О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 19
София, 10.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети октомври, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател : ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове : ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова.
гр. дело № 1360/2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. М. П., Д. М. Д., Л. Д. А., П. Д. А., Д. А. Д., всички чрез пълномощниците им адвокати К. К. и К. К., срещу въззивно решение №175/2016г. по гр. дело №448/2016 г. на Апелативен съд – Варна.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че е налице основанието на чл.280,ал.1,т.1 ГПК /ред. до ДВ, бр.86/2017г. и § 74 ПЗР ЗИД ГПК/ за допускане касационно обжалване на въззивното решение по следните въпроси:1.Какво е правното действие на решенията на ОСЗ , издадени по реда на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, вр.чл.13, ал.5 и ал.6 ППЗСПЗЗ при приключила административна процедура чрез издаване на изискуемите удостоверение и скица; 2. Допустимо ли е съдът да основава решението си на заключение на експертиза, която не е изпълнила поставената задача, т.е. на несъбрани по съответния ред доказателства; 3.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните и да прецени всички доказателства като постанови решението си въз основа на приетите от него за установени факти и закона. Прилагат се решения на ВКС на които се твърди, че обжалваното противоречи.
Ответникът по касационната жалба [фирма], счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението по съображения, изложени в становище по чл.287 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение №790/2016г. по гр.д.№1933/2015г.на Варненски окръжен съд. С последното е отхвърлен предявеният от настоящите касатори иск с правно основание чл. 108 ЗС срещу [фирма] за предаване владението недвижим имот – реална част с площ от 4089 кв.м. от имот с идентификатор 10135.2573.1067 от КК на КР [населено място], целият с площ от 56 867 кв.м., находящ се в [населено място], кв. В., м. „К.“, при подробно описани съседи на целия поземлен имот.
Въззивният съд е приел, че ищците са наследници на А. Х., поч.1961 г. В това им качество с решение № 3492/2007 г. по гр. дело № 3912/2007 г. по описа на ВРС по иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ е прието за установено по отношение на ОСЗ -В., че имат право на възстановяване на собствеността върху нива с площ от 7,200 дка, находяща се в местност „К.“,землището на[жк], [населено място], при посочени стари граници на имота, както и обработваема земя с площ от 1 дка, находяща се в землището на[жк]в местност „К.”, при посочени стари граници на имота, придобити по договор за покупко–продажба, обективиран в крепостен акт № 383/1904 г.
Въз основа на признатото им право на възстановяване на земите, ОСЗ-В. е издала решение № 1662 от 27.08.2009 г., с което е признала правото на собственост на ищците върху нива от 4,937 дка, находяща се в строителните граници на В., м. „К.” и нива от 3,374 дка, находяща се в терен по § 4 на В., като е възстановила правото им на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници на нива от 4,089 дка, находяща се в строителните граници на В., м. К., като възстановената част представлява част от пл. № 36 от Помощния кадастрален план на кк „Чайка”, съгласно скица № 850 от 25.08.2009 г. и удостоверение № ЗАО 9734 от 26.08.2009 г. от [община], отдел „Кадастър и регулация”, който е и процесният имот. От удостоверение по чл.13, ал.4 и 5 от ППЗСПЗЗ от 26.08.2009 г., е видно, че заявеният имот от 7 200 кв.м. представлява имот пл.№ 36 по приетия Помощен кадастрален план на кк „Чайка”. Старият имот № 36 от КП от 1956 г. с площ от 4 937 кв.м. попада в урбанизирана територия на кк. „Чайка“, съгласно заповед № 1184/08.08.1962 г. на КАБ, а останалата част от 3 374 кв.м. попада в територията на с.о.„А. мак“. Частта от ПИ 36 по ПКП с площ от 4 089 кв.м. попада върху ПИ 2573.44 – „С.”, като по одобрената КК на район Приморски за собственик на по този имот е вписано [фирма], съгласно АЧДС № 1153/01.06.1998г. Съгласно плана за определяне на застроените части и части, подлежащи на възстановяване на територията на кк „Чайка”, частта от бивш ПИ 36 по ПКП на кк „Чайка” с площ 4 089 кв.м. попадаща в площадката на „С.”, е определена за застроена, като в него няма изградени курортни сгради – почивен дом или други, а попада върху тенискортове. Въззивният съд е възприел заключенията /от 09.11.2015г. и 07.10.2015г./ на СТЕ, изготвени от вещото лице инж. П., според които към датата на решението на ОСЗ от 2009 г., действаща е кадастралната карта на р-н „Приморски”, одобрена със заповед № РД -18-92/14.10.2008 г., според която претендираният за възстановяване имот попада в ПИ с идентификатор 10135.2573.44, целият с площ от 54 900 кв.м., записан на „С.” и попадащ в регулационните граници на КК „Чайка” със статут на урбанизирана територия,а въз основа на последващо изменение на КК, имотът е с ид.№ 10135.2573.1054 с площ от 55 845 кв.м., записан на „Национална спортна база с документ за собственост АЧДС № 1153/01.06.1998 г. С изменение на КК със заповед № КД -14-03-2415/26.09.2011 г. имотът е с идентификатор № 10135.2573.1067 и е с площ от 56 867 кв.м., записан на [фирма] с документ за собственост НА № 27/27.12.2011 г.
Оттук е направен извод, че възстановеният на ищците имот с решението на ОСЗ с площ от 4089 кв.м. – част от ПИ 36 по ПКП на кк „Чайка” понастоящем съставлява част от имот с идентификатор № 10135.2573.1067 /стар идентификатор 10135.2573.44/. Към датата на реституцията и понастоящем той попада в площадката на С., видно и от удостоверение № ЗАО 9734 от 26.08.2009 г. от [община], отдел „Кадастър и регулация”, посочена като застроена и се ситуира върху тенискортове. Отреждането на имот за построяване на спортен комплекс „С.” е станало с РП на кк „Чайка” от 1962 г., като площадката е била с площ от 63 490 кв.м. За площ от 56 150 кв.м. е съставен АДС от 1971 г. на основание протокол № 18/1959 г. на ИК на ГНС, с който са отредени имоти за почивна база на БСФС, както и заповед № 6152/1963г. на МСП. Към момента на съставяне на АДС в имота са били построени четириетажна сграда – хотел, закрит басейн със съблекални и гимнастически салон, като същите са актувани като държавни. Имотът е предоставен за ползване на ЦС на БСФС. От приложените по делото планове (РП от 1962 г., предварителен генерален план от 1979 г., генералния план от 1983 г. и стройгенплан от 1983 г., обемно градоустройствено решение на комплекс М. „С.”- В. от 1985 г. и обяснителните записки към него) застрояването на „С.” е предвидено и осъществено като цялостен спортен комплекс с хотел, ресторант, закрит басейн, спортни зали, други обслужващи сгради и спортни игрища за баскетбол, хандбал, футбол и тенис на корт. От 1963 г. до влизане в сила на ЗСПЗЗ (01.03.1991 г.) в имота са били изградени поетапно /с посочени години/: техническа работилница, четириетажна хотелска сграда със застроена площ 2 545 кв.м., покрит плувен басейн на два етажа, спортна зала №1 с агрегатно помещение, спортна зала №2 с агрегатно помещение, склад за спортни съоръжения, две спортни зали №3 и № 4, топла връзка на два етажа, КПП, трафопост /описани с година на построяване в АДС №1153/1998 г./, както и голям стадион, лекоатлетическа писта и игрища за волейбол, баскетбол и тенис на корт.
Към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ, в имота е било осъществено мероприятието и извършено застрояването на цялостен спортен комплекс МСК „С.” – държавна собственост. С Постановление № 176/1992 г. на МС е възложено на председателя на Комитета за младежта и спорта да упражнява правата на държавата като притежател на капитала в СО „Спортни имоти и прояви”, включващ и МСК „С.”, като в тази насока е и отбелязването в АДС. На 29.03.1993 г. с разпореждане № 13 на Министерския съвет, Стопанската организация „Спортни имоти и прояви” –С. е преобразувана в еднолично акционерно дружество с държавно имущество [фирма]. Към момента на преобразуването, имуществото е било включено в баланса на МСК „С.”, посочено като поделение на СО „СИП” при КМС /протокол за оценка от 05.02.1992 г. и обяснителната записка към него/. Преобразуваното акционерно дружество с държавно имущество [фирма], вписано в търговския регистър с решение от 14.05.1993 г. на СГС по ф.д. № 12589/93 г., е универсален правоприемник на стопанската организация „Спортни имоти и прояви”. Не е спорно по делото, че в капитала му е бил внесен и процесният имот от 56 100 дка с изградените върху него сгради (на МСК С.). В тази насока е отбелязването в АЧДС от 1998 г. Тенискортовете, върху които попада претендираната от ищците реална част от имота, възстановена им с решението на ОСЗ -В., са били изградени преди 1990 г. Изводът е направен въз основа заключението на СТЕ, писмените и гласни доказателства. Настоящото местоположение на тенискортовете е било определено с генплана от 13.10.1983 г. и със стройгенплана от 20.12.1983г., като преместването на съществуващите и преди това тенискортове, се е наложило поради предвиденото разширяване на комплекса и строителството на нова спортна зала №2, която попада върху старите тенискортове. В обемното градоустройствено решение (ОГР) на к-с М. „С.” В. от 1985 г. и в кадастралния план от 1990 г. тенискортовете също са отразени с настоящото им местоположение.
Въззивният съд е намерил за основателно възражението на ответника за материална незаконосъобразност на решението на ОСЗ -В., легитимиращо ищците за собственици на процесния имот като е осъществил косвен съдебен контрол на администритивния акт- решение № 1662 от 27.08.2009 г. на ОСЗ- на основание чл. 17, ал.2 ГПК. Приел е, с решението по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ не е решен въпросът за начина на възстановяване на собствеността върху земеделските земи и преценката за възстановяването на имота е предоставена на ОСЗ. Решението на ОСЗ като индивидуален административен акт е издадено в противоречие с чл.10 б., ал.1 ЗСПЗЗ, съобразно който е налице пречка за възстановяване на земеделските земи в реални граници, когато са застроени или върху тях са проведени мероприятия, които не позволяват възстановяването на собствеността. Нормата има предвид комплексно строително мероприятие, което да е реализирано към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ (01.03.1991 г.). От значение е дали е осъществено мероприятие като комплекс от строителни дейности и такива по оформяне на съответната инфраструктура, като при преценката възможността за възстановяване на имотите в стари реални граници, следва да се има предвид наличието на незасегната от това мероприятие площ, която не би препятствала нормалния и необезпокояван достъп и функциониране на сградите и съоръженията. В имот с идентификатор 10135.2573.1067 от КК и КР [населено място], целият с площ от 56 867 кв.м., част от който е и претендираният от ищците, преди влизане в сила на ЗСПЗЗ е реализиран цялостен спортен комплекс с хотелска част, закрит басейн, спортни зали, други обслужващи сгради, голямо футболно игрище и писта, както и спортни игрища за баскетбол, хандбал и тенис на корт, всички функционално свързани с оглед осъществяване на общото и генерално предназначение на спортната база. Процесната реална част от имота е ситуирана точно върху реализираните тенискортове, т.е. тя е изцяло застроена. Заключението на вещото лице от 09.11.2015 г., което е възприето от съда като компетентно, безпристрастно и обосновано, установява, че не е налице свободна площ, от която може да се обособи самостоятелен имот за ищците. С оглед коефициента за минимално озеленена площ и предвид наличното в имота застрояване със сгради и съоръжения на спортния комплекс, оставащите за озеленяване площи са под допустимите минимални площи за озеленяване.
Издаденото решение от ОСЗ за реституция е в нарушение на чл. 10б ЗСПЗЗ, и е материално незаконосъобразен индивидуален административен акт. Ето защо не легитимира ищците като носители на правото на собственост на претендираната от тях реална част с площ 4089 кв.м. За основателно е прието поддържаното като евентуално възражение на ответника за материална незаконосъобразност на решението на ОСЗ и поради противоречието му с разпоредбата на чл. 10б от ЗСПЗЗ вр. § 11 от ПР ЗПСПК. Към датата на реституцията имотът е бил внесен в капитала на [фирма] – дружество с изцяло държавно имущество и не е подлежал на възстановяване в реални граници.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Според ТР №1/2009г., ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи конкретния правен въпрос от значение за изхода на делото, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес.Той трябва да е включен в предмета на спора пред въззивния съд, да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Първият въпрос не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението така, както е поставен от касаторите. Развитите доводи в тази връзка относно това, че с решението на ОСЗ, издадено по реда на чл.10,ал.7 ЗСПЗЗ вр.чл.13,ал.5 и 6 ППЗСПЗЗ индивидуализацията имота е извършена още при осъществяване на административната процедура чрез издаване на удостоверение по чл.13,ал.5 и 6 ППЗСПЗЗ са неотносими. Това е така, защото въззивният съд не е приел, че въпреки решението на ОСЗ, придружено с удостоверение по чл.13 ППЗСПЗЗ, липсва индивидуализация на реституирания имот. Осъществявайки косвен контрол по чл.17,ал.2 ГПК във връзка с възраженията на ответника за материална незаконосъобразност на индивидуалния административен акт за реституция, е приел последните за основателни,поради доказаното наличие пречките на чл.10б ЗСПЗЗ за реституция на процесната площ поради осъществено мероприятие и застрояването и с тенис кортове преди влизане в сила на ЗСПЗЗ. Ето защо и посочената от касаторите практика на ВКС е неотносима. Така решение №225/2011г. по гр.д.№559/2010г., І г.о. разглежда въпрос за значението на скицата в хипотезата на чл.10,ал.7 ЗСПЗЗ при преценка дали е приключила процедурата за реституция, какъвто спорен въпрос по настоящото дело липсва. Вторият и третият процесуалноправни въпроси също не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението. Въпросът за задължението на въззивния съд да изложи мотиви като обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, следва да се приеме, че е решен в съответствие с установената съдебна практика. Според нея въззивният съд трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил всичко това. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Обсъдил е сочените от касатора доводи дали е налице свободна площ, от която да може да се обособи самостоятелен имот за ищците и е приел същите за неоснователни с оглед доказателствата по делото. Въпросът за неизпълнената от вещото лице задача не може да се приеме като относим. Това е така защото касае приетото от въззивния съд по съществото на спора, изградено въз основа на събраните по реда на ГПК доказателства, в т.ч. технически експертизи с твърдение за необоснованост на изводите на съда, поради процесуални нарушения. Посоченото от касаторите решение №19/2011г., по гр.д.№262/2010г., ІІ г.о. и развитите оплаквания за постановяване на въззивното решение при неизяснена фактическа обстановка, не установява твърдяното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. С него е прието, че съгласно диспозитивното начало в гражданския процес–чл.6,ал.2 ГПК, предметът на делото и обемът на дължимата защита се определят от страните. Касаторът твърди наличие на процесуални нарушения, които не могат да се установяват в производството по чл.288 ГПК. Това са твърдения, че изводите на въззивния съд не кореспондират с приетите по делото доказателства и са направени при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила /кредитиране на техническа експертиза, която не дала категоричен отговор на поставен въпрос/, което представлява оплакване по чл.281,т.3 ГПК и то не може да послужи като пряко основание за допускане касационно обжалване на решението в производството по чл.288 ГПК.
Поради изложеното касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне в сочената хипотеза на чл.280,ал.1 ГПК. Въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касационната жалба не следва да се присъждат поисканите от него като направени разноски, тъй като не са представени доказателства за това.
По горните съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №175/2016г. по гр. дело №448/2016 г. на Апелативен съд–Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: