О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2
Гр.София, 03.01.2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д.№ 6753 по описа на ВКС за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Д. Х. срещу Решение № 57/ 03.07.2013 г., постановено по гр.д.№ 146/13 г. по описа на Бургаския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 4/ 15.03.2013 г. по гр.д.№ 1169/12 г. на Бургаския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против Б. И. П. положителен установителен иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК- за признаване правото на собственост на ищцата, на основание дарение и придобивна давност, върху 303/499 кв.м. ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 07079.611.48, находящ се в [населено място], [улица]; на 2/5 ид.ч. от построената в същото място еднофамилна жилищна сграда с идентификатор 07079.611.48.1, застроена на 121 кв.м.; на находящите се в същото дворно място друг вид сгради за обитаване, както следва: с идентификатор 07079.611.48.2 на площ от 16 кв.м., с идентификатор 07079.611.48.4 на площ от 34 кв.м. и с идентификатор 07079.611.48.5 на площ от 7 кв.м. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението на въззивния съд поради несъобразяване с приложимия материален закон и необоснованост. Моли се за неговото отменяване, както и за отменяването на потвърдения с него първоинстанционен съдебен акт, и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният установителен иск за собственост бъде уважен със законните последици.
В приложено към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно решение са четири материалноправни и процесуалноправни въпроса, по които въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната практика на ВКС- основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Уточнени и конкретизирани съобразно постановките на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК тези въпроси са, както следва:
– Допустимо ли е позоваването на изтекла придобивна давност върху недвижим имот преди упражняването на процесуалното средство за това чрез иск след изтичане на законно определения срок?
– Необходимо ли е, при веднъж заявени по безапелационен начин и явно възприети от другия съсобственик фактически действия, сочещи на владение върху реални части от общия имот, съответни на претендираните идеални части от собствеността, последващо манифестиране на промяна в намерението?
– Допустимо ли е продължило повече от 10 години владение на реална част от недвижим имот да обуслови придобиване по давност на съответна идеална част?
– Следва ли да се смята за оборена презумпцията на чл.69 ЗС само въз основа на анализ на показанията на свидетелите на страната, позоваваща се на давността, без противната страна да е провела обратно доказване за оборване на презумпцията, и допустимо ли е съдът да интерпретира тези гласни доказателства разширително, извън контекста на съдържанието им, обективирано в съдебния протокол, като им придаде друг смисъл и значение?
Ответникът по касационната жалба- Б. И. П. е депозирала в срока по чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с който поддържа, че основанията на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване не са налице.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Бургаския апелативен съд на релевираните от касатора основания е обусловено от формиране на положителен извод, според който посочените материалноправни и процесуалноправни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК са от обуславящо значение за изхода на конкретното дело дело, като произнасянето по тях от страна на въззивния съд се явява в отклонение от задължителната практика на Върховния касационен съд- тълкувателни решения на ВС и ВКС, постановления на Пленума на ВС или решения на касационния съд, постановени по реда на чл.290 ГПК /т.1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Така предвиденото в процесуалния закон изискване за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не е налице по отношение на нито един от формулираните от касатора правни въпроси, като конкретните съображения за това са следните:
– По въпроса, допустимо ли е позоваването на изтекла придобивна давност върху недвижим имот преди упражняването на процесуалното средство за това чрез иск след изтичане на законно определения срок. Въпросът е поставен от касатора с оглед възприетото в мотивите на обжалваното въззивно решение, че след като в подадена през 2008 г. срещу същия ответник искова молба по чл.109 ЗС /по която е образувано гр.д.№ 4557/08 г. на Бургаския районен съд/ ищцата се е позовала на правото си на собственост по наследство само върху 1/3 ид.ч. от процесното дворно място на [улица] [населено място] и изградената в същото двуетажна жилищна сграда, то не може да се приеме, че към този момент тя е манифестирала намерение да придобие за себе си и идеалните части на ответницата. Така формираният от въззивния съд логически извод по никакъв начин не се намира в противоречие със задължителните постановки на ТР № 4/12 г. и ТР № 1/12 г. на ОСГК. В производството по предявения от нея негаторен иск ищцата не се е позовавала на изтекла в нейна полза придобивна давност за идеалните части от съсобствения имот на ответницата- позоваването е обективирано в исковата молба, по която е образувано настоящото производство, в която ищцата е заявила, че в продължение на повече от 20 години упражнява самостоятелно, безпрепятствено и непрекъснато владение върху цялото незастроено място и намиращите се в него постройки. Решаващият съд е разгледал така предявения иск, като в мотивите си е изследвал налице ли са материалноправните последици, които разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗС свързва с упражняването на непрекъснато владение върху чужд имот повече от 10 години. С оглед указанията на ТР № 1/12 г. на ОСГК е прието, че исковата претенция е неоснователна, тъй като ищцата не е провела необходимото пълно доказване, че е извършила действия, с които е обективирала спрямо другия съсобственик намерението си да владее неговата идеална част за себе си. В този смисъл въззивното решение на Бургаския апелативен съд е съобразено със задължителната съдебна практика, при което проведеното тълкуване на изявлението на ищцата, материализирано в исковата молба по гр.д.№ 4557/08 г. на Бургаския районен съд, следва да се свърже именно с необходимостта да се изследва дали ищцата е демонстрирала спрямо ответницата намерението си да придобие по давност идеалната й част- точно както предписват указанията на ТР № 1/2012 г. от 06.08.2012 г. по тълк.дело № 1/12 г. на ОСГК.
– По въпроса, необходимо ли е, при веднъж заявени по безапелационен начин и явно възприети от другия съсобственик фактически действия, сочещи на владение върху реални части от общия имот, съответни на претендираните идеални части от собствеността, последващо манифестиране на промяна в намерението. Въпросът е формулиран от касатора с оглед обективирано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК твърдение, според което въззивният съд не е взел предвид в необходимата степен представено по делото писмено доказателство- нотариална покана, с която ответницата уведомява ищцата, че последната ползва половината от къщата и половината дворно място, и следователно е било налице манифестирано намерение на ищцовата страна да придобие по давност идеалните части на ответницата чрез владение на реални части от общия имот. При така очертания контекст, в който се поставя въпроса, настоящата касационна инстанция приема, че по съществото си това е не правен въпрос от значение за изхода на делото, а фактически, свързан с анализиране на значението на конкретно доказателство по делото. Както беше посочено по-горе, при постановяване на решението си въззивният съд е съобразил задължителните указания на ТР № 1/12 г. относно необходимостта да се установи, че ищцата е извършила действия, с които е обективирала спрямо другия съсобственик намерението си да владее неговата идеална част за себе си, и в този смисъл не е налице твърдяното несъобразяване със задължителната съдебна практика. Преценката, доколко въззивният съд при постановяване на решението си е формирал обосновани изводи за наличието на този факт въз основа на ангажираните по делото доказателства, има отношение към правилността на обжалваното решение и същата следва да бъде направена при постановяване на касационното решение, но е ирелевантна при формиране на извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
– По въпроса, допустимо ли е продължило повече от 10 години владение на реална част от недвижим имот да обуслови придобиване по давност на съответна идеална част. Въпросът не е от обуславящо значение за изхода на делото по смисъла на т.1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК. Това е така, тъй като законодателството след 1941 г. поначало не допуска придобиване по давност на реална част от парцел, респ. придобиване по давност на идеална част, съответна на владяната реална част- освен когато владяната реална част се присъединява към съседен парцел и остатъкът от парцела е с лице и повърхност, необходими за обособяване на самостоятелен парцел. Единственото изключение от това правило е разпоредбата на чл.181, ал.3 З. /отм./, която в отклонение от общата забрана на чл.59 З. /отм./ придава правна значимост на владението на реална част от парцел, като се смята, че по давност е придобита съответна идеална част- но само за времето до влизане в сила на З.. Доколкото в конкретния случай ищцата /род.1961 г./ се позовава на упражнявано от нея в продължение на повече от 20 години владение, без да твърди, че преди навършването й на пълнолетие такова владение е било осъществявано от нейно име от страна на нейните законни представители, следва да се приеме, че основанието на предявения иск за собственост е придобивна давност за периода от 1979 г., т.е. след влизане в сила на З., поради което упражняваното владение върху реална част не може да обуслови придобиване по давност на съответна идеална част от процесния УПИ.
– По въпроса, следва ли да се смята за оборена презумпцията на чл.69 ЗС само въз основа на анализ на показанията на свидетелите на страната, позоваваща се на давността, без противната страна да е провела обратно доказване за оборване на презумпцията, и допустимо ли е съдът да интерпретира тези гласни доказателства разширително, извън контекста на съдържанието им, обективирано в съдебния протокол, като им придаде друг смисъл и значение. Аналогично на изложеното по отношение на втория въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, и в случая въпросът е не правен, а фактически и е свързан с оценка на доказателствения материал по конкретното дело. В този смисъл същият има отношение към правилността на въззивното решение, а не към основанията за допускане на неговото касационно обжалване, още повече като се има предвид, че за този въпрос самият касатор не твърди да е разрешен от въззивния съд в отклонение от конкретна задължителна или незадължителна съдебна практика.
Предвид изложеното, поддържаните от касационния жалбоподател основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК не са налице.
Независимо от изхода на производството, в полза на ответника по касация не следва да се присъждат разноски предвид липсата на доказателство за направени такива.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 57/ 03.07.2013 г., постановено по гр.д.№ 146/13 г. по описа на Бургаския апелативен съд, по касационната жалба на Л. Д. Х..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: