O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 207
София, 25.04.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание от тринадесети април две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 1360/2016 г. и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частни жалби вх. № 930 от 22.01.2016 г. на Л. И. И., чрез адв. Л. и вх. № 1007 от 25.01.2016 г. на И. А. П., Р. Б. К. и Р. В. К., чрез адв. М., срещу определение № 3 от 04.01.2016 г. на Софийския апелативен съд по гр. д. № 1046/2015 г., с което по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК е изменено в частта за разноски постановеното по делото решение № 1549/13.07.2015 г.
Първият жалбоподател атакува определението заради това, че е осъден да заплати на втория жалбоподател като насрещна страна, сторените разноски за две инстанции, с довода, че не е направено искане за присъждането им нито в исковата молба, нито във въззивната жалба. Поддържа също така, че неправомерно са включени, изчислени и присъдени разноски за касационната инстанция, тъй като пълномощното за нея било подписано само от един от съищците- ответници по касационната жалба. Прави и възражение за прекомерност на адвокатсквото възнаграждение за двете инстанции.
Вторият жалбоподател иска отмяна на акта като твърди, че незаконосъобразно съдът е изменил решението, намалявайки първоначално присъдените разноски, в частност приспадайки адвокатския хонорар за въззивната инстанция. Поддържа се нарушаване на чл. 78, ал. 5 ГПК, а именно, че адвокатският хонорар е приспаднат без насрещната страна да е направила възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
С писмен отговор, в срок, ответната страна по първата жалба я оспорва по същество, с твърдения, че исканията за присъждане на разноски са своевременно заявени.
С писмен отговор срещу втората жалба, насрещната страна я оспорва с довода, че разноските за адвокатски хонорар са приспаднати, тъй като извършването им не е доказано.
Върховният касационен съд, в настоящия си състав, като прецени данните по делото намира частните жалби за допустими като подадени в срок, от надлежни страни, срещу подлежащ на обжалване съгласно чл,. 248, ал. 3 ГПК вр. с чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК и чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК съдебен акт.
По съществото на частните жалби: – С решение № 1549 от 13.07.2015 г. по гр.д. № 1046/ 2015 г. Софийският апелативен съд е отменил решение от 16.12.2014 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 16885 / 2012 г. и вместо него е уважил ревандикационната претенция на И.А. П., Р. Б. К. и Р. В. К. срещу Л. И. И.. Със същото решение е осъдил последния да заплати на ищците – въззиваеми сторените от тях разноски за двете инстанции в общ размер от 8560 лв. Решението е обжалвано от ответника пред касационната инстанция, която с определение № 670 от 21.12.2015 г. на ВКС, I –во г.о. по гр.д. №5366 / 2015 г. не допуска касация, а заради съдържащото се в касационната жалба искане за преразглеждане на въпроса за разноските за въззивната инстанция, връща делото на апелативния съд за произнасяне по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК чрез изменение на решението в частта за разноски.
С обжалваното сега от двете страни определение № 3 от 04.01.2016 г. апелативният съд е изменил решението, като е намалил присъдените в тежест на ответника разноски от 8560 лв. на 5560 лв., приемайки за основателно възражението на последния, че за сторените от ищците за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция разноски, доказателства за заплащането им не са представени. Възражението за липса на направено искане за присъждането им, апелативният съд е приел за неоснователно с мотива, че то е направено в последните открити заседания по делото в двете инстанции.
Фактическите и правни констатации на апелативния съд са правилни и се споделят от настоящия състав на ВКС.
Видно от данните по делото за първа инстанция ищците са доказали извършването на следните разноски: – за държавна такса за предявяване на иска, – за държавна такса за вписване на исковата молба,- за заплатено в брой адвокатско възнаграждение, -за възнаграждение на назначения особен представител на ответника. Искането за присъждането им е надлежно направено в хода на устните състезания в ОСЗ от 23.10.2014 г. За втора инстанция искането за присъждане на разноски е направено отново в хода на устните състезания в ОСЗ от 16.06.2015 г., но ищците не са представили доказателства за заплащане на адвокатския хонорар, чийто размер видно от представения договор за правна защита и съдействие от 17.02.2015 г. дори не е уговорен.
Неотносим е доводът в първата жалба за неправилно присъждане на разноски за касационната инстанция, тъй като те не са предмет на обжалваното определение. За тях се е произнесъл касационния съд с определение № 670 от 21.12.2015 г. на ВКС, I –во г.о. по гр.д. №5366 / 2015 г. Несъстоятелен е доводът във втората жалба за нарушаване на чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като апелативният съд не е намалявал адвокатското възнаграждение заради прекомерност, а заради недоказаност на заплащането му (недоказаност на разхода). Представената към втората жалба декларация за платени суми за адвокатски хонорар не е годно доказателство за същото.
По възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК съдържащо се в първата жалба – същото следва да се остави без разглеждане, тъй като е преклудирано. Тълкуването на нормите на чл. 78, чл. 80 и чл. 248 ГПК налага извода, че искането за присъждане на разноски на едната страна и възражението за прекомерност на насрещаната страна са логически материалноправно обвързани, а така поначало и процесуалноправно обвързани по време. Срокът посочен в чл. 80 ГПК касае не само искането на страна за присъждане на разноски, а всички искания на страните във връзка със спора за разноските, който по същността си е материалноправен и свързан с предмета на делото. Когато страната, която се позовава на прекомерност, е имала възможност да се запознае и вземе отношение по искането на насрещната страна за разноски, в рамките на производството преди прекратвяването му, то тя не може да го изтъква като основание за изменение на присъдените разноски по реда на чл.248, ал. 1 ГПК или като основание на частната си жалба по реда на чл. 248, ал 3 ГПК. Когато по делото е имало открити съдебни заседания и страната, правеща възражение за прекомерност, е била редовно призовавана за тях, какъвто е настоящият случай, тя следва да заяви искането си по чл. 78, ал. 5 ГПК до приключване на устните състезания в съответната инстанция. Срокът по чл. 80 ГПК не се прилага само когато страната, поради естеството или развитието на процеса, не е могла да вземе участие в него – без открити заседания, без надлежно осъществена размяна на книжата, и тогава тя може да заяви прекомерността в срока и по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК. Искането за изменение на съдебния акт в частта за разноски, респектинво частната жалба срещу такова изменение, може да се основава на възражение по чл.78, ал. 5 ГПК, но може и да не се основава на него, а на други съображения. Касае се за различни самостоятелни процесуани действия, всяко от които подлежащо на отделна преценка за допустимост и основателност. С възражението за прекомерност се заявява материалноправен довод, че се дължи по-малко отколкото твърди насрещната страна, във връзка с отговорността за разноски. Недопустимостта на възражението за прекомерност ще обуслови неоснователност на исакнето за изменение на акта в частта за разноските, респективно на частната жалба срещу такова изменение, само тогава когато последните две се основават изцяло на него.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав IV- то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 3 от 04.01.2016 г. на Софийския апелативен съд по гр. д. № 1046/2015 г
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: