О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 21
София, 22.01.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на петнадесети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 2176 по описа за 2017 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, вр. § 74 от ПЗР на ЗИДГПК /ДВ бр.86/27.10.2017 г./, образувано по касационна жалба на [фирма] чрез В. И. – служител с юридическо образование и правоспособност срещу решение № 984/28.04.2017 г. на Софийски апелативен съд /САС/, търговско отделение, 13 състав по т.д. № 3973/2016 г., потвърждаващо решение на Софийски градски съд /СГС/ в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.20 ал.7 НПППЕЕПРЕМ /отм./ сумата 43827.49 лв., дължима по договор за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа по реда на чл.20 ал.5 т.2 НПППЕЕПРЕМ /отм./ от 27.11.2007 г., ведно със законната лихва върху нея от 02.05.2012 г. до окончателното плащане и на основание чл.86 ал.1 ЗЗД сумата 8507.17 лв. лихва за забава върху главницата за периода от 03.06.2010 г. до 26.04.2012 г. и разноски.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност, а като основания за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: „1.Става ли изискуемо с изграждането задълженито за плащане на стойността на съоръженията за присъединяване. 2.Може ли да се приеме, че в договор за присъединяване на обект на потребител към електроразпределителната мрежа е инкорпориран договор за изработка и може ли да се уважи иск на основание договор за изработка, без ищецът да е твърдял в исковата молба съществуването на такъв договор между страните? 3.Може ли да се счита за сключен договор за присъединяване, инкорпориращ в себе си договор за изработка, в случай че в договора за присъединяване има поставено условие – присъединяваното лице да представи необходимите според Наредба №6 документи, каквото е и Разрешението за ползване на обекта, което не е изпълнено. 4. Длъжен ли е въззивният съд да измени доклада по делото след уточнение на исковете по делото, съответно представлява ли липсата на такъв представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила?“
Ответникът по касационната жалба – [фирма] оспорва допускането на касационната жалба и същата по същество по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК, но изложените основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, поради следните съображения:
Спорът между страните е във връзка с предявени претенции от [фирма] срещу [фирма] за 43827.49 лв. главница и 8507.17 лв. мораторна лихва. Твърденията на ищеца са, че по предписания на ответното дружество и сключен с него договор за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа от 27.11.2007 г. проектира и изгражда в собствения си недвижим имот – УПИ ХV-266, кв.68 по плана на [населено място], м.”Карпузица” специално помещение с комплексен трансформаторен пост /К./ 800 kVA/ 20 kVA / 0.4 kVA с монтиран трансформатор и кабелни линии, подробно описани, както и 5 бр. главни електромерни табла за външно електрозахранване на новопостроената жилищна сграда /т.нар. съоръжения за присъединяване/. Заявява, че с изграждането и въвеждането с Разрешение за ползване № СТ-05-1176/02.10.2009 г. в експлоатация по реда на ЗУТ на съоръженията за присъединяване /СП/ е изпълнил изцяло задълженията си по договора, но ответникът не е изпълнил своето задължение да заплати стойността им, поради което са предявени посочените по-горе претенции. Решението на САС, предмет на настоящата касационна жалба, е постановено след решение на ВКС № 115/15.08.2016 г., с което е обезсилено изцяло предходно решение на САС по същия спор по т.д. № 490/2014 г. и делото е върнато за ново разглеждане на САС със задължителни указания за оставяне без движение на производството и уточняване на петитума на исковата молба. В изпълнение на дадените указания и след оставяне на производството без движение от САС с молби от 27.10.2016 г. и 23.11.2016 г. ищецът е уточнил исковите си претенции: главен иск за 43827.49 лв., част от продажна цена по договор за покупко-продажба на СП от 03.11.2009 г. след извършено прихващане с дължимата от продавача цена за присъединяване по договор за присъединяване от 27.11.2007 г., евентуално, ако съдът счете, че не е налице валидно сключен договор за покупко-продажба на СП, сумата се претендира на основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.20 ал.7 от Наредба № 6/09.06.2004 г. /НПППЕЕПРЕМ – отм./ и чл.11 от сключения договор за присъединяване между страните от 27.11.2007 г. Уточнено е, че ако бъде отхвърлена претенцията на договорни основания, претендира на основание чл.19 ал.3 ЗЗД обявяване за окончателен на сключения договор за присъединяване от 27.11.2007 г. и осъждане на ответника да плати процесните суми като стойност на изградените СП и лихва за забава. При така направеното уточнение от ищеца и посочвайки, че задължение на съда е да даде правна квалификация на предявения иск, както и да прецени с оглед естеството на процесните права и търсената защита дали обективно съединените искове следва да се разглеждат като кумулативни или евентуални, респ. при евентуално съединяване кой иск следва да се разгледа като главен и кой като евентуален /в този смисъл р. № 97/08.02.2013 г. по т.д. №196/2011 г. на ВКС, ТК, І ТО/ САС е приел, че независимо от посочения като главен иск на договорно основание – по договор от 03.11.2009 г., а като евентуален иск за реално изпълнение на СП по договора от 27.11.2007 г., като главен иск следва да бъде разгледан втория иск с оглед естеството на твърдените факти, тяхната хронологична последователност – двата договора, от които ищецът черпи своите права – първият договор от 27.11.2007 г. и вторият от 03.11.2009 г., имащи за предмет СП на един и същ обект.
По иска с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.20 ал.7 НПППЕЕПРЕМ /отм./ за сумата 43827.49 лв. – цена на изградени съоръжения за присъединяване съгласно договор за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа ДПЕРМ 61701-54/27.11.2007 г., останала дължима след прихващане със сумата 52680 лв. /цена за присъединяване към електропреносната мрежа/ и обективно кумулативно съединения иск с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД. САС е приел, че между страните по делото няма спор и от доказателствата по делото се установяват правнорелевантните факти: 1. Сключване на 27.11.2007 г. на договор № ДПЕРМ 61701-54/27.11.2007 г. за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа по реда на чл.20 ал.5 т.2 НПППЕЕПРЕМ /отм./, по силата на който ищецът като присъединявано лице се задължава по съгласувани с ответника проекти да изгради нов единичен трансформаторен пост и електропроводни линии средно и ниско напрежение в съответствие със становище на Е. изх.№ ИП-3011/16.08.2005 г.; 2. Учредяване на право на строеж от ищеца на ответника за изграждане на процесния трафопост тип К. с площ от 6 кв.м. с прилежащ сервитут от 12.45 кв.м. за сумата 3504.00 лв. /н. а. № 93, том І, рег.№ 6287, дело № 83/2008 г. на нотариус М. Е./; 3. Изграждане на СП, възложени от ответника на ищеца; 4. Издаване на разрешение за ползване № СТ-05-1176/02.10.2009 г. за строеж – „Външно електрозахранване на жилищна сграда – К. 20/0.4 кV, 800 кVА, кабели СрН и кабели НН”, в което е посочено, че строежът е изпълнен в съответствие с одобрените проекти, разрешение за строеж и др., като е представена необходимата документация; 5. Въвеждане на СП в експлоатация от 26.11.2009 г.; 6. Искане от ищеца до ответника за изкупуване на СП с вх. № 1043014/21.04.2009 г.; получаване от ищеца на изготвен от ответника и подписан от трима негови служители договор за покупко-продажба на СП /трансформатор, оборудване, кабелни линии и главни електромерни табла/ на обща стойност 96507.49 лв. с ДДС и подписване на договора от управителя на ищцовото дружество на 03.11.2009 г.; получаване от ответника на писмо на ищеца, с което го кани да му плати сумата 43827.49 лв. останала дължима след прихващане на насрещните взаимни вземания между двете дружества по изрично посочения договор № ДПЕРМ 61701-54/22.11.2007 г. и договор за покупко-продажба от 03.11.2009 г., което е станало най-късно на 03.06.2010 г., когато от ответното дружество е изпратен отговор, че за конкретния обект е предвидено плащане през първото тримесечие на 2018 г. Прието е още, че от представените строителни книжа, вкл. разрешение за строеж, проекти, акт обр.15 за установяване годността на строежа от 18.06.2009 г., подписан и от представители на ответника като възложител, строежът е изпълнен в съответствие с одобрените проекти, изготвени са необходимите актове и протоколи по време на строителството, налице са нужните декларации за съответствие и сертификати за качество.
При така установените безспорни факти и обсъждайки поетите задължения в сключения между страните договор от 27.11.2007 г. САС е приел, че в настоящата хипотеза между страните е налице валидно сключен договор за присъединяване по чл.117 ал.1 ЗЕ вр. чл.20 ал.5 НПППЕЕПРЕМ /отм./, по силата на който ответникът /Е./ възлага на ищеца /присъединявано лице/ проектирането и изграждането на СП, представляващо трансформаторен пост и електропроводни линии средно и ниско напрежение. В изпълнение на договора ищцовото дружество проектира и изгражда СП, като за изградената постройка е учредено право на строеж и сервитутни права на ответното дружество за договорената в подписания нотариален акт цена. С изграждането на СП и предаването им на ответника като възложител в неговия патримониум е преминала и собствеността върху изработеното, поради което не е необходимо сключването на нов допълнителен договор между страните за продажба на процесните СП. Само в хипотезата, когато в резултат от изпълнението на договора за присъединяване се изгражда нова недвижима вещ, респ. е необходим нотариален акт за прехвърляне на вещното право на собственост, е нужно и сключването на нарочен договор по чл.20 ал.5 вр. ал.7 НПППЕЕПРЕМ /отм./, а договорът за присъединяване има естеството на предварителен договор за продажба на бъдеща недвижима вещ. Доколкото в случая предмет на възлагането по чл.20 ал.5 НПППЕЕПРЕМ /отм./ са и съоръжения – движими вещи, за чието прехвърляне не е необходим нарочен акт с форма за действителност /нотариален акт/, като същите са изградени в недвижим имот, за който на възложителя е учредено право на строеж и съотв. сервитутни права, е налице инкорпориран в договора за присъединяване договор за изработка. За настъпването на изискуемостта на вземането на ищеца за стойността на изградените електрически съоръжения /трансформатор, кабелни линии и електромерни табла/ по чл.20, ал.7 НПППЕЕПРЕМ /отм./ не е необходимо сключването на окончателен договор за прехвърляне на собствеността. Изискуемостта е настъпила с приемането на съоръженията, като изработени в съответствие с предписанията и проектите от страна на Е. и въвеждането им в експлоатация чрез поставянето им под напрежение. От заключението на СТЕ, уточнено в о.с.з. на 08.10.2013 г. се установява, че стойността на процесните СП /трансформатор, оборудване, кабелни линии и електромерни табла/ на база средни цени на материали и труд, без начисления 10% данък печалба, е общо 97920 лв. с ДДС. След приспадане на дължимата от ищеца цена на присъединяване в размер на 52680 лв., останалата неизплатена цена на СП, определена на основание чл.326 ал.2 ТЗ вр. чл.20 ал.7 НПППЕЕПРЕМ /отм./, е в размер на 45240 лв. По тези съображения съдът е приел за основателен иска по чл.79 ал.1 ЗЗД вр. с чл.20 ал.7 НПППЕЕПРЕМ /отм./ за предявения размер – сумата от 43827.49 лв. – цена на изградени СП, съгласно договор за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа ДПЕРМ 61701-54/27.11.2007 г., останала дължима след прихващане със сумата 52680 лв. /цена за присъединяване към електропреносната мрежа/, както и акцесорната претенция за лихва за забава за плащането на дължимата главница за периода от 03.06.2010 г., когато е получена от ответника покана за плащане, до 27.04.2012 г. /предявяването на исковата молба/ в размер на 8507.17 лв., в какъвто смисъл са и изводите на СГС в решение № 1747/29.10.2013 г., поради което САС е потвърдил същото в частта му, уважаваща исковете по чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.20 ал.7 НПППЕЕПРЕМ /отм./ и чл.86 ал.1 ЗЗД.
Формулираните от касатора въпроси са във връзка със спора, но не е налице сочения допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за всички въпроси и чл.280 ал.1 т.3 ГПК за четвъртия въпрос, наред с чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Следва да се посочи, че въпросите са формулирани при превратно тълкуване и излагане на приетото от САС от фактическа страна или посочване само на част от приетото. Така САС е приел, че изискуемостта на вземането на ищеца за стойността на изградените СП е настъпила с приемането им като изработени в съответствие с предписанията и проектите от страна на Е.-то и въвеждането им в експлоатация, а не само с изграждането им /първи въпрос/. Вторият въпрос е некоректно поставен и спрямо първоначалната искова молба, спрямо уточнителните такива, а също и спрямо приетото от въззивният съд относно сключения между страните договор за присъединяване от 27.11.2007 г. и поетите в него задължения от двете страни., изрично посочени от САС в мотивите му – чл.6, чл.14, чл.7, чл.11, чл.19, чл.4. Доколкото ищецът се е позовал на този договор още в първоначалната си искова молба, а според САС задължението по чл.117 ЗЕ на Е. да присъедини всеки обект на потребител е свързано с наличие на изградена електрическа уредба в границите на имота, изпълнени са условия за присъединяване към преносната, съответно към разпределителната мрежа и е сключен писмен договор с преносното, съответно разпределителното предприятие, при така поетите задължения в цитирания договор от 27.11.2007 г. САС е приел, че в настоящата хипотеза между страните е валидно сключен договор за присъединяване по чл.117 ал.1 ЗЕ вр. чл.20 ал.5 НПППЕЕПРЕМ /отм./, по силата на който ответникът е възложил на ищеца проектирането и изграждането на СП, което е и изпълнено от него. В този смисъл няма противоречиво разрешаване на така поставения некоректен въпрос, доколкото още в исковата молба ищецът се позовава на договор, който твърди да е изпълнил, относно изградените СП, приети от ответника. Третият въпрос също е некоректно поставен с оглед поетите в сключения договор между страните задължения /чл.7 ал.2 от договора, съответстващи на изискванията на чл.117 ЗЕ/ и посоченото в представено по делото разрешение за ползване на обекта от 26.11.2009 г. Относно разрешението на САС по първите три въпроса следва да се посочи, че с постановени решения на ВКС по реда на чл.290 ГПК след цитираното от касатора р. № 7 по т.д. № 59/2013 г. на ІІ ТО на ВКС, а именно р. № 247/27.05.2015 г. на ВКС, І ТО и р. № 156/24.03.2016 г. на ВКС, които настоящият състав на ВКС споделя е прието, че от значение за изискуемостта на вземането на присъединяваното лице към Е./Е., за изградени от същото лице съоръжения в хипотезата на чл.20 ал.5 НПППЕЕПРЕМ /отм./, е предмета на възложеното по смисъла на чл.20 ал.5 т.1, т.2 и т.3 от НПППЕЕПРЕМ /отм./, а именно: дали се касае за отделни СМР, без резултатът от същите да е вещ със съответна завършеност и самостоятелност в рамките на общата уредба по присъединяването /1/, или за СМР, резултат на които е самостоятелно съоръжение в рамките на общата уредба /2/, или за съоръжения, инкорпорирани във и предпоставящи изграждане и на недвижима вещ, чийто собственик, обаче, поради притежание на съответно вещно право върху терена, с изграждането се явява самото присъединявано лице /3/. Прието е още, че последващ договор между присъединявано лице и Е./Е. би бил необходим само с оглед уреждане собствеността върху вещта,когато същата,предвид характеристиката й, а и предвид собствеността върху терена в който се реализира, не може да премине върху Е./ РП с факта на самото изграждане и предаване от изпълнителя – присъединяваното лице. Направен е извод, че когато предметът на възложеното не предпоставя прехвърляне на вещни права, респ.учредяване на сервитути, с оглед задължителните клаузи на договора за присъединяване /чл.18/ и чл.20 ал.7 от НПППЕЕПРЕМ /отм./, уреждаща задължителна възмездност, с договора за присъединяване се сключва и договор за изработка на съоръженията,в хипотезата на чл.20 ал.5 от НПППЕЕПРЕМ /отм./, тъй като в клаузите му се съдържат необходимите насрещни волеизявления на страните за сключването му и достатъчна индивидуализация на предмета на възложеното. В случай на отказ за доброволно определяне възнаграждението на база взаимно признати разходи съгласно отчетени такива, в съответствие с работния проект за изграждането, същото следва да бъде определено по аналогия на чл.326 ал.2 ТЗ вр. чл.20 ал.7 НПППЕЕПРЕМ /отм./ /последната разпоредба изключваща право на печалба за присъединяваното лице/ – средна пазарна стойност на разходи за изработка на съоръженията, съобразно утвърдения от Е./Е. работен проект, чиято изработка по начало дължи самото Е./Е. /чл.20 ал.1 НПППЕЕПРЕМ /отм./. Доколкото доказателствата по настоящото дело сочат на аналогична хипотеза с разглежданите в р. № 247/27.05.2015 г. на ВКС, І ТО и р. № 156/24.03.2016 г. на ВКС относно сключения договор за присъединяване, а поетите задължения по него са изпълнени от страна на ищеца, така както са посочени в исковата му молба /включително с учредено право на строеж на възложителя и съотв. сервитутни права/, няма основание да се приеме наличие на противоречиво разрешаване с по-стара съдебна практика на ВКС, която е постановена при различна фактическа обстановка и конкретно относно поетите в договора за присъединяване задължения, липса на отстъпено право на строеж в другите казуси и наличие на такова по настоящия казус. Относно разрешението на четвъртия въпрос следва да се посочи, че с последвалото уточнение във второто въззивно производство, ищецът не е посочил нови факти и обстоятелства, от които да извежда своето право, а е уточнил съотношението на предявените искове, в какъвто смисъл са и указанията в отменителното решение на ВКС. Щом не са изложени нови факти и обстоятелства, от които ищецът извежда претенциите си в посочените два договора във връзка, с които е определен главен и евентуален иск, все на договорно основание, при извършен доклад в първоинстанционното производство, който не се оспорва, нито има оплаквания от него във въззивната жалба за допуснати нарушения от първоинстанционния съд /т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/, няма основание да се приеме, че е необходимо повторно извършване да доклад от САС, при повторното разглеждане на делото от този съд, както се поддържа в цитираната от касатора съдебна практика, по обективно неидентични казуси, вкл. ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая страните нямат спор, нито твърдят да са им дадени неточни указания относно подлежащи на доказване факти, нито има спор за такива факти, спорът е по квалифициране на посочените договори и поетите в тях задължения, от които страните извеждат правата и задълженията си, а квалифицирането на спорното право е задължение на съда, както е приел и САС. По отношение на този въпрос не е налице и сочения допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, доколкото изложените от касатора съображения – за „бездействие на въззивния съд, който държи страните в неведение относно точния брой и квалификация на исковете“ при получени от ответника, сега касатор, уточнителни молби от ищеца в изпълнение указанията на САС при повторното разглеждане на делото и в изпълнение на указанията в отменителното решение на ВКС, не са съображения за наличие на хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/, а изразяват само желанието на касатора за друго разрешение на спора.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС.
Съдът не присъжда разноски на ответната страна [фирма], макар да са претендирани такива, тъй като не са представени доказателства за сторени разноски от тази страна в настоящата инстанция и на настоящия етап, а само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК /т.1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и мотиви към нея/.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 984/28.04.2017 г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 13 състав по т.д. № 3973/2016 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.