О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 805
гр.София,
22.06.2015г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д. № 3081 описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2452 от 30.12.2014 г. по гр.д. № 2975/2014 г., с което Апелативен съд София е отхвърлил иск на Б. срещу Д., представлявана от м. за сумата от 74 532,56 лв, представляваща стойността на извършени подобрения в недвижим имот, собственост на ответника.
Жалбоподателят „Б. ”, чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение е даден отговор на правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото–основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответната страна – Д., представлявана от М., депозира отговор в срок. Изразява становище за неоснователност на касационната жалба като счита, че не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила, респ. касационно обжалване не следва да бъде допускано. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящото производство.
Върховният касационен съд като направи преценка за предпоставките на чл.280 ГПК, приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил иска, предявен от „Б. ” срещу Д, представлявана от М. за сумата от 74 532,56 лв, представляващи паричната равностойност на извършени в периода 1994 – 1996 г. подобрения в съответните части на недвижим имот, собственост на ответника, находящ се в [населено място], [улица], а именно втори, трети, четвърти, пети и шести етаж от същия, както и върху 64,88 % ид. части от мазето, от първия етаж и от мецанина на сградата. Установено е, че жалбоподателят-ищец в производството, се е легитимирал като ползувател въз основа на заповед № 04-16-0096/12.10.1993 г. на Министъра на финансите, с която му е учредено право на стопанисване върху съответните части на сградата. За същото право жалбоподателят се е снабдил и с нотариален акт № , том , рег. № , дело № г. на Р. В. Д. – нотариус с район на действие района на РС София, вписан под № в регистър на Нотариалната камара.
За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел, че исковата претенция за заплащане на извършени полезни разноски (подобрения) в процесния недвижим имот е с правно основание чл. 61, ал. 1 ЗЗД и е погасена по давност. Изложил е съображения за това, че претенцията по чл.61 ЗЗД става изискуема от момента на извършване на работата- в случая подобренията, които са осъществени в периода 1994-1996 г., то към датата на подаване на исковата молба (30.04.2011 г.) искът е бил погасен по давност. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд не е споделил доводите на жалбоподателя за приложимост на правилата на чл. 72 – 74 ЗС. Приел е, че цитираните разпоредбите на Закона за собствеността се отнасят само за владелеца на недвижим имот, каквото качество ищецът няма. Прието е, че съгласно разпоредбата на чл.179, ал.1 ГПК/отм/ и чл.223 , ал.1 ГПК по отношение на Държавата с влязло в сила решение е установено, че СНЦ ”БТПП” не притежава вещно право на ползване върху процесния имот, тъй като придобиването му през 1993г. е станало на нищожно основание – учредено е от некомпетентен орган – решение от 18.10.2010г. по гр.д.№331482008г. на ГС София, оставено в сила с решение от 20.12.2011г. по гр.д.№1225/2010г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК и в което е прието, че за отстъпване безвъзмездно право на ползуване по реда на Наредба за държавните имоти/отм./ е необходимо в случая съгласие на Министъра на външната търговия, каквото липсва. Изразено е становището, че с оглед на така установените факти СНЦ ”БТПП” е само държател на спорните части на сградата, доколкото не е манифестирано намерение за своене и упражняване на правомощията на правото на собственост, а от твърденията на ищеца и представените доказателства извод за противното не може да се обоснове.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора, а именно има ли квазивладелецът, извършващ действия, за които е оправомощен носителят на ограничено вещно право на ползване, правата по чл. 72 – 74 ЗС. Обосновава допълнителни основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се позовава на Постановление № 6/1974 г. на Върховния съд, прието за уеднаквяване на практиката по въпросите за подобрения на върху недвижим чужд имот. Алтернативно се обосновава наличие на основанието на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по формулирания въпрос не е налице съдебна практика, а същият се нуждае от тълкуване.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставения от жалбоподателя въпрос. Поставеният въпрос е от значение за спора, доколкото неговото решаване има пряко отражение върху квалификацията на предявения иск – по чл. 61 ЗЗД или чл. 74 ЗС, респ. различните давностни срокове, които следват от приложението на тези норми, въздействат върху крайния изход на делото. Не може обаче да се споделят доводите на жалбоподателя за наличие на противоречие с Постановление № 6/1974 на ВС. В цитираното постановление е възприето, че „за разкриване на обективната истина е необходимо съдилищата да изследват дали чрез фактическа власт се упражнява само субективното право, породено от тези договори или други юридически актове, или излизайки извън рамките на това субективно право, лицето, което държи вещта, не е започнало да упражнява за себе си действия, за които е оправомощен носителят на правото на собственост или на ограничено вещно право върху тази вещ”, които постановки според жалбоподателя противоречат на разрешенията дадени от въззивния съд. Цитираните постановки на тълкувателното постановление на Върховния съд представляват ръководни указания на съдилищата досежно дейността им по отграничаване на владението от държането, когато пред тях са висящи искове за подобрения по чл. 72 – 74 ЗС с оглед установяване качеството на ищеца на владелец на недвижимия имот. Тези указания изхождат от положението, че такова разграничение е необходимо да бъде извършено винаги от съда, тъй като хипотезата на цитираните разпоредби на Закона за собствеността обхваща владелеца, но не и държателя на недвижимия имот, а в случая съдът с оглед приетото за установено в друго влязло в сила решение е приел, че на жалбоподателя такова вещно право не е било и учредено по надлежния ред.
Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да е налице правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, разглеждането на същия трябва да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им. В обжалваното решение въззивният съд е обосновал приложимостта на института на гестията (чл. 61 ЗЗД), доколкото не са налице предпоставките, визирани в хипотезата на чл. 74 ЗС. По поставения въпрос е налице и практика на Върховния касационен съд, изразена в постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 14.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1492/2013 г., II г. о. , в което е прието, че лицето, което е било допуснато в имота със съгласието на собственика с уговорка за ползване, т. е. ако са налице така наречените „търпими действия“, има качеството „държател“ дори при наличие на уговорка за последващо прехвърляне на правото на собственост. Ето защо по поставения въпрос не се налага да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за да бъде променена установената практика поради нейната неправилност.
Предвид този изход на делото разноските по делото следва да бъдат възложени в тежест на жалбоподателя – Б. т. палата в размер на 2765,98 лв, сторени от ответника по касация – Д., представлявана от М. за юрисконсултско възнаграждение.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2452 от 30.12.2014 г. по гр.д. № 2975/2014 г. на Апелативен съд София.
ОСЪЖДА „Б. ” да заплати на Д., представлявана от М. сумата от 2 765,98 лв /две хиляди седемстотин шестдесет и пет лева и деветдесет и осем стотинки/ за юрисконсултско възнаграждение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: