О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 178
София 25.04.2013 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари, две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова гр. дело №1262/2013г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от 28.02.2012г., на В. Д. К., [населено място], приподписана от адвокат Ст.В., срещу въззивно решение от 09.01.2012г. по гр.д. № 2246/2005г. на Софийския градски съд. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са изложени твърдения за това, че са налице предпоставките на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Твърди се, че решението противоречи на ТР№1/2005г., ОСГК по прилагането на чл.30,ал.2 ЗН ГПК, тъй като съдът намалил запазената част на касатора и я „предоставил” на ищеца. Касаторът също е поискал с въззивната жалба възстановяване на запазената част, но въззивният съд не приел за разглеждане искът по чл.30,ал.1 ЗН. Ищецът не е приел наследството по опис, поради което не може да има претенции спрямо съделителя Г. Г.. Не са обсъдени всички доказателства във връзка с претенцията на касатора по чл.12,ал.2 ЗН и съдът се е произнесъл въз основа на лъжествидетелствата на свидетелите Ц. и А..
Ответникът по касация М. Д. Г. – Г. не изразява становище.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е оставено в сила решение № 45/2005г. по гр.д.№12556/2003г. на Софийския районен съд в частта, с която е възстановена запазената част на М. Г. в размер на ? ид.ч. от наследството на Д. Ф. като е намалено дарението, извършено от последния в полза на В. К. на ? ид.ч. от процесния имот и е постановено В. К. и Г. Г. да задържат дарените идеални части от имота, двамата са осъдени да заплатят на М. Г. сумата 6750 лева – стойност на запазената и част от наследството на Д. Ф., възстановена е запазената част на М. Г. в размер на 1/3 ид.ч. от наследството на Б. Ф. като е намалено дарението, извършено от последната в полза на В. К. и е постановено В. К. и Г. Г. да заплатят на М. Г. сумата 9000 лева – стойността на запазената и част от наследството на Б. Ф., допусната е делба при квоти по ? ид.ч. на процесния имот между съделителите В. К. и Г. Г. и е отхвърлен искът за делба, предявен от М. Г..
Въззивният съд е разгледал предявеният от М. Г. срещу В. К. и Г. Г. иск за делба , съединен с иск по чл.30 ЗН относно процесния апартамент. Приел, че имотът е придобит през 1969г. възмездно от Д. и Б. Ф. в СИО. С договор за дарение по нотариален акт №24/1992г. Ф. са дарили на внука си Г. и дъщеря си виола К. по ? ид.ч. от имота.Д. Ф. е починал през 2001г., а Б. Ф. е починала през 2002г. Техни законни наследници са дъщерите им В. К. и М. Г..От гласните доказателства съдът е установил, че К. е живяла в чужбина, изпращала е пари на родителите си, които са били финансово затруднени, но тя не е доказала, че апартаментът е изплащан с тези средства. Не е доказано възражението и по чл.12,ал.2 ЗН за определяне на по-голям наследствен дял с оглед приноса за увеличаване на наследствената маса. За неоснователна е приета и претенцията по чл.12,ал.1 ЗН. По исковете с правно основание чл.30 ЗН съдът е приел, че са основателни. Надареният Г. не е призован да наследява и по отношение на него ищцата е следвало да приеме наследството по опис, но този въпрос не е въведен от Г. като спорен, той не е обжалвал първоинстанционното решение, поради което и положението на жалбоподателката Г. не може да бъде влошавано. Въззивният съд е изследвал предпоставките на чл.36,ал.1 и ал.2 ЗН във връзка с искането на двамата ответници за задържане на дарените им имоти и е постановил такова като е определил цитираните суми за възмездяване накърнената част на ищцата. С оглед на това е приел, че делбата следва да се допусне между съсобствениците Г. Г. и В. К.. С оглед това, че В. К. за първи път е релевирала възражение по чл.30 ЗН във въззивното производство от една страна, а от друга, че е налице влязло в сила съдебно решение, с което е отхвърлен искът и по отношение на Г. Г. с правно основание чл.30 ЗН за възстановяване запазената и част от наследството, накърнена с дарението на общо ? ид.ч. на процесния имот, извършено от наследодателите Ф. в негова полза, то това възражение не е разгледано от въззивния съд.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание на чл.280,ал.1 т.2 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Правният въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Той трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства.
В разглеждания случай посоченото от касатора в първата част на изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК не представлява формулиран по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и цитираното ТР ясен и точен правен въпрос, който да е бил в предмета на спора пред въззивния съд и да е релевантен за изхода на делото. Развитите доводи представляват касационни оплаквания за нарушения на материалния и процесуалния закон. Освен това доводите, касаещи иска по чл.30 ЗН, предявен от ищцата срещу съделителя Г., не могат да се релевират от касаторката К.. Това е така, защото по начало чужди права в процеса не могат да се упражняват с изключение на предвидената в закона процесуална субституция, каквато в случая не е налице. Оплакването, касаещо претенцията на касаторката по чл.30 ЗН, също не може да послужи като въпрос, обуславящ допускане на касационно обжалване на решението. Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика по приложението на чл.220 ГПК /отм./ относно зачитане СПН на постановените между същите страни и по същия правен спор съдебни решения, поради което е и приел, че релевираното възражение по чл.30 ЗН по отношение дарението в полза на съделителя Г. Г. е недопустимо. В останалата част на изложението се поддържат касационни оплаквания във връзка с обосноваността на обжалваното решение. Твърдяната необоснованост на съдебния акт не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението. Това е основание по чл.281,т.3 ГПК за касиране на едно допуснато в процедурата по предварителна селекция на жалбите по реда на чл.288 ГПК до касационно обжалване въззивно решение.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация не следва да се присъждат разноски, тъй като няма направено искане.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 09.01.2012г. по гр.д. № 2246/2005г. на Софийския градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: