О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 176
София,23.02. 2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари две хиляди и десета година в състав:
Председател:Добрила Василева Ч. аргарита С.
Г. Г.
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1543/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. А. Б., подадена в срока по чл. 283 ГПК от пълномощника адвокат Ц, срещу въззивното решение № 100 от 26.02.2009 г. по в. гр. д. № 38/09 г. на П. окръжен съд. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, свързани с правомощията на съда при възприемане и оценка на установените по делото факти и обстоятелства и подвеждането им под приложимия закон, за тежестта на доказване, за правилата на придобивната давност и елементите от фактическия състав на иска по чл. 108 ЗС, за приложението на чл. 79 вр. чл. 99 ЗС, на чл. 120 ЗЗД и чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./, при основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК. Позовава се и представя решения на Върховния съд и на Върховния касационен съд, ТР № 178/86 г. на ВС, решения на Софийския и Великотърновския окръжен съд и на Софийския районен съд.
Ответникът И. А. Р. не е взел становище.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение в сила е оставено решение № 931 от 20.10.2008 г. по гр. д. № 94/08 г. на П. районен съд, с което е уважен предявен от И. Ат. Р. срещу В. Ат. Б. иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на 1/2 ид. ч. от УПИ ХХIХ-4904 от кв. 405 по плана на гр. П., целият с площ 307.50 кв. м., и построената в имота паянтова жилищна сграда с площ 26.00 кв. м., и на основание чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ издаденият на името на ответницата н. а. № 133/97 г. за собственост по давност е отменен в частта, с която са признати права на собственост над 1/2 ид. ч.
Въззивният съд приел, че спорният имот е останал в наследство от родителите на страните, починали съответно в 1972 и 1974 г., които приживе се разпоредили със собствената си двуетажна жилищна сграда, като продали на ищеца втория етаж, а на ответницата – първия етаж. Преди около 10-15 години ищецът се установил да живее в друго населено място, но продължил да посещава имота, който и декларирал и заплащал данъци за него. В имота останала ответницата, която с н. а. № 133 от 10.04.1997 г. била призната за собственица на дворното място и паянтовата жилищна сграда от 26 кв. м. на основание придобивна давност и наследство. С н. а. № 26/2007 г. тя съпругът й го продали на синовете си, но продължили да живеят в него. През последните няколко години ответницата започнала да пречи на ищеца, като не го допускала в имота и не му разрешила да си прокара водопровод.
Въз основа на тази фактическа обстановка съдът заключил, че ищецът по категоричен и безсъмнен начин е установил правото си на собственост в претендирания обем, а ответницата не е доказала да е владяла имота с намерението да го свои по такъв начин, че да е отричала правата на сънаследника върху него. Владението не е осъществявано със знанието и без противопоставянето на ищеца, нито се е изявило по начин, показващ прякото отричане на съсобствеността. Снабдяването с нотариален акт дава основание да се приеме проявено собственическо отношение към имота от страна на ответницата, но владението включва и упражняването на фактическа власт, каквато не е установена. Като правна последица от уважаването на иска по чл. 108 ЗС, на основание чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ съдът отменил нотариалния акт от 1997 г. относно размера на притежаваната от ищеца 1/2 ид. ч.
За допустимостта на касационното обжалване е необходимо повдигнатите от касаторите материалноправни и/или процесуалноправни въпроси, които са определящи за изхода на конкретния спор, да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, по тях да има противоречива съдебна практика или да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване изискват противоречие с постановление или тълкувателно решение на Върховния съд или на Върховния касационен съд или с решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Такова основание по основния материалноправен спор – за принадлежността на правото на собственост, в жалбата не се поддържа. В случай, че се установи противоречие с решение на Върховния касационен съд по конкретно дело, постановено по реда на ГПК /отм./, то основанието е по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, но такова не се разкрива.
В съответствие с приетото в представеното решение № 2* от 13.10.1960 г. по гр. д. № 3461/60 г. на I-во г. о., въззивният съд е обсъдил данните по делото относно всяка една от предпоставките на иска по чл. 108 ЗС, визирани в посочения съдебен акт, и приел, че материалната доказателствена сила на н. а. № 133/97 г. за 1/2 ид. ч. е опровергана, защото е установено, че придобивното основание не се е осъществило в полза на титуляра по отношение на целия имот.
Фактическите и правни изводи на въззивния съд по въпросите, включени в предмета на спора, са формирани след анализ на всички събрани и относими за спора писмени и гласни доказателства, в съответствие с трайната съдебна практика по приложението на чл. 186 и чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./, израз на която е решение № 1* от 17.10.2005 г. по гр. д. № 1075/05 г. на ВКС, IV-то г. о., че правораздавателният орган е длъжен да изгради фактически изводи относно всички релевантни за спора обстоятелства, дори доказателствата по делото да не са достатъчни, като приложи правилата за последиците от разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес. Изводите за принадлежността на спорния имот в патримониума на наследодателите на страните следват от наличието на н. а. № 138 от 20.11.1943 г. за собственост на мястото на техния баща А, и н. а. № 22, т. V, н. д. № 1* от 15.12.1970 г. – за сградата от 26.00 кв. м., поради което неоснователна е тезата, че сградата е построена от ответницата и съпруга й. Данните по делото са за изградена от тях пристройка от 18.00 кв. м., инкорпорирана към собствения им първи етаж, но тя не е предмет на иска. Решение № 687 от 21.04.1955 г. по гр. д. № 1999/55 г. на ВС, IV-то г. о., е за обсъждането на писмените доказателства по делото, но не се установява въззивният съд да е процедирал по различен начин – обсъдил е относимите за спора писмени доказателства. Правилата за разпределение на доказателствената тежест не са нарушени, тъй като ищецът успешно е провел доказване, с което е оборил доказателствената сила на нотариалния акт от 1997 г. относно притежаваните от него права в съсобствеността. Решение № 378 от 10.08.1988 г. по гр. д. № 286/88 г. на ВС, I-во г. о., е неприложимо в случая, тъй като разглежда правомощията на втората контролно-отменителна инстанция, докато обжалваното решение е постановено от въззивен съд, при действието на ГПК /отм./ след измененията, в сила от 01.04.1998 г. Решенията на Софийския и на Великотърновския окръжен съд и това на Софийския районен съд не са влезли в сила и не могат да обосноват обсъждане на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
С ТР № 178/86 г. на ОСГК на Върховния съд е прието, че собственикът на недвижим имот може да предяви иск за защита правото си на собственост против лицето, на което е издаден по обстоятелствена проверка нотариален акт за собственост на същия имот. При уважаване на предявения иск нотариалният акт се отменява. По така указания начин е процедирал и въззивният съд, който, като е приел, че доказателствената сила на констативния нотариален акт е опровергана относно притежаваното от ищеца право, е отменил същия частично. Следователно, решението, предмет на касация, е в съответствие, а не в противоречие с практиката на Върховния съд и затова няма основание за допускане на касационната жалба до разглеждане и в тази част.
Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за обосноваването на която жалбоподателката не е и изложила съображения. Нормата на чл. 108 ЗС, която е основание на предявения иск за защита на собствеността, както и нормите, съдържащи правила относно придобиването и изгубването на правото на собственост – чл. 79, ал. 1, чл. 99 ЗС, не са неясни, по приложението им има утвърдена съдебна практика, която не е противоречива и затова разглеждането на настоящия случай не би допринесло за точното прилагане на закона или за развитието на правото. Противоречивата съдебна практика по въпроса дали действието на придобивната давност настъпва по права с изтичане на давностния срок или е необходимо и позоваване на изтекла в полза на владелеца придобивна давност, не е основание за допускане на касационно обжалване, защото не това е определящият изхода на спора въпрос, разрешен от въззивния съд.
Конкретните доводи за нарушение на материалния закон и на съществени процесуални правила, както и за необоснованост на съдебния акт, не са основание за допускане на касационно обжалване, а касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 100 от 26.02.2009 г. по в. гр. д. № 38/09 г. на П. окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: