О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 164
София, 03.04.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и девети март две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4450/2017 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 87 от 27.10.2017 г./.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от Н. Г. Х. и А. М. Х. срещу въззивното решение № VІ-77 от 17.07.2017 г. по в. гр. д. № 799/2017 г. на Бургаския окръжен съд. В жалбата са изложени доводи за неправилност на съдебния акт, чиято отмяна се иска, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост.
Ответникът по касация държавата, представлявана от министъра на финансите, счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационно обжалване, намира следното:
С въззивното решение, предмет на касация, е потвърдено решение № 9 от 13.02.2017 г. по гр. д. № 441/2016 г. на Районния съд [населено място], с което е отхвърлен предявен от касаторите иск за ревандикация на товарен автомобил марка „М.”, модел „В.”, рег. № WHD 21, рама № W., ведно със стартерния ключ с пулт за дистанционно управление с емблема „М.” за същия автомобил.
Бургаският окръжен съд приел, че автомобилът, предмет на делото, е придобит от ищците при условията на съпружеска имуществена общност по силата на договор за покупко-продажба от 22.03.2016 г.
С одобрено от съда споразумение по н. о. х. д. № 927/2016 г. на Районния съд [населено място] подсъдимият – трето за спора лице, е бил признат за виновен в извършено на 08.08.2016 г. престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1, предл. първо, т.т. 4 и 5 вр. ал. 1 НК, за това, че с цел да набави за себе си имотна облага противозаконно подпомогнал група чужденци от 27 лица, граждани на Ислямска Република И., да пребивават и да преминават през територията на Република България в нарушение на чл. 19, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България и на Регламент /ЕО/ № 539/2001 г. на Съвета от 15.03.2001 г., като деянието е извършено по отношение на повече от едно лице и чрез използването на моторно превозно средство – спорния автомобил. Вещите, предмет на ревандикационния иск, са отнети в полза на държавата на основание чл. 281, ал. 3 вр. ал. 2, т. 1 НК, като предоставени доброволно на обвиняемия въз основа на устен договор за послужване от ищеца Н. Х..
Прилагайки разпоредбите на чл. 383, ал. 1 НПК и чл. 300 ГПК, въззивният съд приел, че споразумението, имащо последиците на влязла в сила присъда, е задължително за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, но не и в останалите части, поради което в гражданското производство може да бъде проверено дали са били налице всички елементи от разпореденото отнемане на вещи като способ за придобиване на вещни права. За да приеме, че ищецът Х. е предоставил доброволно вещта на дееца, въззивният съд се позовал на приобщените протоколи за разпит на ищеца в качеството на свидетел по досъдебното производство, които приел, че имат характер на частни свидетелстващи документи, носещи подпис на страната и съдържащи неизгодни за нея факти. За недопустимо на основание чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК намерил опровергаването им с гласни доказателства, а и показанията на разпитания свидетел се опровергават от представени по делото писмени доказателства-свидетелят е заявил, че автобусът е закупен от Германия, докато според представения в превод договор за покупко-продажба същият е закупен от Ш.. Въз основа на изложеното съдът заключил, че с влизане в сила на одобреното споразумение по наказателното дело държавата е станала собственик на превозното средство на основание чл. 281, ал. 3 НК, тъй като същото е било доброволно предоставено от ищеца на извършителя на престъплението, поради което са налице всички елементи от разпореденото отнемане и предявеният ревандикационен иск е неоснователен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили въпросите: 1. какво е придобивното основание на санкцията отнемане в полза на държавата на МПС с одобрено от съда споразумение по наказателно дело – поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 217 от 24.11.2015 г. по гр. д. № 2469/2015 г. на ВКС, І-во г. о., и ТР № 24 от 04.05.1986 г. по н. д. № 20/1986 г. на ОСНК на ВС; 2. следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви на своето решение, като обсъди всички доказателства по делото или е достатъчно да преповтори мотивите на първоинстанционния съд – поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ВКС, ІV-то г. о., т. 19 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ВКС, ІV-то г. о.; 3. подлежи ли на отнемане в полза на държавата средството на престъплението /в случая МПС/, ако то не е собственост на извършителя на деянието – поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въпросът е от значение за точното прилагане на закона.
За да поставят първия въпрос /какво е придобивното основание на санкцията отнемане в полза на държавата на МПС с одобрено от съда споразумение по наказателно дело/ касаторите се позовават на част от мотивите към въззивното решение, в които е записано, че санкцията отнемане в полза на държавата е оригинерен способ за придобиване на вещни права и държавата придобива правото на собственост. Позоваването е некоректно, защото въззивният съд е изложил съображения, че разпоредбата на чл. 281, ал. 3 НК съдържа две хипотези на отнемане в полза на държавата. Първата предвижда отнемане на превозното средство, с което е извършено престъплението, ако то е принадлежало на дееца и в този случай посочената санкция е деривативен способ за придобиване на вещни права. Втората хипотеза е отнемане от дееца, когато вещта му е предоставена доброволно и в този случай санкцията е оригинерен способ за придобиване на вещни права. Решение № 217 от 24.11.2015 г. по гр. д. № 2469/2015 г. на ВКС, І-во г. о., с което касаторите обосновават допускане на касационното обжалване, разглежда хипотеза на отнемане на вещи на основание чл. 354а, ал. 6 НК при извършено престъпление по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, пр. 3 НК, ако вещта не е собственост на дееца. С него е прието, че в текста на ал. 6 на чл. 354а НК не са посочени общите предпоставки на отнемане в полза на държавата на средствата на престъплението, поради което за неуредените въпроси следва да намери приложение общата разпоредба на чл. 53, ал. 1 НК. Според последната независимо от наказателната отговорност се отнемат в полза на държавата /според буква „а”/ вещите, които принадлежат на виновния и са били предназначени или са послужили за извършване на /умишлено/ престъпление. Прието е, че след като в специалната норма на чл. 354а, ал. 6 НК не е уредено друго, при прилагането й трябва да се държи сметка и за наличието на втората предпоставка на тази санкция, а тя е вещта или вещите да принадлежат на виновния, да са негова собственост. Друг е настоящият случай. При него нормата на чл. 281, ал. 3 НК /нова – ДВ, бр. 74 от 2015 г./ от особената част предвижда, че в случаите по ал. 2, т. 1 /каквато е правната квалификация на извършеното в случая престъпление/ превозното средство се отнема в полза на държавата, ако то е принадлежало на дееца или му е предоставено доброволно. Следователно, налице е изрично уредено изключение на общата предпоставка на чл. 53, ал. 1 НК, повеляваща отнемане на вещта от извършителя, ако тя е негова собственост. Според това изключение посочената санкция се прилага и ако се установи, че вещта е предадена доброволно от собственика на извършителя на престъплението. Такова тълкуване на разпоредби от особената част на Наказателния кодекс, предвиждащи изключение от общата разпоредба на чл. 53 НК, е дадено и с другия акт, на който касаторите се позовават – ТР № 24 от 04.05.1986 г. по н. д. № 20/1986 г. на ОСНК на ВС. В него като пример е посочена нормата на чл. 242, ал. 7 от особената част на Наказателния кодекс за отнемане в полза на държавата на предмета на контрабандата, независимо чия собственост е. От изложеното следва да се направи извод, че обжалваното въззивно решение съответства на посочената съдебна практика, поради което основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК /предходна редакция/ за допускане на касационно обжалване не са налице.
Вторият въпрос е: следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви на своето решение, като обсъди всички доказателства по делото или е достатъчно да преповтори мотивите на първоинстанционния съд. Не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие с посочената от касатора задължителна съдебна практика, тъй като е изложил съображения по основния спорен въпрос – дали ищецът Н. Х. е предоставил доброволно вещта, предмет на ревандикационния иск, на дееца. Фактът, че мотивите на съда в двете инстанции съвпадат, като е формирано вътрешно убеждение за неоснователност на предявения иск, не е основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /предходна редакция/ за допускане на касационно обжалване.
Третият въпрос /подлежи ли на отнемане в полза на държавата средството на престъплението /в случая МПС/, ако то не е собственост на извършителя на деянието/ е поставен при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона. На първо място следва да се посочи, че въпросът не съответства на данните по делото, тъй като отнемането на вещта в полза на държавата съдът е приел при наличието на тази от предвидените в чл. 281, ал. 3 НК хипотези, според която превозното средство се отнема и в случаите, когато то е предоставено доброволно на дееца. На следващо място отговор на въпроса се съдържа в обсъденото вече решение № 217 от 24.11.2015 г. по гр. д. № 2469/2015 г. на ВКС, І-во г. о., постановено в производство по чл. 290 ГПК. В него, като се прави позоваване и на ТР № 24 от 04.05.1986 г. по н. д. № 20/1986 г. на ОСНК на ВС, е прието, че доколкото има изключения от общото правило на чл. 53, ал. 1 НК, те са изрично посочени в особената част на НК. Такова изключение е и предвиденото в чл. 281, ал. 3, предл. 2 НК. На последно място – съгласно разясненията, дадени в т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не е достатъчно касаторът да възпроизведе законовия текст, а следва и да мотивира и обоснове с какво разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за точното прилагане на закона. Това не е сторено в приложението към касационната жалба, а не може и да се извлече от текста на жалбата.
В обобщение, предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице.
С оглед изхода на делото и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъди на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева, определен съобразно чл. 37 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № VІ-77 от 17.07.2017 г. по в. гр. д. № 799/2017 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА Н. Г. Х. с ЕГН [ЕГН] и А. М. Х. с ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], [улица], вх. А, ет. 5, ап. 26, да заплатят на държавата, представлявана от министъра на финансите, юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 /двеста лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: