1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 164
София, 20.03.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№ 4563 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 183 от 30.06.2016 г. по в. гр. д. № 209/2016 г. на Добричкия окръжен съд, след частична отмяна на решение № 100 от 09.11.2015 г. по гр. д. № 551/2012 г. на Каварненския районен съд, са отхвърлени предявените от П. Д. П. срещу Е. И. Й. и Т. Й. С. искове по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението върху складово помещение с площ от 6,97 кв.м., преустроено от бивша стълбищна клетка, водеща от първия към втория етаж на жилищна сграда с идентификатор 35064.501.920.1 по кадастралната карта на [населено място]; върху 1/2 ид.част от баня с площ от 3,57 кв.м., разположена на същия етаж от описаната сграда и 1/2 ид.част от коридор с площ от 9,10 кв.м. от същия първи етаж.
Въззивният съд е приел, че процесната жилищна сграда, строена около 1960 г., първоначално е била двуетажна еднофамилна, като се е състояла на първия етаж от две стаи и антре, а на втория – от две стаи и тераса, с вътрешно стълбище между етажите. Ответниците се легитимират като собственици на първия етаж и 1/2 ид.част от дворното място с нотариален акт за покупко-продажба от 1993 г., а ищецът – като собственик на втория етаж и другата 1/2 от мястото с нотариален акт от 2008 г., а неговите праводатели са закупили втория етаж през 1993 г. След 1993 г. са извършвани преустройства и пристроявания, които са довели до обособяване на две самостоятелни жилища на двата етажа. Първо била изградена пристройка към първия етаж с площ от 23,80кв.м., включваща коридор, санитарен възел и складово помещение. През 1994 г. е изградена пристройка към втория етаж с площ от 41,27 кв. м., включваща и външно бетоново стълбище, осигуряващо самостоятелен достъп до втория етаж. Премахнато е вътрешното стълбище, което е зазидано на ниво втори етаж. На първия етаж на мястото на стълбищната клетка е обособено складовото помещение с площ от 6,97 кв.м.,
При тези данни въззивният съд е приел, че и двете пристройки не отговарят на изискванията за самостоятелни жилища, тъй като не притежават необходимите помещения по чл.40 ЗУТ. Те не представляват самостоятелни обекти на правото на собственост, затова ищецът не може да се позове на придобивното основание на чл.92 ЗС за 1/2 ид.част от банята и коридора, намиращи се в пристройката на първия етаж. Тези помещения са принадлежност към главната вещ, тъй като са функционално свързани с нея и по силата на чл.97 и чл.98 ЗС стават собственост на ответниците, които са собственици на първия етаж. Прието е, че е без значение кой, кога и с какви средства е извършил фактическото строителство на тези помещения. По отношение на складово помещение с площ от 6,97 кв. м., изградено в първия етаж на мястото на бившата стълбищна клетка, също е прието, че с преустройството то е станало част от жилището на първия етаж и не може да бъде собственост на ищеца, който е собственик на жилището на втория етаж на сградата.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца П. Д. П..
Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушаване на процесуалния и материалния закон. Не съответствала на доказателствата по делото констатацията на въззивния съд, че банята и коридорът в пристройката към първия етаж от сградата са строени след 1993 г. Според жалбоподателя тези помещения са съществували преди ответниците да придобият собствеността върху първия етаж от сградата. След като те не фигурират в нотариалния им акт, правото на собственост върху тях се определя от правилото на чл.92 ЗС. Оттук жалбоподателят счита, че по силата на приращението е собственик на 1/2 ид.част от тези помещения. Позовава се и на общото ползване на тези помещения от собствениците на двата етажа в първоначалния период след закупуването на етажите. За складовото помещение, образувано в бившата стълбищна клетка на първия етаж, той също счита, че е собственик на 1/2 ид.част. Тъй като при закупуване на втория етаж вътрешното стълбище е осигурявало достъп до него, той се счита за собственик на 1/2 ид.част от стълбището, а след преустройството – на 1/2 ид.част от складовото помещение, което е обособено на мястото му в първия етаж.
В изложението към жалбата не са поставени правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. Повторени са оплакванията за неправилност на въззивното решение. Поддържа се, че като се е произнесъл без насрещен иск по правата на ответниците в спорните помещения и е приел, че те ги владеят на правно основание като техни собственици, въззивният съд нарушил диспозитивното начало – чл.2 ГПК, както и практиката на ВКС – ТР № 4/2012 г. по тълк.д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС; решение № 270/20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на ВКС, ІІ ГО; решение № 636/04.12.2003 г. по гр. д. № 144/2003 г. на ВКС, І ГО; решение № 1796/03.06.1996г. на ВКС, ІV ГО и решение №184 от 02.11.2012 г. по гр.д.№160/2012 г. на Апелативен съд В..
Ответниците в производството Е. И. Й. и Т. Й. С. оспорват жалбата. Считат, че не са изложени основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на разглеждането и по същество от ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационен контрол решение на въззивен съд по иск за собственост, по който не е налице пречката на чл.280, ал.2 ГПК за разглеждане на жалбата. Не са налице обаче основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В жалбата не са формулирани правни въпроси според изискването на т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и това е достатъчно, за да не бъде тя допусната до разглеждане по същество, съгласно приетото в същото тълкувателно решение.
Не представлява правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК питането „налице ли е приложимото обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК”. Характеристиките на правния въпрос по чл.280, ал.1 ГПК са изведени в т.1 на цитираното тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС и не следва да бъдат повтаряни в настоящото определение.
Посочената от жалбоподателя практика на ВКС е неотносима към спора по настоящото дело. Въззивният съд не е обосновавал изводите си с института на придобивната давност, който е предмет на тази практика. Въпросната практика не може да обоснове основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като е невъзможно да има противоречие между нея и обжалваното въззивно решение, след като правните въпроси по настоящото дело са различни от тези, които са разгледани в посочените решения на ВКС. Същото се отнася и за решението на апелативния съд, за което дори няма данни да е влязло в сила, за да може по принцип да обуслови основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Въпросът, който се поставя по настоящото дело, но не е формулиран в изложението към касационната жалба, е дали е възможно част от помещенията в едно жилище да са изключителна собственост на едни лица, а друга част да са в режим на съсобственост с трето лице. Този въпрос произтича от твърдението на ищеца в исковата молба и уточнението към нея, което се поддържа и в касационната жалба. Въззивният съд е дал отрицателен отговор на този въпрос и този отговор съответства на уредбата в Закона за собствеността и на съдебната практика по прилагането му. След като спорната баня и коридор са присъединени функционално към първия етаж от сградата, а бившата стълбищна клетка на първия етаж е обособена в самостоятелно помещение, те стават неразделна част от жилището на този етаж и собствеността върху тях се подчинява на собствеността върху главната вещ – т.е. собствеността на основните помещения на първия етаж. Недопустимо от гледна точка на закона е част от помещенията в едно жилище да принадлежат на едно лице, а друга част да бъдат в съсобственост с трето лице, а именно такова разрешение на спора жалбоподателят изисква. Подобен резултат не може да бъде постигнат нито по реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като няма подобна съдебна практика – задължителна и незадължителна, нито пък по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като подобен резултат е несъвместим със закона.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Тъй като разноски не са поискани от ответниците, те не следва да бъдат присъждани.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 183 от 30.06.2016 г. по в. гр. д. № 209/2016 г. на Добричкия окръжен съд
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: