О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 166
София, 18.02.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. № 855 по описа за 2015г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение № 176 от 29.10.2014г., постановено по в.гр.д. № 272 по описа за 2014г. на Окръжен съд – Видин, с което е потвърдено решение № 100 от 20.03.2014г., постановено по гр. д. № 1702 / 2013 г. на Районен съд – [населено място]. С последното първоинстанционният съд е отхвърлил иска на ищеца /настоящ касатор/ срещу [фирма], Н. Д., И. Д., И. Д. и [фирма] за установяване дължимостта на вземане на ищеца към ответниците за сума в размер на 10 325.47 евро /20 194.86 лв./ по запис на заповед, издаден от първия ответник като обезпечение на вземане по договор за банков кредит № 190-401364/18.12.2007г. и авалиран от останалите ответници, и в частта за присъдените на насрещната страна разноски.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Излага се становище, че отхвърлянето на иск, приет от въззивния съд за основателен, поради недоказаност на размера му, с оглед несъответствие между посочените като събрани по принудителен ред суми от частния съдебен изпълнител, претендираните от ищеца и установените от вещото лице в съдебно-счетоводната експертиза, противоречи на чл.162 ГПК, според който, когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо лице. Поддържа, че претенцията е следвало да бъде уважена най – малко до размера на принудително събраната сума, ведно с оставащата дължима и незаплатена сума, съгласно заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. Твърди, че съдът не е дал указания, към кой момент е следвало да се установят претендираните суми. Оспорва мотивите на Окръжен съд – Видин, че за неприложимост на последващите общи условия към договора за банков кредит. Според касатора, приложими са общите условия, действали към момента на сключване на договора за кредит /представени от ответната страна в производството/, но на основание чл.299 ТЗ и т.10 от процесния договор, ответниците са се задължили и с всички техни промени, въвеждани от „П. Б. /България/” ЕАД. Сочи, че в случая са налице осъществени действия от „П. Б. /България/” ЕАД по администриране на цедираните на [фирма] вземания на банката. Оспорва извода на окръжния съд, че клаузите за наказателна лихва са нищожни, тъй като липсват наведени твърдения, от които да се изведе наличието на основание по чл.26 ЗЗД, като се поддържа, че наказателни лихви, не са предмет, нито на заявлението в заповедното производство, нито на исковото дело, образувано по реда на чл.422 ГПК.
Ответниците, [фирма], Н. Д., И. Д., И. Д. и [фирма], не представят писмен отговор по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в производството по чл.422 ГПК ищецът е следвало да установи по категоричен начин наличието на претендираното от него вземане към ответниците, така както е посочено в заявлението по чл. 417, т.9 ГПК, като безспорно между страните е, че вземането по процесния запис на заповед обезпечава цедирано на 18.12.2007г. в полза на ищеца вземане по договор за банков кредит № 190-401364/18.12.2007г. /с анекс от същата дата/, отпуснат от цедента, [фирма] на първия ответник, [фирма], по който другите ответници са встъпили в дълг, като същите са авалирали менителничния ефект. С оглед безспорната връзка на записа на заповед с каузалното правоотношение, е прието, че на изследване подлежи въпроса са погасяването на кредита и размера на оставащото задължение по него. Според решаващия състав, от момента на сключване на договора за цесия ищецът има вземане към [фирма], което обаче не е банков кредит и за него не могат да се прилагат общите условия на банката, които са специфични, по закон са в правомощията на банковите институции и не могат да бъдат прехвърляни. За да възпроизведе действия цесията трябва да е съобщена от предишния кредитор на длъжника, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, като не се оспорва приетото от Районен съд – Видин, че това е станало на 28.01.2010г. От друга страна след извършеното прехвърляне цесионерът е придобил правата на цедента съгласно договора за цесия и [фирма] е изгубила качеството на кредитор по банковия кредит. В тази връзка е счетено за ирелевантно за спора обявяването на предсрочната изискуемост на кредита от цедента [фирма] на 10.01.2013г., предвид обстоятелството, че към този момент банката – цедент вече не притежава качеството – кредитор на вземането. Застъпено е и становището, че вътрешните отношения между страните по договора за цесия относно събиране на вземанията и администриране на документите не могат да бъдат противопоставени на трети лица, включително на длъжниците. Във връзка с размера на цедираното вземане, решаващият състав е посочил, че при претендирана сума в заповедното и исковото производство от 10354,47 евро /с левова равностойност от 20194,86 лева/ по записа на заповед с оглед неиздължения остатък по кредита, според експертизата, към момента на подаване на заявлението по чл.417, т.9 ГПК общото задължение по кредита е 10 099,78 евро, а към момента на изготвяне на експертизата на 22.01.2014г. е 2359, евро, като съгласно удостоверението на частния съдебен изпълнител към 26.09.2014г. изплатените в резултат на принудително изпълнение суми са в размер на 7 915,83 лева. Изведено е, че ако от претендираната с исковата молба сума от 20 194,86 лева се извади събраната от ЧСИ сума от 7915,83 лева, остава дължима сума в размер на 12 279,03 лева, която е значително по-голяма от посочената от вещото лице сума от 2 359,11 евро, оставаща дължима към момента на изготвяне на заключението. Прието е за установено, също, че при изчисляване на размера на кредита са прилагани общи условия на цедента, преди извършване на цесията, които с оглед на прехвърлянето не са законосъобразно прилагани към вземане, което вече има за кредитор ищеца, поради което съдът намира, че отново не се установява претендирания с исковата молба размер на вземането. В заключение е посочено, че размерът на вземането, установен от вещото лице не съответства на претендирания с исковата молба, който не е изменян по реда на чл.124 ГПК и в тази връзка, съдът въпреки, че е приел, че ищецът има вземане към ответниците въз основа на запис на заповед от 28.01.2010 г., е направил извод, че исковата претенция не е доказана по размер, с оглед на което искът по чл. 422 ГПК е отхвърлен.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивният състав се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и съдилищата, а именно: „/1/ Следва ли съдът да уважи исковата претенция, ако искът е доказан по своето основание? /решен в противоречие с решение № 175/6.06.2011 г., гр.д.№ 1242/2010 на ВКС и решение №1379/30.072002г., гр.д.№ 1710/2003г. на ВКС/; /2/ Следва ли съдът да отхвърли изцяло предявените искове по чл. 422 ГПК, ако не се докажат точно и изцяло претендираните суми в заповедното производство или трябва да уважи същия до доказания размер? /решен в противоречие с ТР №4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК/; /3/ Могат ли страните да правят доказателствени искания във въззивна инстанция с оглед факти, настъпили след края на съдебното дирене в първата инстанция? /решен в противоречие с решение № 70/20.03.2014г., т.д.№ 5120/2013 г. на ВКС/ и /4/ Потвърдени ли се считат действия, извършени от името на търговец без представителна власт, ако не бъдат оспорени веднага след узнаването? /решен в противоречие с решение № 89/23.06.2013 г., т.д. № 431/2012 г. на ВКС/”.
Третият въпрос, видно от оплакванията в касационната жалба, е свързан с твърдението, че новонастъпилият факт, във връзка с който е поискано ангажиране на нови доказателства във въззивното производство, е постановяването на тълкувателно решение. В задължителната практика на ВКС не се приема, че дадените от ВКС разрешения в издадените от него тълкувателни решение при осъществяване от него на върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на закона, се явяват нововъзникнали фактически обстоятелства по см. на чл.266 ГПК, поради което не е налице сочения селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Четвъртият въпрос не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като липсват мотиви на въззивния съд относно приложението на чл.301 ТЗ, като въпросът не е обусловил изхода на спора, поради което е безпредметно обсъждането на цитираната практика на ВКС по чл.290 ГПК за приложението на разпоредбата на чл.301 ГПК.
Първите два въпроса са обусловили изхода на спора, тъй като въззивният съд е отхвърлил иска, за който е приел, че е основателен, заради недоказаност на размера, за който е предявен целия иск, непроменен по реда на чл.214 ГПК, като дадените от възивния съд разрешения са в противоречие с цитираната от касатора задължителна практика на ВКС.
Предвид горното, настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касация на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по конкретизирания съобразно т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС процесуалноправен въпрос: „Ако искът е доказан по основание, може ли да бъде отхвърлен, поради недоказване на размера му, съответно може ли да се отхвърли изцяло иск, ако е доказан по основание и частично по размер, вкл. когато искът е предявен по реда на чл.422 ГПК?”.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 176 от 29.10.2014г. по в.гр.д. № 272 / 2014г. на Окръжен съд – Видин.
УКАЗВА на касатора, [фирма], в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 403,90 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ, делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.