7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 19
София, 15.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 3779 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 116 от 17.05.2019 г. по в. гр. д. № 175/2019 г. на Добричкия окръжен съд е потвърдено решение № 16 от 04.01.2019 г. по гр. д. № 649/2018 г. на Добричкия районен съд, в частта, с която К. П. К. е осъден да заплати на И. И. И. сумата от 24 650 лв., съставляваща обезщетение за лишаване от ползването на собствения ? недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], сграда с идентификатор …., с предназначение СНЕК-БАР, ведно с право на строеж върху поземлен имот с идентификатор …., в периода 04.08.2015 г. – 10.01.2018 г.
Въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищцата И. И. е собственик на процесния имот. С предварителен договор от 04.07.2014 г. тя е поела задължение да продаде имота на ответника К. К. за сумата от 150 000 лв., от които 25000 лв. са изплатени при сключване на предварителния договор; 75 000 лв. е следвало да бъдат платени до 31.12.2014 г. и 50 000 лв. – до 31.03.15 г., когато е следвало да се сключи окончателният договор. Купувачът следвало да бъде въведен във владение при подписване на предварителния договор. Поради неплащане на остатъка от продажната цена в уговорените срокове продавачката е отправила до купувача нотариална покана, че разваля предварителния договор, задържа полученото капаро от 25 000 лв. и иска връщане на владението върху имота в 3 дневен срок. Поканата е получена от ответника на 29.07.15 г., а не както неправилно счита ищцата на 04.08.2015 г.
Съдът е обсъдил подробно доказателствата по делото и правоотношенията между страните във връзка с договора за наем на процесния имот, сключен на 01.09.2014 г. между ищцата И. И. и „Кей Ви Ес 2014“ ООД, представлявано от ответника К. К. и от С. С.. След анализ на обясненията на ответника по чл.176 ГПК, показанията на свидетелката С. С., съпоставени с обясненията на ответника по подадена от него жалба вх. № 27/16.07.2015 г. до ОП Д.; показанията му като свидетел по ДП № 7/2016 г. на ОСлС при ОП Добрич на 21.03.2016 г.; по ч. н. д. № 235/2015 г. на ОС Добрич и по ч. н. д. № 630/2016 г. на РС Добрич, съдът е достигнал до следните фактически изводи: че владението на процесния имот е било предадено от ищцата на ответника след подписване на предварителния договор; че впоследствие на 26.08.2014 г. е създадено дружеството „Кей Ви Ес 2014“ ООД, представлявано от ответника и свидетелката заедно и поотделно, като това дружество е следвало да развива дейност в имота; че на 21.11.2014 г., след извършване на ремонт, е открито заведението в имота; че сключеният на 01.09.2014 г. договор за наем между ищцата и посоченото дружество е фиктивен и е имал за цел да се направи категоризация на заведението, в което дружеството ще развива дейност, защото това не е могло да стане въз основа на предварителния договор; че скоро след сключване на фиктивния наемен договор бил сключен и анекс за прекратяването му. Съдът е приел също, че показанията на другата свидетелка – Г. К., която е водила счетоводството на дружеството, съответстват на показанията на свидетелката С. С., че договорът за наем от 01.09.2014 г. е фиктивен, че скоро след сключването му е бил прекратен и че не са ? били представяни документи за осчетоводяване на наемни вноски. Прието е също, че в периода между 18.11.2014 г./21.11.2014 г. – 16.10.2015 г. търговска дейност в обекта е осъществявана от „Кей Ви Ес 2014“ ООД, а от 16.10.2015 г. до 04.08.2016 г. – от дружеството „Кей Ви Си 2014“ ООД.
При тези данни от правна страна е прието, че ищцата е изпълнила задължението си по предварителния договор да предаде на ответника владението върху процесния имот и това е станало преди учредяването на „Кей Ви Ес 2014“ ООД. Валидността на договора за наем от 01.09.2014 г. е опровергана от доказателствата по делото и обясненията на самия ответник, затова е без значение обстоятелството кога точно е подписан анексът за прекратяването му.
Съдът е обсъдил подробно и е отрекъл тезата на ответника, че „Кей Ви Ес 2014“ ООД е било във фактическа власт на имота въз основа на последващ наемен договор от 04.05.2015 г., подписан само от ищцата. Действително, този факт е бил признат от ищцата в предявената от нея искова молба по предходно дело, насочена срещу „Кей Ви Ес 2014“ ООД, с искане за връщане на имота на основание чл.233, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд по настоящото дело е приел, че съдебното и извънсъдебно признание на неизгодни за страната факти представлява доказателство за осъществяване на тези факти, но в случая това не може да стане по две причини: първо – защото исковата молба не съдържа признания на неизгодни за ищцата факти, относими към настоящия спор и второ – че с влязло в сила решение, приобщено по делото на основание чл.155 ГПК, предходният иск е бил отхвърлен, като е отречено правото на ищцата по чл.233, ал.1 ЗЗД да иска връщане на имота от търговското дружество, тъй като не е доказано то да е получило имота от нея въз основа на договора за наем от 04.05.2015 г.
И на последно място – след развалянето на предварителния договор ответникът не е върнал имота на ищцата, а е продължил да осъществява владение върху него чрез създадените за целта дружества „Кей Ви Ес 2014“ ООД и „Кей Ви Си 2014“ ООД. След като не е върнал имота при отпаднало основание да го владее, за ответника е възникнало задължението да заплати на ищцата ползите, от които е лишена поради невъзможността да ползва имота си, което обосновава основателността на претенцията по чл.73, ал.1 ЗС. В случая ответникът е изоставил имота през месец март 2017 г., като го напуснал и заключил, но не е предал ключа на ищцата. Тя си е възстановила владението на имота едва в хода на процеса по настоящото дело – на 19.07.2018 г., когато след отказ на ответника за съдействие, тя е била потърсена от служител на „ФСБ-Добрич“ ООД по повод активиране на охранителната система и тогава имотът е бил отключен от ключар. Размерът на пропуснатата полза възлиза на 29 097,62 лв., съгласно заключението на вещото лице, поради което предявеният иск за сумата от 24 650 лв. следва да бъде уважен изцяло.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника К. К..
Жалбоподателят счита, че съдът не е подложил на анализ изявленията на ищцата, съдържащи се в исковата молба по предходното дело, които изцяло противоречат на позицията ? по настоящия спор. Съдът акцентирал на решението по предходното дело, което обаче било между други страни и с друг предмет. Неаргументирано съдът придал по-висока стойност на изявленията на жалбоподателя в наказателните производства, спрямо изявленията на ищцата, направени в исковата молба по предходното дело. Изводът на съда за фиктивност на договора от 01.09.2014 г. бил необоснован, тъй като почивал избирателно на част от доказателствата по делото. Съдът не отчел, че жалбоподателят /ответник по предявения иск/ не притежава юридическо образование, поради което не може да бъде прецизен в изявленията си пред държавните органи. Той е считал наемния договор за фиктивен, тъй като е очаквал правоотношението с ищцата да се развие според сключения предварителен договор, но това не станало по нейна вина. Едностранно били анализирани и показанията на свидетелката С. И., които влизали в противоречие с част от другите доказателства и с изявленията на самата ищца. Не били обсъдени възраженията на жалбоподателя срещу анекса за прекратяване на договора за наем. Въззивният съд затвърдил и допуснатото от първата инстанция процесуално нарушение във връзка с прилагане на документите от досъдебното производство – първоначално съдът определил един срок, в който ищцата да изброи кои документи да бъдат изискани, а след това неоснователно съдът продължил този срок. Не били анализирани и данните по делото, че касовият апарат на заведението е бил стопанисван от трети за спора лица. И на последно място – по делото било безспорно установено, че след м.март 2017 г. за ищцата не е имало никакъв проблем да влезе във владение на имота, затова поне след тази дата искът по чл.73, ал.1 ЗС трябвало да бъде отхвърлен. Съдът не отчел данните, че разпитаният като свидетел служител на ФСБ-Добрич“ ООД не е установил факти, които да насочват на извод, че едва на 19.07.2018 г., след намеса на дружеството, ищцата е влязла в имота.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси, уточнени от настоящия състав съобразно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС както следва:
1.За задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и доводите на страните.
По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с т.2 на ТР № 1/19.12013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 202/02.06.2010 г. по гр. д. № 2/2009 г. на ВКС, I-во г.о.; решение № 7/08.02.2012 г. по гр. д. № 510/2012 г. на ВКС, II-ро г.о.; решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на ВКС, I-во г.о. и решение № 209/26.09.2014 г. по гр. д. № 212/2014 г. на ВКС, I-во г.о.;
2. Когато страната по гражданско дело твърди изгодни за позицията си факти, но в хода на друго гражданско дело за същите факти твърди противното, следва ли претенцията ? да бъде отхвърлена.
По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение 209/26.09.2014 г. по гр. д. № 212/2014 г. на ВКС, I-во г.о.
3. Протоколите за разпит на свидетел, съставени в рамките на досъдебно производство, могат ли да бъдат ползвани от гражданския съд, разглеждащ гражданскоправни претенции.
По този въпрос въззивното решение противоречало на решение № 568/19.12.2012 г. по гр. д. № 1293/2012 г. на ВКС, IV-то г.о.
Ответникът в производството И. И. И. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да бъде допусната до разглеждане по същество, евентуално – че не е основателна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд, което не попада в ограниченията по чл.280, ал.3 ГПК, тъй като цената на иска е над 5000 лв.
Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По първия въпрос въззивният съд е действал в пълно съответствие с практиката на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да основе решението си на всички събрани по делото доказателства, като обсъди и доводите на страните. Подробно е обсъдено от въззивния съд обстоятелството, че в предходен процес ищцата И. И. е твърдяла факти, които изключват твърденията ? в настоящия процес, а именно – че между нея и „Кей Ви Ес 2014“ ООД е имало валиден договор за наем от 04.05.2015 г. Съдът е приел за решаващо по настоящото дело обстоятелството, че твърдяното наемно правоотношение е отречено със сила на пресъдено нещо и не може в последващия процес собственикът на това дружество да настоява, че е имало такъв договор за наем, още повече, че становището му в досъдебните производства по повод имота е било обратното. На следващо място – съдът не е обсъдил подробно възражението на жалбоподателя срещу анекса за прекратяване на договора за наем от 01.09.2014 г., тъй като е приел, че самият договор не е породил правно действие и е без значение дали е бил изрично прекратен или не. По този начин съдът е процедирал в съответствие с практиката на ВКС, според която задължението за обсъждане на доказателствата по делото в тяхната взаимна възниква и с оглед становището на страните възниква само по отношение на относимите и допустими доказателства, а в случая анексът за прекратяване на наемния договор е приет за неотносим към изхода на спора. По същите съображения липсата на подробно обсъждане на обстоятелството, че договорът за охрана на процесния имот, сключен между „Кей Ви Ес 2014“ ООД и праводателя на „ФСБ-Добрич“ ООД, е прекратен през месец юни 2017 г., не представлява отклонение от практиката на ВКС, тъй като съдът е приел за решаващо друго обстоятелство – че след като дружеството е преустановило дейността си в процесния имот и неговият собственик К. К. е заключил имота, той не е върнал ключа на ищцата, а е бил длъжен да го стори след прекратяване действието на предварителния договор. Именно това е била и причината за водене както на предходното дело по чл.233, ал.1 ЗЗД, така и на настоящото дело, което първоначално включва и иск по чл.108 ЗС, производството по който е прекратено след като в хода на процеса ищцата е установила владение върху имота.
Липсва противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по втория въпрос, свързан с правната оценка на противоречивото становище по фактите, които едно лице заема по две различни граждански дела.
В посоченото от жалбоподателя решение 209/26.09.2014 г. по гр. д. № 212/2014 г. на ВКС, I-во г.о. е разгледан случай, при който лице, разпитано като свидетел по едно дело, твърди факти /че е владяло спорния имот за брат си/, които изключват възможността да е придобило права, които заявява като ищец в последващ процес – че е станало собственик на имота, тъй го е владяло за себе си.
Настоящият случай не е такъв, тъй като твърдението на И. И. като ищец в предходния процес, в който тя е искала предаването на владението на спорния имот на основание чл.233, ал.1 ЗЗД поради прекратен договор за наем с „Кей Ви Ес 2014“ ООД , не изключват възможността в последващ процес тя да търси обезщетение по чл.73, ал.1 ЗС от К. К. на отпаднало основание за владението му /развален предварителен договор за покупко-продажба/, след като тезата ?, че имота се е намирал във фактическа власт на дружеството въз основа на наемно правоотношение, е отречена със сила на пресъдено нещо. Аналогията, която жалбоподателят прави между обжалваното въззивно решение и посоченото решение на ВКС, не съществува и не може да се приеме, че двете решения си противоречат.
По третия въпрос жалбоподателят се позовава на решение № 568/19.12.2012 г. по гр. д. № 1293/2012 г. на ВКС, IV-то г.о., което е постановено в производство по отмяна по чл.303 и сл. ГПК и само на това основание не може да служи като пример за противоречива практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съгласно приетото в т.2 и т.3 на ТР № 1/19.02.2019 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това, приетото от ВКС принципно разрешение, че протоколите за разпит на свидетел, съставени в рамките на досъдебно наказателно производство, не могат да бъдат ползвани от съда, разглеждащ гражданските позиции на деянието, не влиза в противоречие с обжалваното въззивно решение, тъй като позицията на ВКС в това решение не е пълна, доколкото съставът не е казал нищо за протоколите в наказателното производство, съдържащи признания на неизгодни факти. Въззивният съд е основал решението си именно на такива признания, което е в пълно съответствие с решението по чл.290 ГПК № 210 от 19.09.2016 г. на ВКС по гр. д. № 861/2016 г., IV г. о. и цитираната в него практика – решение № 235 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 513/2010 г., IV г. о., решение № 69 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 584/2010 г., III г. о., решение № 22 от 19.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2979/2014 г., IV г. о., решение № 265 от 10.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 703/2011 г., IV г. о.
При този изход на делото, на ответницата по касация И. И. следва да бъдат присъдени сторените разноски – адвокатско възнаграждение в размер на 800лв., платено въз основа на договор за правна защита и съдействие от 26.09.2019 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 116 от 17.05.2019 г. по в. гр. д. № 175/2019 г. на Добричкия окръжен съд.
ОСЪЖДА К. П. К. от [населено място], [улица] да заплати на И. И. И. от [населено място], [улица], сумата от 800 лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: