,50 кв.м., построена от ползвателя. С молба от 08.08.1994 г. последният поискал от Община Габрово на основание § 4 ПЗР ЗСПЗЗ и § 5 ППЗСПЗЗ да бъде направена оценка на ползвания от него имот с оглед закупуването му. Такава е извършена с Оценителен протокол от 20.09.1994 г. на комисия, назначена със Заповед № 1538 от 22.10.1993 г. на Кмета на Община Габрово. Определена е оценка на предоставения за ползване имот в размер на 24 000 лв. Сумата била заплатена от Д. Т. П., видно от удостоверение № 96-00-2115 от 29.09.1995 г. на Община Габрово, което е издадено, за да послужи за снабдяване с констативен нотариален акт. Такъв е издаден на 09.11.1995 г., като Д. Т. П. е признат за собственик на недвижим имот – земеделска земя от 500 кв.м., десета категория, намираща се в местността „П. Ш.”, кв. Ш. – [населено място], при съседи: изток – И. С., запад – частен имот, север Д. Х. и юг – път. Бащата на ищцата починал на 01.07.2000 г., съпругата му починала на 03.12.2010 г. и техен единствен наследник по закон е дъщеря им – ищцата по делото.
От заключението на СТЕ е установено, че в кадастралния план на [населено място] от 1987 г. процесният имот е нанесен като двор с планоснимачен № *, извън границите на регулационния план на града. Придобитият от родителите на ищцата имот е нанесен като част от ПИ с идентификатор *** и площ 797 кв.м. по КККР на землището на [населено място], одобрена през 2007 г. – в неговата западна част. При посещението на място експертът е констатирал, че съществува ограда от бетонови колове и мрежа, която не е разположена по границите на ПИ *** по КК на [населено място], а огражда само западна част с площ 535 кв.м. В южната част на заградения участък се намира стопанска постройка за съхраняване на селскостопански инвентар и продукция – барака с покрив изпълнен от ламарина, стени от ламарина и винкел, прихванат към бетонова плоча, служеща за под. Сградата е отразена в кадастралния план на [населено място] от 1987 г. В имота има няколко овощни дръвчета и бор на значителна възраст.
За ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] е съставен АЧОС № 170 от 23.10.2013 г. С договор от 08.04.2014 г. имотът е продаден на П. Н. С., която с нотариален акт от 23.02.2018 г. го продала на ответниците по иска (настоящите касатори).
Основавайки се на показанията на разпитаните по делото свидетели е прието, че фактическа власт върху имота след 1995 г. се е упражнявала от наследодателите на ищцата, а след тяхната смърт – от самата ищца.
За разлика от първоинстанционния, въззивният съд е приел, че в полза на наследодателите на ищцата е осъществено придобивното основание по § 4-б ПЗР ЗСПЗЗ. Прието е, че то е заявено в обстоятелствената част на исковата молба и е установено от събраните по делото доказателства. Като бланка, оценителният протокол от 20.09.1994 г. е предвиден за употреба както в процедурата по § 4-а, така и в процедурата по § 4-б ПЗР ЗСПЗЗ. В протокола е зачеркнат на машина текстът „§ 4а“, а текстът „§ 4б“ не е. Оценка е извършена само на земята, а не и на изграденото в нея бунгало за стопански нужди, с оглед на което е заключено, че пред [община] праводателят на ищцата е развил процедура по реда на § 4-б ПЗР ЗСПЗЗ. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че с издадения в резултат на процедурата по § 4-б ПЗР ЗСПЗЗ нотариален акт за собственост на недвижим имот по § 4 ЗСПЗЗ бащата на ищцата е признат за собственик само на недвижим имот, представляващ земеделска земя, а не и на сграда (каквото би било положението, ако беше придобил имота по реда на § 4-а ПЗР ЗСПЗЗ). Тъй като праводателите на ищцата са придобили собствеността на процесния имот на основание § 4-б ПЗР ЗСПЗЗ, то Община Габрово неоснователно го е актувала през 2013 г. като общински. Съответно – извършената разпоредителна сделка от 08.04.2014 г. не е произвела вещно-правно прехвърлително действие в полза на П. Н. С.. Такова отсъства и за сделката, оформена с нотариалния акт от 23.02.2018 г., купувачи по който са ответниците по иска. Така е обоснован решаващия извод за основателност на предявения от В. Д. П. установителен иск за собственост.
Въззивният съд е изложил още, че дори да се приеме, че праводателят на ищцата не е осъществил процедурата по § 4-б, а е осъществил процедура по § 4-а ПЗР ЗСПЗЗ, която не е била надлежно извършена, поради което същият не е придобил собствеността върху имота на това основание, то в полза на ищцата е изтекъл десетгодишния придобивен давностен срок. Възприети са изложените от районния съд мотиви, че с изменението на чл. 86 ЗС (ДВ, бр. 33/1996 г.) не могат да се придобиват по давност само имоти, публична общинска собственост, или по аргумент на противното – могат да се придобиват по давност имоти, частна общинска собственост (като какъвто е актуван процесния). За вещите частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г., като 10-годишният срок на недобросъвестното владение изтича на 31.05.2006 г., когато течението му е спряно с § 1 ДР ЗС. Изтеклият до спирането период на владение не губи значението си, затова с извършеното от Община Габрово на 08.04.2014 г. разпореждане в полза на П. С. е отпаднало дисквалифицирането на придобивната давност като възможен придобивен способ. До предявяването на исковата молба на 24.08.2018 г. са изтекли допълнително 4 години. В случая начален момент на давностния срок е 23.11.1997 г., предвид чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Присъединяването на срока след 08.04.2014 г. към този, изтекъл в периода от 23.11.1997 г. до 31.05.2006 г., изпълва изискуемия от закона срок от 10 години, обуславящ придобиването на собствеността в патримониума на самата ищца. Фактическата власт в тези периоди от време е упражнявана от наследодателите на ищеца, а впоследствие – от самата нея, без данни да е прекъсвана и при намерение за своене, установено както с презумпцията по чл. 69 ЗС, така и от доказателствата по делото. Обстоятелството, че ищцата живее в чужбина и не е непрекъснато в имота, не означава прекъсване на фактическата й власт предвид характера на вещта (земеделска земя). Обсъдено е оплакването на ответниците по иска, че показанията на свидетелите са тълкувани неправилно от районния съд. Не е споделено становището им, че след 2013 г. ищцата само инцидентно посещавала имота и тези посещения не са явни действия по стопанисване на имота. Напротив, за упражняване на владение не е необходимо същият да се посещава ежедневно, поради което и периодични посещения са достатъчни да се манифестира упражняване на фактическа власт. Свидетелите на ищцовата страна имат или са имали имоти в съседство и са категорични, че и след 2013 г. са знаели, че имота е на ищцата, като не са виждали в него други лица. Свидетелите на ответниците притежават имоти, които не са в близост до процесния, нямат преки наблюдения върху процесния имот, а само от време на време са минавали край него. Освен това в техните показания са констатирани значителни противоречия – както вътрешни, така и такива с обективно установените констатации на експерта по СТЕ. Давайки вяра на преценените като обективни показания на свид. Г. и свид. Т., съдът е приел, че и след осъществената през 2014 г. прехвърлителна сделка владението е упражнявано от ищцата, последица от което е продължаване течението на спрения давностен срок, който е изтекъл към момента на предявяване на исковата молба.
Във връзка с искането за констатиране на грешка в кадастралната карта е изложено, че при непълнота или грешка в кадастралната карта действителният собственик не губи правото си на собственост върху частта от имота, която неправилно е заснета към друг имот, тъй като притежаваната от ищеца съобразно акта за собственост вещ е самостоятелен недвижим имот, независимо дали е заснета като такава. При произнасянето по предявен иск за собственост съдът следва да вземе предвид всички факти, настъпили до приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, които пораждат, изменят или прекратяват правото на собственост. Заснемането на имотите в кадастралната карта не според границите на правото на собственост няма за последица промени в правото на собственост. Затова, ако в производството по иск за собственост се констатира непълнота или грешка в кадастралната карта, те следва да се съобразят при произнасянето на съда. С оглед изложеното и изхода на спора по установителния иск за собственост е прието, че е налице грешка в одобрената кадастрална карта, тъй като процесният имот неправилно е заснет като част от ПИ ***, вместо да бъде заснет като самостоятелен имот.
По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по въпросите в третия пункт от изложението. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява с оглед на конкретните правни разрешения на въззивния съд, доколкото касаторът е формулирал относим за изхода на делото и обусловил правните изводи на съда въпрос. Въпросите, представляващи общо основание за допускане на касационно обжалване, не могат да са такива, изискващи преценка за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На практика въпросите са поставени в контекста на релевираните от касаторите оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните по делото доказателства, и в този смисъл същите имат отношение не към преценката за допускане на касационното обжалване, а към тази за евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК във фазата на разглеждане на касационната жалба. Независимо от това, въпросите са и неотносими, доколкото от мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите на страните от значение за решението по делото. Преценени са всички правнорелевантни факти, относими към спорното право. Атакуваният акт е постановен в съответствие с чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.
Повдигнатия от касатора в пункт първи от изложението въпрос по приложението на § 4-б ПЗР ЗСПЗЗ също не обуславя допускане на касационното обжалване. На първо място следва да се акцентира, че в рамките на гражданското дело съдът е задължен да даде защита / санкция при съобразяване на диспозитивното начало, т.е. в рамките на сезирането, респ. – в съответствие с противопоставените защитни средства. В настоящия случай, с отговора на исковата молба касаторите са възразили за отсъствие на предпоставките за трансформиране на предоставеното на Д. Т. П. право на ползване в право на собственост при условията на § 4-а ПЗР ЗСПЗЗ. Възражения за отсъствие на предпоставките по § 4-б ПЗР ЗСПЗЗ отсъстват, независимо от заявените с исковата молба обстоятелства, относими към това придобивно основание. Не са заявени възражения и срещу легитимиращото действие на съставения в полза на Д. Т. П. констативен нотариален акт от 1995 г. за придобитото право на собственост. С оглед липсата на конкретно оспорване по отношение на някой от елементите от фактическия състав на основанието по § 4-б ПЗР ЗСПЗЗ, както за насрещната страна не е възникнала тежест да установява обстоятелства, извън удостоверените с оценителния протокол, доказателствата за плащане и констативния нотариален акт от 1995 г., така и за съда (както първоинстанционен, така и въззивен) не е налице задължение служебно да навлиза в изследването на обстоятелства, по отношение на които не е повдигнат спор с отговора на исковата молба. Наред с това следва да се съобрази, че с Решение № 35 от 24.03.2016 г. по гр.д.№ 5784/2015 г. на ВКС, ІІ г.о., в отговор на въпроса относно характеристиката на земята като овощна градина/лозе при провеждане процедура по изкупуване по § 4-б, ал.1 ПЗР ЗСПЗЗ и по-специално прилагат ли се агрономическите правила за брой дървета на декар при преценка дали насажденията съставляват овощна градина/лозе е разяснено, че в закона не е дадена легална дефиниция на понятието „лозе“ и „овощна градина“. Според „Речник на българския език“, издание на Института за български език, значението на думата „градина“ е място, най-често близо до селище, където се отглеждат зеленчуци или овощни дървета. След като законодателят не е предвидил (чрез въвеждане на легална дефиниция) различно от общоприетото значение на думата, то следва, че за да се приеме даден имот за овощна градина/лозе по смисъла на § 4-б ПЗР ЗСПЗЗ, необходимо е той да е засят с дървета или храсти с цел производство на плодове или ядки, съответно с лози за производство на грозде, без да се прилагат агрономическите правила за брой насаждения от даден вид на декар. В случая въззивният съд е приел за установено, че в процесния терен са налице овощни дръвчета (данни в тази насока са изнесли както свидетелите, така и вещото лице във връзка с проведения оглед), с оглед което формираният извод за осъществени предпоставките по § 4-б ПЗР ЗСПЗЗ не противоречи на тълкуването, съдържащо се в практиката на ВКС.
Въпросът относно характеристиките на действията, осъществяващи придобивното основание по чл. 79 ЗС няма обуславящо значение за изхода на спора, доколкото изложените от въззивния съд разсъждения в тази насока нямат решаващо значение за постановения краен резултат при прието за осъществено придобивното основание по § 4-б ПЗР ЗСПЗЗ.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК, касаторите следва да заплатят на ответницата по касация направените разноски за защита пред ВКС, а именно сумата 500 лева – заплатено в брой адвокатско възнаграждение съгласно ДПЗС № 008645 (л. 54). Предвид минималния размер на адвокатското възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ (355,70 лв.) и действителната фактическа и правна сложност на делото, разноските в размер на 500 лв. не са прекомерни по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 148 от 05.07.2019 г. по в.гр.д.№ 152/2019 г. на Окръжен съд – Габрово.
ОСЪЖДА Д. Ц. Н. и Р. Р. Н. ДА ЗАПЛАТЯТ на В. Д. П. сумата 500 (петстотин) лева – разноски за защитата й пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: