О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 19
София, 13.01.2020 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2044 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 11.01.2019 год. по гр. д. № 107/2018 год. Кърджалийският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 20.03.2018 год. по гр. д. № 1579/2017 год. на Кърджалийския районен съд, с което е признато за установено по отношение на Н. Ф. А. от [населено място] и М. Д. М. от [населено място], че Н. С. М. и С. М. М. са собственици на неурегулиран поземлен имот, находящ се в урбанизираната територия на [населено място], община К., с площ от 371 кв. м., при описаните в решението граници, ведно с построената в имота двуетажна полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 44 кв. м. и паянтова селскостопанска сграда със застроена площ от 34 кв. м., на основание давностно владение по чл. 79, ал. 1 ЗС и е отменен нотариалния акт № 183/2015 год., издаден по обстоятелствена проверка в полза на Н. А..
Въззивното решение се обжалва в срок от М. Д. М., чрез пълномощника му адв. Д. А., с оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК по съображенията в жалбата му.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. На първо място счита, че е налице съществуващо съмнение относно допустимостта на решението, както и че е очевидно неправилно. Счита, че произнасянето на въззивния съд по поставените процесуалноправни въпроси относно обосноваване на решението с установените по делото факти и съдържанието му, съгласно разпоредбите на чл. 236, ал. 2 и чл. 272 ГПК, респ. чл. 12 и чл. 235 ГПК противоречи на посочените и приложени решения на ВКС /№ 271 от 9.06.2011 год. по гр. д. № 761/2010 год. на ІV г. о., № 241 от 17.10.2012 год. по гр. д. № 850/2011 год. на ІІ г. о. – относно липсата на мотиви като основание за отмяна на решението/, както и други – № 415 от 25.01.2012 год. по гр. д. № 1332/2010 год. на І г. о., № 196 от 11.04.2012 год. по т. д. № 994 от 2010 год ІІ т. о. относно приложението на чл. 272 ГПК и по въпроса са съответствието на решението с императивните разпоредби на материалния закон и служебните задължения на въззивната инстанция по приложението им. По формулирания въпрос за задължението на съда да обсъди противоречивите свидетелски показания касаторът се позовава на противоречие с Р № 297 от 22.12.2014 год. по гр. д. № 4004/2014 год. на І г. о., Р № 140 от 23.03.10 год. по гр. д. № 4755/2008 год., в които е прието, че съдът следва да направи анализ на показанията на всички свидетели, същите да бъдат съпоставени с данните за релевантните факти, съдържащи се в останалите събрани по делото доказателства. В тази връзка се сочи и противоречие с Р № 34 от 22.02.2016 год по гр. д. № 4657/15 год. на І г. о. на ВКС. Произнасянето на въззивния съд по материалноправния въпрос за принадлежността на правото на собственост, респ. придобиването му на основание релевираните способи, при спор между съсобственици, според касатора е в противоречие с ТР № № 4/2012 год., т. 3 и № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС.
Конкретните съображения за твърдяното противоречие с представената практика се изразяват в изложените доводи за необсъждане на доказателствата и доводите на страните, предмет и на представеното изложение. В него поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по същите поставени процесуалноправни и материалноправни въпроси се обосновава с липса на съдебна практика, въпреки представената такава, а очевидната неправилност на въззивното решение – с необсъждането на всички твърдения и доводи, липса на мотиви, сочените процесуални нарушения при преценка на доказателствата и по приложението на закона при направените от съда изводи.
Ответниците по касационната жалба – Г. М. М., М. М. Р., М. М. В., А. Е. М., А. Е. М., Г. Е. М., конституирани на основание чл. 227 ГПК като наследници на починалата във въззивното производство Н. М., и С. М. М., също неин наследник, но участващ и в лично качество като страна в производството, не са взели становище по нея. Не е взел становище по подадената касационна жалба и ответникът Н. Ф. А..
Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, взе предвид следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове за собственост, въззивният съд приел, че ищците и техният наследодател са владяли спорния имот още от преди 1998 год. със съзнание, че са негови собственици. Осъщественото съвместно владение в период повече от десет години поражда придобиване на правото на собственост в патримониума на ищците, и като наследници на техния съпруг, респ. баща, който приживе не се е позовал на давността, съгласно т. 3 на ТР № 4/2012 год. на ОСГК на ВКС. По делото не се установява ответникът Н. А. да е упражнявал владение върху имота, и то в необходимия за придобиване по давност срок, поради което и констатациите в нотариалния му акт относно сочените придобивни основания са оборени. Същите всъщност не се и поддържат от ответника в защитата му срещу предявения иск, а наследственото правоприемство от дядо му, собственик на имота, също не е релевирано като основание за претендираното от ответника право на собственост, според въззивният съд. Същият приел и, че е ирелевантно налице ли е противопоставяне на владението на ищците, тъй като не е установено да е налице съсобственост между тях и първия ответник, произтичаща от наследяване, поради което и презумпцията по чл. 69 ЗС се прилага на общо основание и намерението за своене се предполага, като е достатъчно доказването на упражняване на фактическата власт върху имота в изискуемия се срок по чл. 79 ЗС от страна на ищците.
Въззивният съд се е позовал и на чл. 272 ГПК относно мотивите на първоинстанционния съд по въпроса за противопоставеното от ответника Н. А. основание за собствеността, предмет на нотариалния акт, с който се е снабдил през 2015 год. – по наследство от баща му и давностно владение. От събраните доказателства се установява липсата и на двете такива – ответникът не е осъществявал владение върху имота по смисъла на чл. 79 ЗС, нито имотът произхожда от баща му. На наследствено правоприемство от майка му, респ. дядо му, същият не се е позовал по надлежния ред поради което и предметът на делото не обхваща въпросите за придобиване на собствеността по давностно владение от един от наследниците.
Въззивният съд не е обсъждал наличието на наследствено правоприемство от общия на страните наследодател М. – дядо на С. М. и Н. А., които са първи братовчеди, тъй като не е налице релевирано такова възражение от ответника – същият противопоставя правата си върху спорния имот на основание обективираните в представения констативен нотариален акт № 183/2015 год. придобивни основания.
Затова и цитираната задължителна съдебна практика /ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС/, приемаща, че при наследствено правоприемство, за да се приеме, че един от наследниците е установил владение върху притежаваните от другите наследници идеални части, е необходимо да е отблъснал тяхното владение, като демонстрира ясно пред тях намерението си да владее за себе си целия наследствен имот, с действия, обективиращи това намерение, е неотносима към настоящия спор. Същият има за предмет позоваването на ищците на последиците на давностното владение, осъществено от техния пряк наследодател и самите те съвместно, и противопоставеното от ответника Н. А. право на собственост, констатирано с нотариалния акт от 2015 год., с който се е снабдил. При липсата на каквото и да е владение от ответника върху спорния имот и установеното такова от ищците и техния наследодател, съдът е уважил предявените искове и отменил нотариалния акт на ответника Н. А..
Въпросите относно владението на наследствен имот от един от наследниците и позоваването му на давност по отношение на наследствената част на друг сънаследник, както и по какъв начин следва да се прояви промяната в намерението му за своене на целия имот по отношение на другите сънаследници, не са релевантни за изхода на делото, тъй като съдът не е сезиран с тях и не се е произнасял. Поради това и същите не могат да обосноват наличието на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Изводът на съда при настоящия спор относно собствеността върху имота е обусловен от установените факти по делото за упражняваната от ищците и техния наследодател фактическа власт върху спорния имот, възможността на наследниците да се позоват на последиците на давността след смъртта на наследодателя им, който приживе не се е позовал на такава, което кореспондира с разясненията в т. 3 на ТР № 4/2012 год. на ОСГК на ВКС.
Поставените от касатора процесуалноправни въпроси представляват всъщност довод за неправилност на извода на съда по фактически въпрос, подлежащ на установяване в хода на производството – кой е упражнявал владението върху имота, за да се позове на последиците му. Доказателства за осъществяване на владение от ответника не са налице, което е обусловило и извода за оборване на доказателствената сила на документа му за собственост, с който първи се е снабдил. Въпросите относно преценката на доводите на страните, събраните доказателства, в т. ч. свидетелските показания, мотивиране на решението, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и не могат да обосноват поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Освен това, наличието на представена съдебна практика по тези въпроси изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновано с липса на съдебна практика, а не с необходимост от промяна на същата с оглед точното прилагане на закона и развитието на правото, в каквато насока липсват каквито и да било съображения.
Не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 ГПК – не съществува съмнение относно допустимостта на решението, с оглед произнасянето по предявения иск, а очевидна неправилност не е налице поради липсата на такива пороци на решението, които с оглед видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост да могат да бъдат констатирани на настоящия етап на произнасянето на съда.
Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 7 от 11.01.2019 год. по гр. д. № 107/2018 год. на Кърджалийския окръжен съд по касационната жалба на М. Д. М. от [населено място], община К., чрез пълномощника му адв. Д. А..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: