О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 196
София, 01.03. 2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и десета година в състав:
Председател:Добрила Василева Ч. С.
Г. Г.
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1566/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от адвокат Б от АК гр. Б. процесуален представител на Е. Т. М., М. Т. М. и Т. Т. П., срещу въззивното решение № 923 от 26.01.2009 г. по в. гр. д. № 744/07 г. на Касаторите поддържат, че са налице предпоставки за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК по определящите изхода на делото въпроси за: допустимостта на предявения иск от гледна точка наличие на правен интерес от търсената защита и на приключила процедура по ЗСПЗЗ по възстановяване на собствеността, съответно по изкупуване на земята от ползувател; доказателствената сила на удостоверенията за предоставяне право на ползуване върху земеделски земи; предпоставките и актът, с който завършва процедурата по трансформиране правото на ползуване в право на собственост и конкуренцията между правото на възстановяване на собствеността и правото на изкупуване на земята от ползувател.
Ответникът по касация А. К. Т. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, а по същество намира жалбата за неоснователна.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
По предявения положителен установителен иск за собственост на земеделска земя, предоставена на ищеца за ползуване въз основа на ПМС № 11/82 г., въззивният съд приел, че със заплащането на 10.12.1996 г. на определената цена на земята е настъпил транслативният ефект и правото на собственост е придобито от ползувателя, за което не е било необходимо влизане в сила на плана на новообразуваните имоти, нито издаване на заповед на кмета по реда на пар. 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ /Нов – ДВ, бр. 98 от 27.11.1997 г./ за придобиване на правото на собственост. След приключване на процедурата по пар. 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ незаконосъобразно с решение № 3* от 26.04.1999 г. поземлената комисия е възстановила правото на собственост върху спорното лозе на първоначалния ответник Т. М. , заместен в хода на делото съгласно чл. 120 ГПК /отм./ от процесуалните си правоприемници – сега касатори. Оттук съдът заключил, че искът за собственост е основателен и доказан.
1. Първият повдигнат от касаторите процесуалноправен въпрос, който се твърди да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, засяга правния интерес като предпоставка за допустимост на предявения иск.
Основанието за допустимост на касационното обжалване неправилно се свързва с чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не са представени съдебни актове със задължителен характер – постановления или тълкувателни решения на Върховния съд и/или на Върховния касационен съд, или решения по чл. 290 и сл. ГПК, поради което изложението в тази част следва да се обсъди от гледна точка нормата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Това основание не е налице, защото при разрешаване на посочения въпрос въззиният съд не е процедирал в противоречие с трайната съдебна практика, която приема задължителност на правен интерес от завеждане на установителен иск. В решение № 1* от 08.07.2002 г. по гр. д. № 1325/01 г. на ВКС, IV-то г. о. се сочи, че правен интерес от иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ е налице, когато са изразени действия, които сериозно засягат правата на владеещия собственик. В разглеждания случай са събрани безспорни доказателства – заповед № 455 от 02.01.2001 г. и протокол от 16.01.2001 г. за изземване на имота от ищеца по реда на чл. 34 ЗСПЗЗ. Фактът, че първоначалният ответник – наследодател на ищеца, е инициирал административната процедура, както и оспорването на иска в хода на съдебното производство, категорично налагат извод за наличие на спор, който поражда и правния интерес от търсената с установителния иск защита. Останалите съдебни решения са в същия смисъл, че при воденето на установителен иск следва да е налице правен интерес, т. е. не се констатира противоречиво разрешаване на въпроса.
2. Следващият процесуалноправен въпрос, свързан с допустимостта на иска, касае неговото преждевременно предявяване. Като предпоставка за допустимост се сочи нормата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Тя не е налице, защото Върховният касационен съд има постоянна практика, приемаща допустимост на установителните искове за защита на собствеността – положителни или отрицателни, по отношение на земите, попадащи в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. В съгласие с тази практика е разрешен и разглежданият случай, в който правото на изкупуване е упражнено и собствеността върху предоставения за ползуване на ищеца имот е придобита през 1996 г., т. е. преди приемането на пар. 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ /Нов – ДВ, бр. 98 от 1997 г./, съответно преди ЗИДЗСПЗЗ с ДВ, бр. 68 от 30.07.1999 г. В хипотезата, когато ползувателите са упражнили предоставената им от закона възможност и са изкупили имотите, дадени им за ползуване, главният предмет на спора е налице ли са били законовите предпоставки за изкупуване на имота. От разрешаването на този спор зависи дали имотът ще бъде възстановен на бившите собственици или ще бъде придобит от други лица, а именно от ползувателите, поради което предявеният от ползувател положителен установителен иск за собственост не е преждевременно предявен. Настоящият случай не обоснова необходимост така утвърдената съдебна практика да бъде променяна или да се даде друго тълкуване на проблема.
3. Следващият въпрос, разрешен при същата предпоставка за допустимост на касационното обжалване, е за доказателствената сила на удостоверението за предоставяне право на ползуване върху земеделска земя. Така както е формулиран, а именно годността му да установи с обвързваща материална доказателствена сила, че описаният в него имот е идентичен с този, предмет на иска, изложението всъщност съставлява оплакване за неправилност на фактическия извод на въззивния съд, че предоставения за ползуване на ищеца имот е част от възстановения на касаторите. Въпросите за правилността на възприетата от въззивния съд фактическа обстановка са извън предмета на допустимостта на касационното обжалване. Касационният съд се произнася по това дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, а не проверява правилността на фактическите изводи, каквото всъщност целят касаторите.
4. Касаторите поставят и материалноправни въпроси, разрешени според тях от въззивния съд при основанията за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК.
Първият е за предпоставките за изкупуване на имот, предоставен за ползуване. В съответствие с трайната съдебна практика, израз на която е и посоченото в изложението решение № 691 от 11.05.2006 г. по гр. д. № 1515/05 г. на ВКС, IV-то г. о., въззивният съд е изследвал обстоятелствата, релевантни за нормата на пар. 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ и като е приел, че се касае за лозе, което е на необходимото отстояние от градове с население над 300 хил. жители, е приел ищеца за правоимащ да упражни предоставеното му право на изкупуване.
Вторият въпрос е за акта, с който завършва процедурата по трансформиране правото на ползуване в право на собственост, при положение, че няма издадено решение /заповед на кмета/, което да породи възникването, съответно трансформирането на правото на собственост за ползувателя. По този въпрос въззивният съд е изложил подробни съображения, които са в съответствие с практиката, обсъдена в т. 2 на настоящото изложение.
Въпросът кой от двата акта – решението на поземлената комисия по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността в стари реални граници, или констативният нотариален акт № 63, том I, дело № 115 от 03.02.1997 г., издаден въз основа на приключила процедура по пар. 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, има по-голяма доказателствена сила при възникналата конкуренция на права, е некоректно поставен. Всеки един от актовете се издава при наличието на съответните елементи от различни фактически състави – възстановяване на правото на собственост върху земеделска земя, съответно придобиване от ползувател на право на собственост върху предоставена за ползуване земя. Законодателната уредба дава предимство на правата на ползувателите, ако са налице законовите предпоставки, пред правата на бившите собственици. Нормите на закона в това отношение не са неясни или непълни, включително и към момента на издаване на актовете, на които се позовава всяка от страните по настоящото дело, а и съдебната практика по тях е последователна и не се нуждае от промяна с оглед разрешаване на конкретния спор.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 250 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 923 от 26.01.2009 г. по в. гр. д. № 744/07 г. на Б. окръжен съд.
ОСЪЖДА Е. Т. М., М. Т. М. и Т. Т. П. да заплатят на А. К. Т. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 250 /двеста и петдесет лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: