4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 154
София, 30.09.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
частно гражданско дело № 3004 от 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК.
С определение №266, постановено на 27.05.2019г. от тричленен състав на ВКС, ІI ГО по гр.д.№4371/2018г. е оставена без разглеждане касационна жалба с вх.№7748 от 31.05.2018г., подадена от Д. Ю. Ш. чрез адвокат Р. Д. от АК-Б. против въззивно решение № I-24 от 26.04.2018г. по в.гр.д.№1418/2017г. по описа на ОС-Бургас и производството по гр.д.№4371/2018г. по описа на ВКС, II ГО е прекратено.
Определението е обжалвано от Д. Ю. Ш. чрез адв.С. С. от САК с искане да бъде отменено. Жалбоподателят поддържа, че в случая разпоредбата на чл.280, ал.3, т.2 ГПК не следва да намери приложение, като излага следните съображения:
-в конкретния случай става въпрос за установяване липсата на правно действие на решения на съвместно общо събрание, а не на общо събрание на етажна собственост;
-в конкретния случай става въпрос за решения, които са взети извън компетентността на СОС и извън приложното поле на чл.18 ЗУЕС, а не в нарушение на законовите правила, свързани със свикването и провеждането на ОСЕС/СОС.
Поддържа, че в настоящия случай с предявения иск търси защита на правото си на собственост, като иска да бъде установено със сила на пресъдено нещо, че решенията на СОС от 20.08.2016г. не го обвързват и нямат правно действие спрямо него, тъй като са постановени извън законовата компетентност на СОС по чл.18 ЗУЕС, т.е. че същите са нищожни, което според соченото от него определение №89/22.05.2017г. по ч.гр.д.№1464/2017г. на ВКС, Първо ГО на ВКС изключва приложението на чл.280, ал.3, т.2 ГПК.
Ответниците по частната жалба не изразяват становище.
Частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл.275, ал.1 ГПК, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения:
За да достигне до извода, че подадената от Д. Ю. Ш. касационна жалба е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, тричленният състав на ІI ГО на ВКС е приел, че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.280, ал.3, т.2 ГПК, тъй като съдебното производство, предмет на постъпилата касационна жалба е образувано по иск с правно основание чл.40 ЗУЕС, попадащ сред изрично изброените в чл.280, ал.3, т.2 ГПК, по отношение на които липсата на създадена от законодателя процесуална възможност за инстанционен контрол на тази категория въззивни решения обуславя двуинстанционно разглеждане на споровете по тези искове. Взето е предвид обстоятелството, че в исковата молба като основание за заявеното искане ищецът е посочил чл.40 ЗУЕС с искане да бъдат отменени всички решения на проведеното на 22.08.2016г. общо събрание по чл.18 ЗУЕС, като искане за прогласяване нищожността на тези решения не е заявено. Изложени са съображения, че дори такова искане и да е било заявено, това не обуславя различен характер на иска, тъй като в случая е неприложим принципа, че нищожността може да се установява без срок, нито отпада ограничението по чл.280, ал.3, т.2 ГПК.
Според настоящия състав на Първо ГО на ВКС изводът за недопустимост на касационното обжалване следва да бъде споделен, като съображенията за това са следните:
Не всички решения, които постановява въззивния съд, подлежат на касационно обжалване, като в чл.280, ал.3, т.2 ГПК изрично е предвидено, че решенията по въззивни дела по искове по чл.40 ЗУЕС не подлежат на касационно обжалване. Това ограничение касае всички хипотези на обжалване на решенията, свързани управлението на сгради в режим на етажна собственост, независимо дали същите са взети от общо събрание на етажните собственици или от съвместно общо събрание.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за допустимост на касационното обжалване, основани на твърдението му, че е поискано прогласяване на нищожността на взетите решения като взети извън компетентността на СОС, както и в хипотеза, при която липсва етажна собственост. В подадената от Д. Ю. Ш. искова молба се поддържа, че атакуваните решения излизат извън определената и лимитирана от закона компетентност на съвместното общо събрание, че не е спазена процедурата за провеждане на общо събрание по чл.18 ЗУЕС, че протоколът не съдържа предвидените в закона задължителни данни, че правилникът за вътрешния ред съдържа разпоредби, които налагат недопустими задължения и тежести на собствениците на самостоятелни обекти и регулират обществени отношения, присъщи за [жк], какъвто в случая не е налице, че клаузата за определен годишна такса за поддръжка на общите части е в нарушение на императивната разпоредба на чл.51 ЗУЕС и е нищожна на основание чл.26 ЗЗД, както и че са взети решения, касаещи поддръжката на дворното място, което в случая не представлява обща част. Отправеното до съда искане е за отмяна на взетите от общото събрание решения по изложените в исковата молба обстоятелства. Освен това самостоятелен иск за установяване правото на собственост на предявилото иска лице върху самостоятелни обекти не е предявен.
Според трайно установената практика на ВКС, съдържаща се в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и определения, постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК /решение №39/19.02.2013г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№657/2012г.; определение №339/18.07.2018г. на Четвърто ГО на ВКС по ч.гр.д.№2612/2018г.; решение №37/20.04.2016г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№4432/2015г.; определение №588/18.07.2014г. на Четвърто ГО на ВКС по ч.гр.д.№4046/2014г./ искът по чл.40 ЗУЕС е един, независимо колко основания за незаконосъобразност са въведени и какви нарушения са допуснати при вземане на решението от ОС. Участник в общността може да оспори само отделни решения или всички взети решения от едно общо събрание поради липсата на някоя от предпоставките за вземането му, но във всеки случай искът, с който оспорването се прави е един. И доколкото в настоящия случай изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения и заявеният петитум категорично сочат на предявен иск с правна квалификация чл.40 ЗУЕС, както правилно е констатирал предходният състав на ВКС, въззивното решение по така предявения иск не подлежи на касационно обжалване.
Становището, изразено в соченото от жалбоподателя определение №89/22.05.2017г. по ч.гр.д.№1464/2017г. на състав на Първо ГО на ВКС касае конкретен случай, при който с обжалваното въззивно решение е прогласена нищожност на решенията на ОС на собственици на индивидуални обекти в сграда, поради което според настоящия състав не следва да намери приложение по настоящето дело. Още повече, че доводите на жалбоподателя, че в настоящия случай търси защита на правото си на собственост, като иска да бъде установено със сила на пресадено нещо, че решенията на СОС от 20.08.2016г. не го обвързват, са основани на твърдения, че е придобил след предявяването на иска / т.е. след вземането на обжалваните решения/ правото на собственост върху всички самостоятелни обекти в къща №1. В подобна хипотеза защитата на правото на индивидуална собственост следва да се осъществи в отделно производство, ако въпреки факта на последващото решенията от 20.08.2016г. придобиване на всички самостоятелни обекти в къща №1, е налице действие, което накърнява това право. По общия исков ред следва да бъде защитено и правото на индивидуална собственост върху дворното място, ако се поддържа, че същото не е обща част.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение №266, постановено на 27.05.2019г. от тричленен състав на ВКС, IІ ГО по гр.д.№4371/2018г.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: