1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 157
С., 30.01. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори януари, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 6562 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от С. А. Г.-Балканска от [населено място], чрез пълномощника си адв. Д. Д. от АК-С., против въззивно решение № 765 от 22.04.2013 г. по в.гр.д. № 4097/2012 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 с-в, с което като е потвърдено решение от 13.10.2011 г., постановено по гр.д. № 2672/2008 г. на Софийски градски съд ГО, І-15 с-в, е уважен предявеният от Н. В. В. срещу С. А. Г.-Балканска, иск с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД за сумата от 37 160,77 лв., представляваща двоен размер на платения задатък по предварителен договор от 23.04.2008 г. за продажба на недвижим имот, със законните последици – лихви и разноски.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторката поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният иск по чл. 93, ал. 2 ЗЗД за присъждане на задатък в двоен размер, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, разрешаването на които е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изведените правни въпроси, конкретизирани от настоящата инстанция при условията на т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, са – относно допустимостта на въззивното решение като постановено по непредявен иск, предвид нарушението на чл. 214 ГПК касаещо изменение на първоначално предявения иск; какво е значението на вписването на първоначалната искова молба по отношение на последващото изменение на иска по основание и петитум/на практика в производството е предявен нов иск/. Позовава се и представя задължителна съдебна практика – Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 3 от 19.07.2010 г. по тълк.д. № 3/2009 г. на ОСГК на ВКС.
Ответницата по касационната жалба Н. В. В., чрез пълномощника си адв. А. Б. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна, като изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважен оценяем иск по чл. 93 ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД, въззивният съд е приел, че страните са били обвързани от валиден предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 23.04.2008 г., съгласно който ищцата като купувач е заплатила на ответницата като продавач капаро от 10% в размер на 9 500 евро, а договореният срок за сключване на окончателен договор е 23.05.2008 г. Тъй като както той, така и договореният допълнителен срок не е спазен, ищцата е предявила иск срещу ответницата по чл. 19, ал. 3 ЗЗД на 12.06.2008 г. Тъй като процесният апартамент е бил продаден от ответницата на трети лица, ищцата е подала допълнителна искова молба преди ответницата да е получила препис от първоначалната такава, като е заявила, че предявява иск по чл. 93, ал. 2 ЗЗД за заплащане на двойния размер на платения задатък, поради неизпълнение от страна на продавачката да сключи с нея като купувач окончателен договор за процесния апартамент. Във връзка с направеното възражение за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по непредявен иск, въззивният съд е приел, че в случая то е валидно и допустимо, тъй като съдът се е произнесъл по своевременно предявените преди връчване на първоначалната искова молба искове по чл. 93, ал. 2 ЗЗД. Приел е също така, че дали е налице изменение на иска или подаване на нов иск, при положение, че е направено от ищеца преди връчването на препис от първоначалната искова молба на ответника, не се изисква съгласие на последния, както и че оплакването за липса на определение за допускане изменение на иска е неоснователно. Това е така, защото в доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК в с.з. на 29.03.2010 г. съдът е определил предмета на делото и е дал правна квалификация на предявения иск, като такъв по чл. 93, ал. 2 ЗЗД, по който се е произнесъл с решението си. Нещо повече, в следващото с.з. на 08.10.2010 г. той подробно е разяснил, че приема за разглеждане „поправената” искова молба като е направил и разпределяне на доказателствената тежест по иска с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД. По основателността на този иск е приел, че в случая неизправна страна по предварителния договор е ответницата-продавач, тъй като към уговорените дати за сключване на окончателен договор, тя не е изпълнила задължението си по чл. 4, т. 3 и чл. 14 от договора да прехвърли имота чист от тежести, поради което и отправеното от нея едностранно разваляне на договора не е породило правен ефект. В тази връзка е приел, че правният ефект от разваляне на договорната връзка между страните е настъпил с връчване на исковата молба по настоящото дело, с което ищцата претендира връщане на задатъка в двоен размер, поради отчуждаване на имота от страна на продавача на 18.06.2008 г., което води до пълното му неизпълнение, поради което е уважил предявения иск с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Предвид разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационен контрол е налице, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед настъпило изменение в законодателството или обществените условия. В случая разрешаването на поставения от касаторката процесуалноправен въпрос относно допустимостта на въззивното решение е важен, но той не е решен от въззивния съд в противоречие с приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а в съответствие с него. В тази връзка в съответствие с утвърдената съдебна практика въззивният съд е приел, че в случая не е налице изменение на предявения иск по смисъла на чл. 214 ГПК, а поправка на исковата молба, тъй като е извършено от ищцата преди ответницата да получи препис от първоначалната искова молба, с която е предявен иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, а с „поправената” искова молба – такъв по чл. 93, ал. 2 ЗЗД, предвид обстоятелството, че имотът, предмет на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предявен на 12.06.2008 г. е бил продаден на трети лица на 18.06.2008 г., което прави този иск безпредметен. В този аспект е и приетото в правната теория – проф. д-р Ж. С. – Българско гражданско процесуално право – осмо допълнено и преработено издание от 2004 г., стр. 460, а именно, че изменение на иска се постига чрез ново основание, нов петитум, или нова страна, като тези три условия не важат, ако изменението на иска се предприема, докато още не е връчен препис от исковата молба на ответника. До този момент ищецът може да измени иска без ограничения във всяко отношение, т.е и по основание и по петитум и по страна, като подобно изменение на иска ще бъде всъщност поправка на исковата молба. Като се е съобразил с трайната съдебна практика и приетото в правната теория във връзка с изменение на исковата молба по основание и петитум, преди препис от първоначалната искова молба да е получена от ответника, въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с допълнителната/”поправена”/ искова молба, което е процесуално допустимо, поради което е постановил валидно и допустимо решение. Ето защо по този правен въпрос не е налице релевираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като установената съдебна практика не се нуждае от промяна. Що се отнася до другия правен въпрос – какво е значението на вписването на първоначалната искова молба по отношение на последващото изменение на иска по основание и петитум, така както е формулиран същият не е обусловил изхода на делото, поради което не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота обаче следва да се отбележи, че в случая законът изисква исковата молба за обявяване на предварителен договор за продажба на недвижим имот за окончателен по чл. 19, ал. 3 ЗЗД да бъде вписана – чл. 114, б.”б”, вр. с чл. 112, б.”з” ЗС. В този случай вписването има оповестително-защитна функция, което означава, че всеки има право да получи справка в Агенция по вписванията относно актуалното положение на имота, който го интересува и дали за този имот съществува съдебен спор, както и с оглед защита на третите неучастващи в процеса лица, които са договаряли с прехвърлителя. В този случай, ако след вписването третите лица придобият имота, те не могат да противопоставят свои права на ищеца, а ако исковата молба не е вписана, решението по нея няма действие спрямо третите лица, освен от датата, когато то е вписано – чл. 115, ал. 4 ЗС. В конкретния случай, от една страна вписването на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е без правно значение за възможността на ищцата да поправи първоначалната си искова молба и по основание и по петитум, преди препис от нея да е получен от ответницата, а от друга това вписване не е рефлектирало в правната сфера на третите лица, придобили спорния имот от ответницата, тъй като сделката с тях е извършена на 18.06.2008 г., а вписването на първоначалната искова молба – на 19.06.2008 г. и не е породило правния си ефект.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице основанията на чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационен контрол на атакуваното въззивно решение.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответницата по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 1000 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 765 от 22.04.2013 г. по в.гр.д. № 4097/2012 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 с-в, по касационната жалба с вх. № 6954 от 19.07.2013 г. на С. А. Г.-Балканска от [населено място].
ОСЪЖДА С. А. Г.-Балканска от [населено място] да заплати на Н. В. В., чрез пълномощника й И. С. В. от [населено място], направените разноски по делото за касационното производство в размер на 1000 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: