Определение №164 от 4.4.2018 по ч.пр. дело №509/509 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 164

София, 04.04.2018 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ

като разгледа докладваното от съдия А. Бонева ч.гр. дело № 509 по описа за 2018 г. взе предвид следното:

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от Н. М. Н., чрез адв. Н. Х. М., срещу определение № 3334/13.10.2017 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ч. гр. д. № 4367/2017 г.
Жалбоподателят излага съображения за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваното определение.
Насрещната страна не отговаря в срока по чл. 276 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.
Касаторът прави искане да се спре производството по делото и съдът да отправи в Съда на ЕС преюдициални запитвания относно тълкуването на чл. 47 от Х. за основните права в ЕС и по-специално:
„Представлява ли нарушение на чл. 47 от Х. за основните права в ЕС по см. на изискването за справедлив процес, за независим и безпристрастен съд и за ефикасни средства за защита, престъпният опит на обслужващ мафията български съдия да ограби ищеца, пострадал от зловещо престъпление, като го изнудва да заплаща огромни недължими държавни такси, като прекрасно знае, че един пострадал от престъпление не е в състояние да ги заплати, че съобразно императивната правна норма на чл. 63, ал. 1, б. „д“ ГПК, отм., пострадалият от престъпление не дължи държавни такси за предявения деликтен иск за причинените вреди от визираното престъпление; представлява ли нарушение на чл. 47 от Х. за основните права в ЕС по см. на изискването за справедлив процес, за независим и безпристрастен съд и за ефикасни средства за защита, да бъде разтакавано делото повече от 12 години и то, само на първата инстанция, след което напълно неправомерно да бъде извършен отказ от правосъдие; представлява ли нарушение на чл. 47 от Х. за основните права в ЕС по см. на изискването за справедлив процес, за независим и безпристрасетн съд и за ефикасни средства за защита, грубото погазване на основни принцип на rev iduicata, при положение, че след като с него отрича влезли в законна сила съдебни решения, с които Върховният касационен съд е постановил, че исковата молба е редовна и първоинстанционния съд е длъжен да се произнесе с решение по нея, след 12 години разтакаване и в нарушение на няколко влезли в законна сила съдебни решения на ВКС и на основния принцип на rev iduicata, е извършил недопустим циничен отказ от правосъдие; представлява ли нарушение на чл. 47 от Х. за основните права в ЕС по см. на изискването за справедлив процес, за независим и безпристрастен съд и за ефикасни средства за защита, при положение че дори въззивният признава, че при предявена претенция по чл. 6, ал. 2, б. „д“ ГПК, отм., не се дължи държавна такса по предявения деликтен иск срещу осъдения с влязла в законна сила присъда С. Д., той отново извършва неправомерен и недопустим отказ от правосъдие по отношение на този ответник; представлява ли нарушение на чл. 47 от Х. за основните права в ЕС по см. на изискването за справедлив процес, за независим и безпристрастен съд и за ефикасни средства за защита, при положение, че реално указаната от българския съд държавна такса е заплатена и банковото бордеро, установяващо плащането й, се намира на л. 14 от гр.д. № 22749/2006 г. на СРС, без изобщо да бъде обсъден този очевиден факт, да бъде извършен престъпен отказ от правосъдие с твърдения, че едва ли не, не бил заплатил държавната такса, въпреки наличие на визираното банково бордеро, което удостоверява заплатената държавна такса, което задължава съда да се произнесе със съдебно решение поне до размера на заплатената държавна такса; представлява ли нарушение на чл. 47 от Х. по см. на изискването за справедлив процес, за независим и безпристрастен съд и за ефикасни средства за защита, това, че българският съд дори не е обсъдил предявеното възражение за прихващане със заявление с вх. № 150574/21.11.2017 г. и, въпреки това, е извършил недопустим отказ от правосъдие; представлява ли нарушение на правото на справедлив процес, залегнало в чл. 47 от Х. за основните права в ЕС фактът, че съдебният състав не само не провежда публичен процес и е лишил ищеца от възможността да упражни правото си на защита в него; допуска[т] ли [нарушение на] изискването за справедлив процес, залегнало в чл. 47, ал. 2 от Х., българските съдебни състави, [когато] вписват в съдебните актове фактически обстоятелства, които не само, че не отговарят на обективната истина, но и за които не са събрани никакви доказателства по делото; представлява ли нарушение на задължението на българската държава, залегнали в чл. 47 от Х. за основните права в ЕС и на чл. 6, ал. 1 и на чл. 13 от ЕКЗПЧОС, да осигури ефикасни средства за защита пред съд, неправомерното поведение на съдебния състав, който демонстративно не провежда публичен процес и лишава жалбоподателя от възможността, както да упражни правото си на защита, така и да ангажира доказателства по делото, а след това, с присъщия си цинизъм, подписва обжалваното нищожно определение, в което неправомерно е вписал, че прекратява съдебното производство и извършва безпрецедентен отказ от правосъдие; представлява ли нарушение на чл. 47 от Х. за основните права в ЕС отказът на българската държава да осигури независим и безпристрастен съд, [поради това] че гр.д. № 5674/2016 г., чрез „активно мероприятие“ на мафията, вкл. и чрез манипулиране на компютърната система за разпределение на делата, е предоставено на обслужващ мафията, „поръчков“ съдебен състав, на който предварително е предоставено от мозъчния тръст на мафията неправомерно и абсурдно решение, с което се избавят ответниците, включително и циганина – престъпник от следващата му се деликтна отговорност“ .
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основанията по чл. 628 ГПК за сезиране на Съда на Европейските общности.
Предмет на касационната частна жалба е въззивно определение, с което Софийският апелативен съд е потвърдил разпореждане на Софийски градски съд от 25.05.2017 г. по гр.д. № 5674/2015 г., с което е върната исковата молба, подадена от Н. М. Н., поради неотстраняване в срок на нередовностите й.
Запитването до Съда на ЕО се отправя за тълкуването или валидността на правото на Съюза, а не относно фактически въпроси, повдигнати по главното производство. Съдът може да се произнесе по преюдициалното запитване, също така, само ако правото на Съюза е приложимо по делото, разглеждано в главното производство. По силата на член 51, параграф 1 от Х. на основните права на Европейския съюз, разпоредбите й се отнасят за държавите членки единствено когато те прилагат правото на Съюза. Тъй като Съдът няма компетентност да се произнесе по преюдициално запитване, когато правното положение не попада в приложното поле на правото на Съюза, разпоредбите на Х., на които евентуално се позовава запитващата юрисдикция, сами по себе си не могат да обосноват тази компетентност. И още, последна инстанция може се въздържи от запитване, ако установи, че поставеният въпрос не е уместен; въпросната разпоредба на правото на ЕС вече е била тълкувана; точното прилагане на общностното право е толкова очевидно, че не оставя никакво място за съмнение, съгласно теорията за ясния акт (acte claire).
Жалбоподателят обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с въпросите:
1. Недопустим ли е съдебен акт, с който неправомерно се прекратява съдебното производство с невярното твърдение за „мнима нередовност“ на исковата молба, при наличието на няколко влезли в сила съдебни решения на ВКС по същото съдебно дело, в което е конкретизирано, че исковата молба е редовна, отменен е „отказ от правосъдие“ с твърдението за „мнима нередовност“ и е постановено да бъдат продължени съдопроизводствените действия по делото. Твърди противоречие с Определение № 360/27.06.2010 г. по ч.гр.д. № 7/2011 г. ВКС и Определение № 708:01.11.2013 г. по ч.гр.д. № 6539/2013 г. на ВКС.
2. Нищожен ли е съдебен акт, който неправомерно потвърждава нищожен съдебен акт на първоинстанционния съдебен състав, който не отговаря на критериите за независим и безпристрастен съд. Съдията, постановил първоинстанционния съдебен акт според касатора „представлява незаконен съдебен състав, тъй като не отговаря на критериите за независим и безпристрастен съд“.
3. Нищожен ли е съдебен акт, който е постановен от съдебен състав, който не отговаря на критериите за независим и безпристрастен съд.
По твърдение на касатора, в състава участва съдия, назначен след опорочен, според Н. Н. конкурс по ЗСВ; този съдия и ищецът са били насрещни страни по административното дело, заведено от Н. срещу отстраняването му от конкурс на ВСС за апелативен съд.
4. Нищожен ли е съдебен акт, който е постановен от незаконен съдебен състав, който не е сформиран по законоустановения в чл. 9 ЗСВ ред.
5. „Постановяването на провеждането на процедурата по чл. 129 ГПК с разпореждане, в което първоинстанционният съд е дал недостатъчно ясни, достатъчно пълни и достатъчно точни указания, и след това, извършвайки драстична злоупотреба с власт, като се ползват именно визираните недостатъчно ясни пълни и точни указания, целейки неправомерно да бъде извършен престъпен отказ от правосъдие, се извършва предварително планиран от недобросъвестен съдия отказ от правосъдие, представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационноотменително основание обстоятелство.“
Поддържа противоречие с определение № 157/27.03.2013 г. по гр.д. № 540/2012 г. на II г.о. на ВКС; определение № 360/27.06.2010 г. по кр.д. № 7/2011 г. на III г.о. на ВКС.
6. „Съобразно анализа на т. 5 от ТР № 1/09.11.2013 г. на ОСГК на ВКС, нередовност на исковата молба, изразяваща се в практическа липса на реквизити по см. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК е налице само при грубо противоречие между обстоятелствената част на исковата молба и петитума, при което противоречие не е ясно каква е действителната воля на ищеца, а разкриването на рестриктивната процедура по чл. 129 ГПК по въпрос, който се отнася до основателността и до доказаността на иска, по които първоинстанционният съд е длъжен да се произнесе със съдебно решение по реда на чл. 236 ГПК, а не се отнася до нередовност на исковата молба, изразяваща се в липса на реквизити или документи от изчерпателно изброените в чл. 127 и чл. 128 ГПК, а след това, извършвайки драстична злоупотреба с власт от първоинстанционния и от въззивния съд, което последва визираното неправомерно разкриване на процедурата по чл. 129 ГПК, както и последващия престъпен отказ от правосъдие и последващото прекратяване на съдебното производство и избавяне на ответниците от следващата им се деликтна отговорост, представлява ли като основание за допускане на касационно обжалване, така и касационноотменително основание“.
7. „Игнорирането от първоинстанционния и от въззивния съдебен състав на основни факти и обстоятелства, изложени в исковата молба и в последващите писмени изявления на ищеца, вкл. заявления по реда на чл. 129, ал. 5 ГПК, и извращаването и изопачаването на останалите изявления, представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационноотменително основание“.
Поддържа противоречие с решение № 650/20.12.2001 г. по нохд № 619/2001 г. на II н.о на ВКС, решение № 162/21.01.2002 г. по нохд № 584/2001 г. на II н.о. на ВКС
8. „Обстоятелството, че въззивното съдебно определение се състои само от голи декларации, които, включително, са и неверни, като въззивният съдебен състав не е обсъдил доводите на ищцовата страна, изложени във въззивната частна жалба, и не е анализирал защо не приема всички конкретни доводи, представлява ли, както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационноотменително основание.
9. Фактът, че обжалваното решение на съдебния състав е немотивирано, представлява ли самостоятелно и безусловно основание за неговата отмяна.
10. „Липсата на мотиви по см. чл. 254, ал. 1 ГПК, както от съдебните актове, чрез които се провежда сложният фактически състав на процедурата по чл. 129 ГПК, в която, в процесния казус, са инкорпорирани и процедурите по чл. 253 ГПК и чл. 251 ГПК, представлява ли несъмнено основание за прогласяване на неговата нищожност или поне отмяната му за връщане на делото за постановяване на визирания съдебен акт“.
Поддържа противоречие с определение № 321/06.10.2008 г. по гр.д. № 1/2008 г. на V г.о. на ВКС и практика на ВАС.

Въпроси, обуславящи хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК :
1. Представлява ли, „както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационноотменително основание обстоятелството“, че в нарушение на основните задължения на българската държава, установени в чл. 2 и чл. 6 ГПК и чл. 7 ЗСВ, вместо да изпълнят своите законно установени задължения, вместо да разгледат предявения граждански иск, българските съдилища директно са отказали правосъдие.
2. Представлява ли, „както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационноотменително основание“ обстоятелството, че делото е разтакавано повече от 12 години и то, само на първата инстанция, след което напълно неправомерно е извършен отказ от правосъдие
3. „Представлява ли, както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационноотменително основание грубото погазване но основния принцип на res iudicata, при положение, че след като с него отрича влезли в законна сила съдебни решения, с които ВКС е постановил, че исковата молба е редовна и първоинстанционния съд е длъжен да се произнесе с решение по нея, след 12 години разтакаване и в нарушение на няколко влезли в законна сила съдебни решения на ВКС и на основния принцип на res iudicata, е извършен недопустим циничен отказ от правосъдие.“
4. „Представлява ли, както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационноотменително основание обстоятелството, че, след като дори въззивния съд признава, че предявената претенция по чл. 63, ал. 2, б.“д“ ГПК (отм.) не се дължи държавна такса по предявения деликтен иск срещу осъдения с влязла в законна сила присъда С. Д., то отново извършва неправомерен и недопустим отказ от правосъдие по отношение на този ответник.“
5. „Представлява ли, както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационноотменително основание обстоятелството при положение, че реално указаната от българския съд държавна такса е заплатена и банковото бордеро, установяващо плащането й се намира на л. 14 по гр.д. № 22749/2006 г. на СРС, без изобщо да бъде обсъден този очевиден факт, да бъде извършен престъпен отказ от правосъдие с твърдения, че едва ли не, бил заплатил държавната такса, въпреки наличие на визираното банково бордеро, което удостоверява заплатената държавна такса, което задължава съда да се произнесе със съдебно решение поне до размера на заплатената държавна такса.“
6. „Представлява ли, както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационноотменително основание“ обстоятелството, че българският съд дори не е обсъдил предявеното възражение за прихващане със заявление с вх. № 150574/21.11.2017 г. и, въпреки това, е извършил недопустим отказ от правосъдие.
7. „Представлява ли, както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационноотменително основание обстоятелството, че въззивният съдебен състав не е изпълнил своите законоустановени служебни задължения в чл. 269 ГПК и, въпреки предявеното изрично искане в частната жалба, нито прогласил нищожността на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, нито го е обезсилил като недопустим, а извършвайки престъпна злоупотреба с власт, напълно неправомерно го е потвърдил, без изобщо да обсъди визираните обстоятелства.“
8. „Представлява ли, както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационноотменително основание обстоятелството, че както първоинстанционният съдебен състав, така и въззивният съдебен състав, при грубо нарушение на задълженията на българската държава да осигури независим и безпристрастен съд, справедлив процес и ефикасни средства за защита, в нарушение на чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС, не е изпълнил своите служебни задължения и не се е отвел служебно от разглеждането на въззивно ч.гр.д. № 4367/2016 г. на АС – София, при положение, че многоократно председателстващият съдебния състав А. П. и включената в съдебния състав М. Г. официално, в съдебни актове, са признавали, че не представляват независим и безпристрастен съд по съдебни дела, които засягат правната сфера на известния борец против мафията и корупцията адв. Н. Н., включително и са постановили множество влезли в законна сила по см. чл. 269 и чл. 299 ГПК съдебни актове, в които са се отвеждали от всички съдебни дела, по които страна е известният борец против мафията и корупцията адв. Н. Н., но видно, че извършвайки драстична злоупотреба с власт, с цел да извършат обжалвания позорен недопустим отказ от правосъдие, умишлено не са изпълнили задълженията на българската държава да проведат публично съдебно заседание, включително дори не са уведомили ищцовата страна за персоналния състав на въззивния съдебен състав, за да му попречат да упражни правото си на защита и да предяви искане за тяхното отвеждане от процесното въззивно производство, за да бъде възможно да извършат процесния недопустим и неправомерен отказ от правосъдие.“
9. Представлява ли, „както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационноотменително основание“ обстоятелството, че незаконен съдебен състав на АС – София изобщо не се е произнесъл по изложените в раздел II и в раздел III на въззивната частна жалба аргументи на ищцовата страна, доказващи недопустимостта на обжалваното първоинстанционно неправомерно определение.
10. „Длъжен ли е българският съд, съобразно принципа на непосредствена приложимост на принципа на примат на правото на Европейския съюз, да приложи правната норма на чл. 6 от Договора за Европейския съюз, във връзка с чл. 1 и чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от Х. за основните права в Европейския съюз, и провеждането на публичен и справедлив процес от независим и безпристрастен съд за причинените огромни имуществени и неимуществени вреди, причинени от недобросъвестни служебни лица по см. ЕКЗПЧОС и неизпълнението на визирания критерий, представлява ли, както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационноотменително основание обстоятелство.“
11. „Правните норми на правото на Европейския съюз и в частност правните норми на чл. 6 от Договора за Европейския съюз във връзка с чл. 1 и чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от Х. за основните права в Европейския съюз, в съответствие с принципа на примат на правото на Европейския съюз, дерогират ли правните норми на българското национално право, които им противоречат и визираният критерий представлява ли, както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационноотменително основание обстоятелство.“
12. „При противоречие между чл. 6, ал. 1 и чл. 13 ЕКЗПЧОС и българското национално право, българският съд длъжен ли е да изпълни задълженията, поети от българската държава по Международния договор по ратифицирането на ЕКЗПЧОС и визираният критерий представлява ли, както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационноотменително основание обстоятелство“.
13. „Принципът на примат на правото на ЕС означава ли, че правните норми на чл. 6 от Договора за ЕС във връзка с чл. 1 и чл. 47 от Х. за основните права в ЕС дерогират всички правни норми на вътрешното право, които й противоречат, включително и правните норми по ЗОДОВ и визираният критерий представлява ли, както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационноотменително основание обстоятелство.“
14. „Правната норма на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ означава ли, че чл. 13 от ЕКЗПЧОС дерогира всички правни норми на вътрешното право в България, които му противоречат и визираният критерий представлява ли, както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационноотменително основание.“
15. „Длъжен ли е българският съд, съобразно принципа на непосредствена приложимост на принципа на примат на правото на ЕС, да приложи правната норма на чл. 6 от Договора за Европейския съюз, във връзка с чл. 1 и чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от Х. за основните права в Европейския съюз, и провеждането на публичен и справедлив процес от независим и безпристрастен съд за причинените огромни имуществени и неимуществени вреди, причинени от недобросъвестни служебни лица по см. на ЕКЗПЧОС и неизпълнението на визирания критерий представлява ли, както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационноотменително основание.“
Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В процедурата по чл. 288 ГПК съдът не разглежда касационните основания – оплакванията за неправилност на въззивното определение, така че въпросите, свързани с касационните доводи, са неотносими към настоящата проверка и не могат да обусловят допускане на касационно обжалване.
Болшинството от въпросите съдържат фактически твърдения, които са неверни, както и оценки на съда, които не съответстват на извършената от него дейност при постановяване на обжалваното определение и няма как изобщо да бъдат част от въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и предмет на предварителната селекция по чл. 288 ГПК.
По отношение на въпросите, свързани с валидността и допустимостта на въззивния акт не се установява поддържаното противоречие по см. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито разглеждането на въпросите е необходимо с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото.
Законодателят не е посочил конкретните пороци, водещи до нищожност на съдебното решение (съдебния акт), но те са изяснени не само от доктрината, но и от съдебната практика – най-общо в т. 8 ППВС № 1/1985 г., в мотивите към ТР № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, както и в решения на състави на ВС и ВКС по конкретни хипотези. Така, нищожност на съдебния акт е налице при особено съществени пороци, като постановяване от ненадлежен орган (онзи, който не е на длъжност, даваща му право да го издаде) или в ненадлежен състав; извън правораздавателната власт на съда; когато не е подписано от болшинството на съдебния състав или не е съставено в писмена форма; при абсолютна неразбираемост волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването; когато повелява изпълнение не нещо, което е неизпълнимо с оглед научните и технически постижения на съвременната цивилизация или изпълнение на действие, което съставлява престъпление.
Недопустим е съдебният акт, когато е постановен при липса на процесуални условия за съществуване и надлежното упражняване правото на иск/на жалба, както и при липса на процесуални пречки за съществуване и надлежно упражняване на правото на иск/на жалба.
Във всички случаи обаче участието в съдебния състав на съдия, който е имал основания за отвод, не води до нищожност или недопустимост на съдебния акт. Той е постановен в нарушение на процесуалните правила и е неправилен съдебен акт, само, ако поради предубедеността на съдебния състав, е постановен и крайният незаконен резултат. Както е изяснено в ТР № 13/1976 г. на ВС РБ и в този случай участвалият при решаване на делото съдия не е изгубил качеството си на законно избран съдия, отговарящ на изискванията за постановяване на едно валидно решение, но порокът на решението е свързан с основание за евентуална предубеденост на участвалия, което може да доведе до постановяване на решение, противоречащо на действителното правно положение по спора, с който е сезиран съдът.
Няма съмнение, нито в практиката, нито в доктрината, че назначените по надлежен ред от компетентен орган (в случая – ВСС) съдии отговарят на изискването за „законен състав“, а споровете във връзка с конкурсните процедури и назначението им на съответната длъжност и в съответния съд, се разглеждат по специален, строго определен ред, като е недопустимо инцидентно да се прави проверка за законността на решенията на ВСС, нито да се ревизират влезлите в сила решения на Върховния административен съд.
Несъгласието с постановените от съдията актове, безспорно, също никога не е било разглеждано като основание, обуславящо извод за „незаконен състав“, съответно нищожност или недопустимост на постановения съдебен акт.
По тези въпроси не е прието нещо различно и в ЕКПЧ и Х. на основните права на Европейския съюз.
Актът, който долустоящият съд постановява при неспазване на задължителни указания на горна инстанция е неправилен, а не невалиден или недопустим, а и в случая този проблем изобщо не стои – по ч.гр.д. № 360/27.06.2010 г. на ВКС, III г.о,. съдът е постановил, че връщането на исковата молба по делото в частта относно компенсаторната лихва, натрупана до подаване на исковата молба, е неправилно, а в частта по иска за сумата от 6022 лв. следва да бъдат дадени ясни и точни указания за уточняване на претенцията, преди да се прецени, че исковата молба е изправена и редовна. По ч.гр.д. № 6539/2013 г. на ВКС, IV г.о. е преценено, че правопораждащите факти относно иска за сумата от 6022 срещу ответника Т., са изяснени. По настоящото дело въззивният съд се е произнесъл във връзка с указания по чл. 129, ал. 1 ГПК, касаещи други пороци и нередовности на исковата молба.
Въпросите, отнасящи се до мотивирането на съдебния акт съдържат необосновани твърдения и оплаквания. Няма съмнение, че съдът излага кратки, ясни и точни мотиви, обусловили крайния извод относно разглеждания спор; обсъжда само релевантните доводи и твърдения на страните. Така е сторил и апелативният съд в случая.
Не се установява поддържаното противоречие с ТР № 1/09.11.2013 г. на ОСГК на ВКС. Всяка неяснота относно основанието на иска – липсата на правопораждащи юридически факти, както и неясните и противоречиви твърдения относно фактите, обуславящи основанието на ищеца да твърди, че е носител на защитаваното субективно материално право, съставлява нередовност на исковата молба по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Противоречие между обстоятелствена част и петитум или обстоятелствена част и посочен ответник, са друг вид нередовности на исковата молба, но не и единствените, поради които съдът следва и е длъжен да процедира по реда на чл. 129, ал. 1 ГПК и да изиска от ищеца да изясни какъв е предметът на иска му, с последващата санкция при неизпълнение. Това разрешение не е различно с оглед личностните качества и националност на страните по делото.
Въпросът, свързан с дължимата държавна такса по деликтен иск от престъпление, предявен против С. Д., е неотносим към постановеното от съда, който е констатирал неотстранена нередовност във връзка с държавните такси, дължими по други искове, което изрично е изяснил. Не се установява противоречие с практиката на ВКС относно необходимостта задължената страна, в указания срок да плати дължимата държавна такса и да представи доказателства за това, както и, че съдът няма възможност да извършва прихващане с други суми, платени от страната, за които твърди, че са недължими или надвнесени по сметка на съда, щом това не е вече било изрично и надлежно установено със съответен съдебен акт.
Въпросите, свързани с необходимостта съдът да обсъди всички относими доказателства, молби и становища на страните, са с оглед оплакванията, че въззивната инстанция не е преценила молба с искане за прихващане, както и не е взела под внимание банковото бордеро, установяващо плащането на държавната такса, което се намира на л. 14 от гр.д. № 22749/2006 г. на СРС. Въпросът е принципно значим, но в случая се явява неотносим. Както стана ясно, в случая няма надлежен акт на съд, с който е признато внасяне на недължима държавна такса по делото от Н. М. Н., за да е от значение негово искане за прихващане. През 2008 г. страната е заплатила 431,71 лв. държавна такса. С разпореждане от 19.10.2016 г. съдът е указал да заплати държавна такса общо в размер на 719,01 лв., дължима и неплатена по други от многобройните обективно и субективно съединени искове, заявени с исковата молба, така, че доказателството за платена по-рано държавна такса е неотносимо.
Продължителността на съдебното производство и дали то е приключило в разумен срок, няма отношение към правилността, валидността и допустимостта на обжалваното въззивно решение, така че въпросите, поставени с този проблем са неотносими.
Производствата по чл. 274 ГПК, както е изяснено в чл. 278, ал. 1 ГПК, се развиват в закрито съдебно заседание. Открито съдебно заседание се провежда само по преценка на съда – чл. 278, ал. 1, изр. 2 ГПК, ако той счете това за необходимо, а в случая такава необходимост не е била налице, нито в касационната жалба се твърдят обстоятелство, обуславящи обратното. Няма съмнение, че тази уредба не е в нарушение и на изискването за независим и безпристрастен съд, нито противоречи на ЕКЗПЧОС и Х. на основните права на Европейския съюз. Ясно е, също така, че съдът дължи произнасяне при редовно сезиране и отказът да разгледа искане, което не е поправено след дадени указания, не съставлява лишаване от достъп до съд.
Цитираните норми от Конвенцията и от Х. сами по себе си не могат да обусловят допускане до касационно обжалване на частната жалба. Член 6 §1 от Конвенцията не гарантира право на обжалване. Освен това, както многократно е имал случаи да посочи Европейският съд по правата на човека, условията за допустимостта на жалби по правни въпроси или на обжалване пред по-висш съд е допустимо да са по-строги от тези за обикновените жалби, като в областта на материята, отнасяща се до „граждански права и задължения“ държавите разполагат и с по-голяма свобода, отколкото в наказателната материя. Взема се предвид и съвкупността от производствата на вътрешния правен ред, както и съответната роля в него на по-горния съд. Касационното производство по граждански дела в РБ е уредено като трето редовно инстанционно производство, контролноотменително по своя характер, като се извършва предварителна селекция по допускане на касационното обжлаване с оглед критериите по чл. 280 ГПК. Конституцията на РБ не детерминира броя на съдебните инстанции, а това е прерогатив на устройственото и процесуално законодателство, още повече, че достъпът до две съдебни инстанции не е ограничен (Решение № 4/2009 г. на КС на РБ). Нещо повече, Европейският съд по правата на човека в решение по обединените за общо разглеждане три жалби – Valchev v. Bulgaria, Dzhanfezovi v. Bulgaria и Todorov v. Bulgaria е приел, че и в случаите на предвидено касационно обжалване за делата по Гражданскопроцесуалния кодекс на РБ, дори прилаганата процедура на предварителна селекция за достъп по чл. 280, ал. 1 ГПК, сама по себе си също не нарушава чл. 6 §1 от Европейската конвенция, а предвиденото ограничение преследва легитимна цел. Както е отбелязано по делото Ashingdane v UK, държавата разполага с право да налага ограничения, щом не нарушава самата същност на правото, има легитимна цел и е в съответствие с принципа на пропорционалност.
В заключение, не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3334/13.10.2017 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ч. гр. д. № 4367/2017 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: