О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 207
С., 14.05. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 1661/2018 год.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, в редакцията след изм. на ГПК с ДВ, бр. 86/2017г.
Образувано е по повод подадена частна касационна жалба от Ашим Х. А. и Т. А. А., приподписана от адв. Я. Р., срещу определение № 111 от 14.03.2018г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в. ч. гр. д. № 123/2018 г. С атакуваното определение е потвърдено определение на № 92 от 25.01.2018 г. по гр. д. № 147/2017 г. на Старозагорския окръжен съд. С последното е оставена без уважение молбата на Т. А. А. и Ашим Х. А. за освобождаването им от държавна такса и разноски в производството по гр. д. № 147/2017г., по описа на ОС – Стара Загора.
Частните жалбоподатели твърдят, че обжалваното определение е неправилно. Считат, че съдът не е обсъдил всички представени писмени доказателства, установяващи относими по делото обстоятелства, поради което е достигнал до неправилен извод относно затрудненото им материално положение. В подкрепа на това сочат, че не е взето предвид отбелязването в представената декларация по чл. 83, ал.2 ГПК, че Т. А. е настойник на малолетните им внуци,за чиято издръжка отговарят, както и представеното по делото удостоверение относно това обстоятелство. Оплакването си за неправилност на обжалвания съдебен акт обосновават и с довода, че съдът е следвало да съобрази факта, че притежаваният от тях недвижим имот е ипотекиран, както и че ищците са получили заем само за сумата от 16 900 лв. през 2012г. Искането е за отмяна на обжалването определение и освобождаването им от задължението за внасяне на такси и разноски в производството.
Като основание за достъп до касация поддържат основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по въпроса относно критериите, които съдът, при произнасяне по искане за освобождаване от държавна такса и разноски следва да прецени, като разрешен в противоречие със задължителната и каузалната практика на ВКС. Позовават се на определение № 338/21.07.2016г. по т. д. № 846/2016г. на ВКС, I т.о., определение № 274/12.05.2015г. по гр. д. № 1842/2015г. на ВКС, III г.о. и тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирани лица, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Производството пред Окръжен съд – Стара Загора е образувано по предявени от Т. А. А. и Ашим Х. А. срещу В. З. искове за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди, настъпили в резултат на извършени добавки от ответника, в качеството му на нотариус, върху пълномощно от 02.08.2012г. за учредяване на договорна ипотека. Претендираните с исковата молба вземания са в размери както следва: – за Т. А. 50 000 лв. – имуществени вреди и 30 000 лв. – неимуществени вреди, ведно със законната лихва за периода от 02.08.2012г. до 25.10.2017г. в размер на 26 611 лв. и за Ашим А. 50 000 лв. – имуществени вреди и 40 000 лв. – неимуществени вреди, ведно със законната лихва за периода от 02.08.2012г. до 25.10.2017г. в размер на 26 611 лв., както и още 69200 лв. – имуществени вреди. С определение № 1022/30.11.2017г. съдът е оставил исковата молба без движение и е дал указания на ищците да отстранят констатирани нередовности, като внесат държавна такса в размер на 9568 лв. и представят платежен документ. С молби от 12.12.2017г. ищците са направили искане да бъдат освободени от задължението за заплащане на държавни такси и разноски в производството, които са оставени без уважение с определение № 92/25.01.2018г. по гр. д. № 147/2017г. на ОС – Стара Загора. За да потвърди това определение въззивният съд е приел за установено от представените по делото доказателства, че ищецът Ашим А. е мъж на 57 години, с призната 76 % трайно намалена работоспособност и получава пенсия в размер на 200 лв., а ищцата Т. А. е жена на 50 години, безработна, с пенсия в размер на 200 лв., но същевременно семейството притежава жилище на четири етажа – сграда с идентификатор 56784.520.696.1 на значителна стойност. Също така е констатирал, че ищците нямат непълнолетни деца; във времето са отчуждавали моторни превозни средства; учредявали са договорни ипотеки, като поотделно са получавали заеми в размери 18 520 лв. и 34 200 лв. Съобразно това е обосновал извод, че доходите на ищците са достатъчни, за да заплатят дължимите по делото държавна такса и разноски.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо.
Чрез поставения от жалбоподателите въпрос относно критериите, въз основа на които съдът извършва преценката си за имущественото състояние на молителя, във връзка с което се иска освобождаване от задължението за внасяне на държавни такси и разноски, се обосновава наличието на общо основание за допускане до касационно обжалване. Установява се наличие на поддържаното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като даденото от въззивния съд правно разрешение не е съобразено с цитираната съдебна практика, според която по молба на страната за освобождаване от държавна такса на основание чл.83 ал.2 от ГПК съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото. Въз основа на представените от страната доказателства, съдът преценява дали същата разполага с достатъчно средства към момента на искането, като съобрази данните от представена декларация за имуществено състояние и след изясняване на общото й материално състояние и останалите относими обстоятелства, като е длъжен да ги съпостави с цената на иска и пълния размер на държавната такса.
В конкретния случай въззивният съд е съобразил здравословното състояние на молителите, тяхната трудова заетост и получавани доходи от пенсии. Отчел е обстоятелството, че притежават жилищна сграда на четири етажа на значителна стойност, но не е съобразил, че върху нея са учредени ипотеки, които намаляват стойността й при евентуално отчуждаване. Изложил е мотиви за получени от молителите заеми на стойност 18 520 лв. и 34 200 лв., но не е съобразил, че сумите са получени в един значително отдалечен момент във времето – през 2012г. Същевременно съдът е изложил съображения, че молителите нямат непълнолетни деца, но не е взел предвид декларираното обстоятелство, че ищцата Т. А. А. е настойник на малолетните им внуци К. Ф. Ашим и Ашим Ф. Ашим, които молителите издържат.
Разрешението на въззивния съд е в противоречие с трайната практика на ВКС, обективирана в посочените актове. Съдът непълно е изследвал имущественото състояние на молителите. Също така, обжалваният съдебен акт не съдържа разрешение относно съпоставянето на дължимата държавна такса и декларираното имуществено състояние на страната по делото, която преценка се дължи при произнасяне по наличието на предпоставките за освобождаване от задължението за заплащане на държавни такси и разноски. По изложените съображения съдът е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен. Тъй като не се налага извършване на съдопроизводствени действия, делото следва да се разреши по същество. Настоящият състав намира, че декларираните фактически данни от молителите към момента на предявяване на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, а именно – размерът на получаваните доходи от пенсии в размер общо на 400 лв., притежаваният от тях недвижим имот, обременен с вещни тежести, липсата на други източници на доходи, задължението за издръжка на малолетните им внуци, съпоставени с размера на определената държавна такса – 9568 лв., навеждат на основание за освобождаване от държавна такса и разноски в производството. Неотносимо е обстоятелството, че в предходен момент молителите са получили в заем парични средства, тъй като за преценката относно наличието на материални възможности релевантно е актуалното им имуществено състояние.
Поради изложеното обжалваният акт следва да се отмени и да се постанови друг за уважаване на молбата по чл. 83, ал.2 ГПК за освобождаване от такси и разноски по делото. При тези съображения, Върховният касационен съд, състав на IІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 111 от 14.03.2018 г. по ч.гр.д.№ 123/2018 г. на Пловдивския апелативен съд.
ОТМЕНЯ определение № 111 от 14.03.2018 г. по ч.гр.д.№ 123/2018 г. на Пловдивския апелативен съд и ОСВОБОЖДАВА Ашим Х. А. и Т. А. А. от задължението за внасяне на държавни такси и разноски в производството по гр. д. № 147/2017г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: