3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 163
С., 03.02. 2011 г.
Върховният касационен съд на Р. Б., Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на първи февруари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №702/2010 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от адв. М. – процесуален представител на [фирма] – П., против въззивно решение №221/06.10.2009 г. по гр.д.№474/2009 г. по описа на Пернишкия окръжен съд, г.к.
С обжалваното решение е потвърдено решение №141/24.3.2009 г. по гр.д.№2897/2008 г. по описа на Пернишкия районен съд, с което [фирма] – П., е осъден да заплати на Г. В. Г. от[населено място] сумата 6000 лева – претърпени неимуществени вреди, на основание чл.200 КТ следствие от професионално заболяване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като релевантен процесуалноправен въпрос се сочи ”Чия е доказателствената тежест за установяване професионалният характер на заболяването ?”. Твърди се, че изводите на въззивната инстанция противоречат на касационни решения на С. апелативен съд по реда на § 2, ал.4 ПЗР на ГПК/2007 г., а именно: решение от 07.01.2008 г. по гр.д.№702/2007 г., ГК, І-ви състав; решение от 08.01.2008 г. по гр.д.№133/2007 г. ГК, І-ви състав; решение от 06.12.2007 г. по гр.д.№238/2007 г., ГК, І-ви състав.
Като материалноправен въпрос се сочи този за приложението на чл.52 ЗЗД. Като основание за допускане на въззивното решение се сочи разпоредбата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, във връзка с което е представено решение от 06.12.2007 г. по кас. гр.д.№238/2007 г. на САС, ГК, І-ви състав.
Като съществен материалноправен въпрос се сочи “Налице ли са материалните предпоставки за ангажиране на отговорността на касационния жалбоподател и тази отговорност солидарна ли е с други работодатели на работника при които е възникнало и се е развило заболяването. Като основание за допускане на въззивното решение се сочи разпоредбата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, във връзка с което е представено решение №221/10.4.2006 г. рог р.д.№1996/2003 г. на ВКС, ІІІ г.о.
Като процесуалноправен въпрос се сочи “Дали издаването на решение на Т. съставлява задължителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване правото на иск по чл.200 КТ ?”. В тази връзка се сочат: решение №1336/24.11.1992 г. по гр.д.№1134/1992 г. на ВС, ІV г.о.; решение №1781/23.10.2006 г. по гр.д.№408/2004 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение от 16.10.2007 г. по гр.д.№52/2007 г. на СОС, както и определение от 04.11.1999 г. по гр.д.№1807/1999 г. на САС, ГО, 4-ти състав.
Моли се за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Ответникът по касация – Г. В. Г., посредством процесуалния си представител – адв-. М., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Третите лица – помагачи – ЗК [фирма] – С. и [фирма] – П., не заявяват становища в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението за допускане на касационното обжалване и отговора на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение по което обжалваемия интерес е над 1000 лева, поради което касационната жалба е допустима. Жалбата е подадена и в законния срок.
Твърдяният от касационния жалбоподател – ищец процесуалноправен въпрос “Чия е доказателствената тежест за установяване професионалният характер на заболяването ?” не е разрешен от въззивната инстанция като краен резултат в противоречие с представените и описани по-горе решения.
Въззивната инстанция е приела, че при наличие за знание за ЕР на Т. с получаване на исковата молба работодателят не е представил данни, че е обжалвал посоченото решение, поради което то е влязло в сила.
В случая е налице оспорване на официален документ от страна на работодателя. Негова е била доказателствената тежест да докаже направеното оспорване. От друга страна, на основание чл.154, ал.1 ГПК негово е задължението да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Освен това в изложението е налице смесване на доказателствена тежест за доказване на отрицателен факт и доказателствена тежест при предявен отрицателен установителен иск. Относно първото е налице тежест съгласно изискването на чл.154, ал.1 ГПК, докато при отрицателният установителен иск доказателствената тежест е на страната на ответника. Поради въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по този въпрос.
Относно наличието на противоречива практика по приложението на чл.52 ЗЗД, настоящият състав на ВКС, І. г.о., намира, че такава не е налице.
Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. е постановено, че размерът на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите а към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Във всеки отделен случай фактите и обстоятелствата довели до понасяне на неимуществени вреди са различни. В конкретния случай обжалваното решение е постановено в съответствие с разпоредбата на чл.52 ЗЗД и т.11 от посоченото ППВС, като са съобразени всички факти и обстоятелства, обусловили понесените от пострадалия неимуществени вреди. Поради това не е налице решение, постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито с практиката на съдилища, чиито решения са представени. Определянето размерът на неимуществените вреди е различно за всеки отделен случай.
Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по този въпрос.
Поставеният от касационният жалбоподател въпрос “Налице ли са материалноправни предпоставки за ангажиране отговорността на касационния жалбоподател и тази отговорност солидарна ли е с други работодатели на работника, при които е възникнало и се е развило заболяването ?” не следва да се допусне, тъй като предявяването солидарно на искове срещу повече от един ответник се определя и обосновава от ищеца.
Поставеният от касационният жалбоподател въпрос “Дали издаването на решение на Т. съставлява задължителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване правото на иск по чл.200 КТ ?” не е съществен в процесния случай, тъй като изводите на окръжния съд по него, макар и неправилни, не са рефлектирали върху изводите му пред вид изхода на спора във въззивната инстанция.
Ето защо по посочения въпрос касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №221/06.10.2009 г. по гр.д.№474/2009 г. по описа на Пернишкия окръжен съд, г.к., по подадената от [фирма] -[населено място], по касационна жалба, вх.№6441/23.11.2009 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: