О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 233
гр. София, 09.03.2010 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на първи март две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: 1. Снежанка Николова
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 136 по описа за 2010 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Л. Р. против въззивното решение на Окръжен съд – Пазарджик, постановено на 08.10.2009 година, по гр.д. № 645/2009 година, с което е потвърдено решение на Районен съд – Пазарджик, с което е отхвърлен предявения от В. М. Д. и И. Л. Р. иск с правно основание чл.53, ал.2 от ЗКИР, като неоснователен.
Касационната жалба е подадена в срок, допустима е, доколкото е насочена против въззивно решение, както и по критерия на чл.280, ал.2 от ГПК, тъй като обжалваемия интерес е над 1000 лева.
В срока за отговор, е постъпил такъв от ответника по касационната жалба О. П.. С него се оспорва наличието на касационните основания, посочени от жалбоподателката.
Към касационната жалба е приложено изложение на касационните основания. Жалбоподателят твърди, че въззивния съд е постановил решението си, като се е произнесъл по материалноправен въпрос – следва ли в производството по установяване на правото на собственост към минал момент да се изследва наличието на възстановяване на собствеността по някой от реституционните закони и към кой момент следва да се изследва наличието на право на собственост. Твърди се, че въззивния съд се е произнесъл по този въпрос, по който е наличие практика на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК /отм./, което води настоящия състав до извод, че жалбоподателят се позовава на наличието на касационно основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК – противоречиво разрешаване от съдилищата по повдигнатия материалноправен въпрос, доколкото не се касае за позоваване на задължителна практика на ВКС по този въпрос – ТР на ОСГК и ПП на ППВС.
За да приеме, че предявения иск с правно основание чл.53, ал.2 от ЗКИР е неоснователен, въззивния съд е приел следното:
Наследодателите на ищците са били собственици на имот в гр. П., представляваща дворно място с площ от 1 506 кв.м., заедно с построените в него постройки, съгласно нотариалния акт от 1919 година, представен по делото. По реда на ЗОЕГПНС, от наследодателите на ищците е отчужден недвижимия имот, представляващ двуетажна сграда, с магазини на първия етаж и хотел на втория, заедно с застроено място от 140 кв.м., като дворното място е посочено като имот пл. № 5* в кв.486 по плана на гр. П.. Да 1959 година, имотът се е водил по плана на гр. П. с площ от 1506 кв.м. и е бил означен с №5578. Плана на града от 1959 г. е обезсилен, като по време на неговото действие е извършено изменение на КЗП от 1959 г., като към новосъздаден парцел, съседен на този с пл. № 5* са придадени по регулация 575 кв.м., а със заповед от 1961 година е създаден нов парцел ****ГНС-жилищен блок, който е засегнал и застроеното и незастроено място от бившия имот пл. № 5* През 1981 година е одобрен нов кадастрален план на гр. П., като имот пл. № 5* не съществува. Съдът е приел, че на основание чл.1 от ЗВСВОНИ, в полза на наследниците на А. Д. е възстановена собствеността върху ? ид.ч. от два магазина, заедно с етажа над тях, на имота така, както е одържавен на основание ЗОЕГПНС през 1949 година, като е съставен от ответната община к. протокол и със заповед от 1998 година с № 138 на О. П. е извършено попълване в кадастралната основа на гр. П., като е нанесен нов имот пл. № 5* новия кадастрален план на града от 2000 година, само застроената част от имота е обозначена с № 4* като останалата част от посочения от ищците имот попада в УПИ на физически лица и на общината, част е засегната от строежа на жилищен блок и на проектирана улица. Съдът е отразил в мотивите си, че е достигнал за извод на неоснователност на предявения иск, проследявайки регулационния статут на имота, както и реституционната процедура по отношение на правото на собственост върху имота, възстановена на основание ЗВСВОНИ.
В посоченото от жалбоподателя Р №2292/2004 г. на ІV г.о. на ВКС, постановено по гр.д. №2364/2002 г. е прието, че при установяване на правото на собственост към минал момент, съдът следва да изследва и да зачете или отрече възстановяването на правото на собственост, възстановено по реда на ЗВСВОНИ. Въззивния съд се е произнесъл по правата на ищците, произтичащи от реституционния закон и не е отрекъл същите права, поради което произнасянето му по така формулирания въпрос не е в противоречие с цитираното решение на ВКС, както и не е налице противоречиво разрешаване от съдилищата по този въпрос, каквито твърдения и не съществуват в изложението на касационните основания. В Р №22/1982 г. по гр.д. №3188/1981 г. на І г.о. на ВС е прието, че съдът в производството по чл.32, ал.1, т.2 от ЗТСУ /отм. към настоящия момент/ , следва да се произнесе относно имущественото право върху имота по време на влизане в сила на регулационния план. В случая, за да достигне до извода за неоснователност на предявения иск, съдът е отчел регулационните промени в плана на гр. П. и е проследил регулационните промени в имота, поради което приетото от него не противоречи на приетото в цитираното решение. Съдът не е отрекъл и правото на собственост на ищците върху имота, поради което не е налице противоречие с р. №934/2008 г., постановено по гр.д. № 3142/2007 г. на І г.о. на ВКС, с което е прието, че установени непълноти и грешки могат да засегнат само физическите компоненти на териториалната единица „поземлен имот”, но не влияят на юридическата категория „право на собственост”.
Предвид изложеното, не е налице произнасяне на въззивния съд по материалноправните въпроси, посочени от жалбоподателя по начин, противоречащ на сочените в изложението съдебни решения на ВКС и ВС, като не може да се сподели твърдението на жалбоподателя, че този въпрос от една страна е разрешен противно на възприетото в тези съдебни решения от една страна, както и че този въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата, поради което и не е налице соченото касационно основание за допускане до касационно обжалване на решението, на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
Необосноваността на съдебно решение не е предпоставка и основание за допускане до неговото касационно обжалване, съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 -3 от ГПК, а е основание за обжалване на решението с касационна жалба, съгласно разпоредбата на чл.281, т.3, пр.последно от ГПК. За да се стигне до разглеждане на решението на въззивния съд по пътя на касационното обжалване и направения довод за неговата необоснованост, следва да е налице някое от основанията за допускането до касационно обжалване по чл.280 от ГПК и посочени от жалбоподателя. В случая не са налице сочените основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, като в настоящото производство по чл.288 от ГПК не е в правомощията на касационния съд да прави проверка и преценка на обосноваността на решението на въззивния съд.
По изложените съображения, състава на ВКС счита, че не са налице сочените от жалбоподателя касационни основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд – Пазарджик.
Водим от горното, състав на ВКС, второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №447, постановено от Окръжен съд – Пазарджик, постановено на 08.10.2009 година, по гр.д. № 645/2009 година, с което е потвърдено решение на Районен съд – Пазарджик, с което е отхвърлен предявения от В. М. Д. и И. Л. Р. иск с правно основание чл.53, ал.2 от ЗКИР.
Председател: Членове: 1. 2.