4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 161
София, 27.03. 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 21/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 4225 от 11.06.2012 г. по гр. д. № 358/2009 г. Софийският градски съд оставил в сила решението от 22.07.2008 г. по гр. д. № 5764/2006 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен иск за делба на апартамент № 11, находящ се в [населено място], [улица], ет. 6 със застроена площ 69.70 кв. м., заедно с мазе и таван и 12/260 ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от ищцата В. С. Л., която поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касация Е. Р. С. и Н. Д. С.-Л. считат, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, Т. С. С., Е. С. С. и С. Г. Г. считат, че касационно обжалване следва да се допусне, Д. Г. Д. не е подал писмен отговор.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предмет на иска за собственост е апартамент, придобит от Д. В. Ш. – наследодателка на съделителите, с договор за продажба от 01.02.1969 г. за сумата 5 349 лева, платима чрез жилищен заем за срок от 25 години. След смъртта на собственицата в 1979 г. в имота останали да живеят един от синовете й – Д. С. и семейството му, а след като той починал на 27.09.2002 г., имотът се ползва от ответниците Е. Р. С. и Н. Д. С. – негови съпруга и дъщеря. Паричното задължение за изплащане на жилищния заем е поето от Д. С., който единствен от сънаследниците /двата братя и една сестра – ищца по делото/ подал декларация при задължителното деклариране на собствеността върху недвижими имоти по чл. 14, чл. 27 и пар. 2 /ал. 1/ от ПЗР на Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/ през 1998 г. Подадената от ищцата декларация е едва от 2003 г., след смъртта на Д.. По делото са събрани и гласни доказателства, като от показанията на свидетелите В. и А. Р., преценени във връзка с писмените доказателства, въззивният съд приел за установено по несъмнен начин обстоятелството, че посоченият наследник е демонстрирал намерението си да свои вещта по отношение на останалите съсобственици, които не са и приели наследството в срока по чл. 50 ЗН /отм./ и не са предявявали претенции към имота до момента на завеждане на делото. Оттук, и като взел предвид периода от повече от 10 години след смъртта на наследодателката, въззивният съд заключил, че противопоставеното от наследниците по закон на Д. С. правопрекратяващо възражение за придобиване на делбения имот по давност, е основателно и доказано.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила въпроса за предпоставките за придобиване на сънаследствен имот по давност от един от сънаследниците и по-конкретно за необходимостта да манифестира намерението за своене спрямо останалите съсобственици, както и възможно ли е придобиване по давност, ако сънаследникът е владелец на своята идеална част и държател на идеалните части на останалите сънаследници. Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 110 от 20.03.2012 г. по гр. д. № 870/2011 г., решение № 233 от 31.10.2011 г. по гр. д. № 1317/2010 г., решение № 195 от 28.06.2011 г. по гр. д. № 86/2011 г., всичките на ВКС, ІІ-ро г. о.; решение № 566/10 от 21.06.2010 г. по гр. д. № 1053/2009 г. и решение № 165 от 26.04.2007 г. по гр. д. № 566/2006 г., двете на ВКС, І-во г. о.
Не се констатира обжалваното решение да противоречи на представената съдебна практика, която, с изключение на решението по гр. д. № 566/2006 г. /постановено при действието на ГПК-отм./, има характер на задължителна по смисъла на разясненията в т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В нея най-общо е застъпено становището, че, за да бъде придобит дела на единия сънаследник от друг такъв, последният следва да е променил намерението си, като е започнал да владее частта на другия само за себе си и промененото намерение да се свои имота следва да е възприето от другия съсобственик, който да не му се е противопоставил. От същото разбиране е изхождал и въззивният съд, който, споделяйки изводите на първоинстанционния съд, е записал в мотивите към въззивното решение, че при хипотеза на наследяване, при което само един или няколко от наследниците ползват целия наследствен имот, фактът на осъществяване на фактическа власт сам по себе си не е достатъчен, за да се приеме, че е налице владеене като основание за придобиване на имота по давност; необходимо е да се докаже, че това намерение е доведено до знанието на останалите наследници; необходимо е изрично демонстриране на намерението да свои имота единствено и само като свой – обстоятелство, доказано и от гласните доказателства.
Следователно, обжалваното решение съдържа преценка относно наличието на признаците на владението, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, в т. ч. и относно субективния елемент на владението, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Следващият въпрос е: допустимо ли е да се придобива право на собственост едновременно на две основания – и по наследство, и по давност. Ако касационната инстанция счете, че няма практика по този въпрос, жалбоподателката иска касационното обжалване да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно посочената разпоредба, касационното обжалване се допуска само по определени правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Тези въпроси възникват в процеса на правоприлагането по конкретен спор и следва да са определящи за изхода именно на разрешения от въззивния съд спор, а не да имат значение за правораздаването по принцип. В разглеждания случай е формирана съдебна практика, според която щом правото на собственост е придобито валидно на едно основание, то не може да бъде придобито по давностно владение /напр. решение № 2266 от 14.07.1981 г. по гр. д. № 1646/1981 г. на ВС, І-во г. о./. Освен това в случая поставеният от жалбоподателката въпрос не стои за разрешаване, защото не се касае за придобиване на една вещ /съответно на идеални части от нея/ на различни придобивни основания. Сънаследникът, който е установил фактическа власт върху цялата сънаследствена вещ, не е собственик на частите на останалите наследници. За него те са чужди, с откриване на наследството той е придобил собствеността само върху тази идеална част, която съответства на неговия дял, и именно за да придобие чуждите идеални части, той се позовава на давността като придобивен способ. Ето защо и не се установява да е налице основание за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
Поставен е въпрос за приложението на срока по чл. 50 ЗН /отм./ за приемане на наследство и последиците от него и по-конкретно дали декларирането, респ. недекларирането са доказателство за приемането, респ. за неприемането на наследството и последиците от него. Жалбоподателката счита, че обжалваното решение противоречи на т. 4 от ТР № 1/1998 г. на ОСГК на ВКС, както и на решение № 485/10 от 05.07.2010 г. по гр. д. № 1253/2009 г. на ВКС, І-во г. о. В т. 4 на тълкувателния акт е разяснено, че няма правно значение това възражение за погасяване по давност на правото да се приемат наследствата, открити до 27.07.1987 г., което е направено след 27.07.1992 г., когато влиза в сила ЗИДЗН /ДВ, бр. 60/1992 г./, с който чл. 50 ЗН е отменен. Това разрешение е възпроизведено в решение № 485/10, постановено в производство по чл. 290 ГПК. В разглеждания случай въззивният съд се е позовал на чл. 50 ЗН /отм./ от гледна точка на приетото, че другите наследници на собственицата /извън Д./ не са приели наследството, срокът за което е изтекъл през 1984 г., и те са изгубили правото да го приемат. Обсъждането на нормата е в контекста на правопрекратяващото съсобствеността възражение за придобиване на частите на останалите наследници по давност, но не може да се разглежда като самостоятелен решаващ мотив за формиране правната воля на въззивния съд и затова поставеният в тази насока въпрос не обуславя необходимост от допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
Въпросът за правното значение на декларирането на сънаследствен имот не е разискван в посочената съдебна практика, по която причина не се констатира противоречие на обжалваното решение със същата.
Поставен е процесуалноправен въпрос: дали е допустимо съдът да мотивира решението си с индиции и предположения за своене на имота, след като няма събрани доказателства от първите две ответници /въвели възражението за придобивна давност/ за това. Макар в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК да не е посочено, от касационната жалба става ясно, че жалбоподателката има предвид частта от мотивите, в които е записано, че задължението за деклариране и евентуалните публични задължения по отношение на имота не са основание за придобиване или отказ от права, а индиция за намерение да се свои имота. Това становище е изразено при обсъждането на декларацията по чл. 14 ЗМДТ, подадена от Д. С., която според въззивния съд не е единственото основание да се приеме за основателно възражението за придобиване на имота по давност. Ето защо не може да се приеме, че обжалваното решение е изградено въз основа на индиции и предположения, за да се преценява дали същото противоречи на решение № 1050 от 21.10.1991 г. по гр. д. № 853/1991 г. на ВС, І-во г. о.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на делото и предвид заявеното искане, на ответницата по касация Н. С.-Л. следва да се присъдят 500 лева разноски за водене на делото във Върховния касационен съд по договор за правна защита и съдействие № 0341030 от 07.12.2012 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 4225 от 11.06.2012 г. по гр. д. № 358/2009 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА В. С. Л. да заплати на Н. Д. С.-Л. 500 /петстотин лв./ лева разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: