О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 21
гр. София, 15.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на трети януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Чаначева ч.т.д. № 2718/2018 г., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Л. М. П. против определение № 2738/29.08.2018 г. по ч.гр.д. № 4017/2018 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено определение от 11.05.2018 г. по т.д. № 372/2018 г. на Софийски градски съд.
Жалбоподателят, чрез упълномощен представител- адв. Е. В. Ж. изразява становище за незаконосъобразност на обжалваното определение, моли за допускане до касационно обжалване и неговата отмяна.
Ответникът по частната жалба – Сдружение „Български футболен съюз”„чрез пълномощника си – адв. З. П. оспорва частната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт.
С определението, предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд е потвърдил определение от 11.05.2018 г. по т.д. № 372/2018 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по т.д. № 372/2018 г. на основание липсваща активна процесуална легитимация, съгл. чл. 25, ал. 5 ЗЛЮНЦ за оспорване на решенията на общото събрание на сдружението. За да постанови този резултат, решаващият състав е намерил за правилен извода на първостепенния съд по отношение кръга лица, имащи право да сезират съда с искане за контрол на законосъобразността и съответствието с Устава на решението по т. 5 от дневния ред на Общото събрание (Конгреса) на Българския футболен съюз, проведен на 16.02.2018 г. в [населено място], за избора на Б. М. за президент на БФС. В допълнение към тях въззивният съд е мотивирал подробно разбирането си за правната природа на конституционните норми, уреждащи правото на защита, и съотношението им с нормите на ЗЮЛНЦ. Разяснил е, че ищецът има друг път на защита, като са посочени допустимите за него искове, с които би се постигнал целеният резултат.
Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Частният касатор е инкорпорирал изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, в частната си касационна жалба. Поставил е въпросите: 1. „Налице ли е симулиран съдебен процес в производството по въззивно обжалване на Определение от 11.05.2018 г., постановено по т.д. 372/2018 г. на Софийски градски съд, VI-13-ти състав, и порочен ли е актът на съда – Определение № 2783 от 29.08.2018 г. на САпС, ТО, с което се потвърждава Определение от 11.05.2018 г., постановено по т.д. 372/2018 г. на Софийски градски съд, VI-13-ти състав, при установена и анализирана от съда колизия и нарушен баланс между две конституционни ценности, обективирани в основни права – абсолютното и неотменимо право на защита по чл. 56 от Конституцията и правото на сдружаване при определени условия, прогласено чл. 44 от Конституцията, като последното, чрез действието на нормите на Закона за юридическите лица с нестопанска цел (ЗЮНЦ), ограничава процесуалната легитимация на лицата, имащи право да оспорват решенията на Общото събрание чрез лимитивно изброяване на същите в чл. 25, ал. 6 от ЗЮНЦ, а в процесния случай – допълнително ограничени чрез чл. 20, ал. 2 от Устава на БФС, при което съдът формира своята воля в полза на „свободата на сдружаване“, определяйки, че „би било съдебен произвол неговото разширително тълкуване в посока на разширяваше на кръга на легитимираните субекти, разполагащи с посоченото потестативно право, вкл. и през призмата на чл. 56 от Конституцията“, мотивирайки диспозитива за ПРЕКРАТЯВАНЕ производството по т.д. 372/2018 г. на Софийски градски съд, VI-13-ти състав?“, 2. „Симулиран ли е актът на съда, когато на видимо законово основание, производството се прекратява, но последицата от този съдебен акт е узаконяването на едно порочно решение, каквото е приетото по т. 5 от дневния ред на Общото събрание (Конгреса) на БФС, проведен на 16.02.2018 г. в [населено място], за избор на господин Б. М. за президент на БФС? Чрез прекратителното Определение не се ли прикрива, затаява една неистина – порочният избор на президента на БФС, с цялата „машинария“ (по акад. П. С.) за това – Устав, финансова и счетоводна политика, спортна политика и етика, длъжностни лица, правещи изявления в публичното пространство за притежание на съда и прокуратурата?“ и 3. „Отговаря ли Определение № 2783 от 29.08.2018 г. на САпС, ТО, на задължителното за прилагане от въззивните съдилища Определение № 627/13.08.2014 г. по ч.гр.д. № 3124/14 г. на IV г.о. ВКС, според което обжалването на определенията е при условията на пълен въззив, при което въззивният съд дължи произнасяне по същество, без да е ограничен от посоченото в частната жалба?“. Страната подробно е изложила защитната си теза с доводи за неправилност на акта на въззивния съд, като в петитума на жалбата е посочила основанията по чл. 280, ал. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да излага нарочни доводи по всяко едно от тях. Частният касатор общо е разгледал оплакването си, че за него нямало друг път на защита, защото чрез Устава на БФС се създавал легален механизъм за лишаване на „фигурата на кандидат за Президент (председател) на БФС” от участие в изборния процес, като общо е поддържал, че в разрез със задължителната практика на ВКС, въззивният съд не е извършил проверка на първоинстанционното определение в условията на пълен въззив.
Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. С оглед така възприетата и с тълкувателна практика дефинитивност на общото основание първият от въпросите не е релевантен, тъй като същият не е свързан с решаващите мотиви на съда, в по-голямата си част е с фактическо а не с правно съдържание и е поставен изцяло в контекста на защитната теза на страната, тъй като решаващите мотиви на състава са съсредоточени изцяло в обосноваване липсата на активна процесуалноправна легитимация, като предпоставка от кръга на абсолютните за наличието на право на иск. Извън това, с оглед разясненията в мотивите към т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е обосновано, че предпоставка за допускане до касационно обжалване е точно и мотивирано изложение на касационните основания, които обаче са различни от общите основанията за неправилност на въззивното определение. Обосновката на касатора съставлява довод за неправилност поради нарушение на материалния закон – неправилно тълкуване на конституционните норми във връзка с нормите на ЗЮЛНЦ – съобразно основанията по чл. 281, т. 3, предл. 1-во ГПК, различни от тези по чл. 280 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи и това, че страната въвежда правно необосновани доводи без да влага типичното за конкретните правни институти съдържание с оглед твърдението й за „симулиран съдебен процес в производството по въззивно обжалване”. Симулираният съдебен процес е подлежащо на доказване от твърдящия го обстоятелство, неустановимо служебно от съда, което като правно съдържание не се свързва с изложените от страната доводи, поради което дори не съставлява твърдение, съобразимо по реда на инстанционния контрол за правилност на акта. Същото твърдение, поради това е и изцяло неотносимо към производството по чл.274, ал.3 ГПК вр. чл.280, ал.1 ГПК..
Вторият от поставените въпроси също не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Извън това, че същият не е свързан с решаващите изводи на състава а съставлява изявления и оплаквания на страната, то и с него частният касатор не разграничава правните последици на материалноправната симулация на една сделка, с тези на процесуалната симулация в резултат на злоупотреба с процесуални права. Не намира опора в закона или практиката становището, че неправилните, от гледна точка на касатора, съдебни актове са резултат от симулиран съдебен процес. Прекратителните определения са съдебни актове по хода на делото, в конкретния случай обезпечаващи надлежното упражняване на правото на иск, поради което за тях не е присъщо „прикриване“ или „затаяване на неистини“, доколкото установяването на обективните фактически обстоятелства е предмет на доказване в процеса. В случая на ищеца е отречена активната процесуална легитимация, изведена от тълкуването на нормите на чл. 25, ал. 5 ЗЮЛНЦ, в каквато насока правен въпрос не е поставен.
Общият селективен критерий не е налице и по отношение на третия въпрос, тъй като въззивният съд подробно и по същество е разгледал частната жалба на касатора срещу първоинстанционното определение. Частният касатор аргументира допустимостта на исковете с нормата на чл. 56 от Конституцията като „последна защитна възможност“ /т. I.4., стр. 2 на частната жалба/. Именно в тази насока са подробните и ясни мотиви на въззивния съд относно съдържанието на конституционната норма и липсата на защитимо субективно право. По отношение на тези изводи обаче, правен въпрос не е поставен.
Необосноваването на общия селективен критерий по отношение на трите поставени въпроса има за правна последица неразглеждане на допълнително сочения критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по който и без това касаторът не е изложил каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, като такива не съставляват изводът му за необходимост от „прекрояване“ на „тесния ботуш на сегашното нормативно уреждане“, доколкото компетентност за иницииране на промяна на действащото законодателство не е предоставена законодателно в дискреция на съда.
Касаторът поддържа общо основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, без да посочи конкретна хипотеза и тъй липсват доводи за нищожност, респективно недопустимост на определението на въззивният съд / а и същото е допустимо/, то се налага извод, че страната е имала предвид очевидната неправилност на акта, въпреки, че не я е посочила изрично и не я е обосновавала в този контекст. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280 ал. 2 ГПК, въззивното определение следва да страда от такъв съществен негов порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му, без да се налага извършването на преценка на доказателствата, въз основа, на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Тази преценка, доколкото е присъща за същинската контролна дейност на касационната инстанция, извършвана в производство по допуснато касационно обжалване по чл. 290, ал. 2 ГПК, не може да бъде основание за приложимост на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Наличието на такава предпоставка би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима – например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на формалната логика. В този смисъл са Определение № 344/24.07.2018 г. по ч.т.д.№1467/18 г. на ВКС, I т.о., ТК, Определение № 373/01.08.2018 г. по ч.т.д. № 1526/2018 на ВКС, I т.о., ТК Определение № 306/11.06.2018 г. по т.д. 604/2018 г. на ВКС, I т.о., ТК и др. Във всички останали случаи на неправилност, обоснована с конкретни доводи за несъобразяване на въззивния съд с определени обстоятелства по делото, предполагащи конкретна преценка /какъвто е и настоящият случай/, оплакването на касатора не може да бъде отчетено и споделено като предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като изложените от страната съображения за наличието му биха били установими едва след разглеждане на жалбата по същество, а не в стадия за допускане на касационно обжалване.
С оглед изложеното, определението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Предвид изхода на спора на ответната страна е възникнало правото на разноски, но доказателства за извършването им не са представени, поради което искането се явява неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Водим от гореизложеното, ВКС, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2738/29.08.2018 г. по ч.гр.д. № 4017/2018 г. на Апелативен съд София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: