2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 234
София, 08.05. 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на дванадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4822/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция преди измененията съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
С решение № 4156 от 12.06.2017 г. по в. гр. д. № 812/2015 г. на Софийския градски съд частично е отменено решение от 26.08.2014 г. по гр. д. № 53808/2010 г. на Софийския районен съд и е признато за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на [фирма] [населено място], че ищците са собственици въз основа на земеделска реституция и наследство на имот пл. № 29085 по картата на възстановената собственост на землището на [населено място],[жк], м. „Б.” и ответникът е осъден да предаде на собствениците владението върху реална част от този имот, образувана от застъпването му с имот с пл. № 879 по кадастралния план на [населено място], на м. „М. предградие – О. ІІІ-та част“, емисия 1972 г., която е с площ от 3.5 дка и е изобразена графично в контура по т. 3,4,5,6,7,15,14,3 на схемата – приложение № 3, находяща се на л. 143 по първоинстанционното дело.
Касационна жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от ответника, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
От ответниците по касация – ищци по делото: Т. К. Б., С. Г. М., А. В. Г., Ц. В. Г., С. И. Т., А. И. В., Н. Г. М., К. Ф. М., Г. Ф. М., В. К. Т., С. Ц. Д., Ц. Ц. Д., П. Д. З., Л. И. Г., М. П. Б., А. М. Б., Б. М. Б., Б. А. С., Т. Б. С., Е. Б. С., И. Е. В., Б. Н. С., Н. В. Е., Ц. В. Е. и В. Н. М., е постъпил писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
Предмет на иска за ревандикация е поземлен имот, възстановен на ищците в реални граници с решение на общинската служба по земеделие от 2001 г. като пл. № 29085 с площ от 5.370 дка, който се застъпва на площ от 3.5 дка с имот пл. № 879, владян от ответника.
При приложение на разясненията, дадени с т. 4 на ТР № 6/10.05.2006 г. по тълк. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд приел, че следва да извърши инцидентен контрол за валидност и материална законосъобразност на индивидуалния административен акт, но посочил, че неговият обхват е ограничен в случаите като разглеждания, когато ищците се позовават на право на собственост, възстановено по ЗСПЗЗ, а ответниците не извеждат правното си положение от собственост преди обобществяването. Тогава ответникът може да се брани с възражения само във връзка със своите противопоставими права. По тези съображения съдът зачел конститутивния ефект на решението на поземления орган, приел за ирелевантни доводите и доказателствата, ангажирани от ответника във връзка със собствеността и идентичността на имота с внесения в ТКЗС, и обсъдил само възраженията, свързани с пречките за реституция поради наличие на застрояване и последващо придобиване на имота.
Съобразно данните по делото въззивният съд приел, че в застъпващата се част от имота към 1991 г. са били налице три постройки, които не представляват строителство и мероприятия по смисъла на пар. 1в от ДР на ППЗСПЗЗ. Сградите нямат характер на постоянни производствени съоръжения, а само на временни строежи по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./. Постройките не представляват и законни строежи. Следователно не са налице пречки за възстановяване на земята, съответно не са били налице предпоставки за обезщетяване по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. Тъй като имотът се намира в урбанизирана територия, а данни за проведено производство по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ липсват, въззивният съд посочил, че това не е пречка за реституция, а индивидуализирането на имота и установяването на предпоставките по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ /каквато е целта на това междинно производство/ може да се извърши в исковото съдебно производство по спор за собственост, каквото е развиващото се между страните.
По приложението на пар. 6, ал. 6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./ въззивният съд подробно обсъдил данните по делото и приел, че е доказано включването на част от процесния имот в капитала на ответното дружество при преобразуването и приватизацията на държавното предприятие Д. „Пътни строежи”, но счел, че дружеството не е придобило собствеността върху него, тъй като не е доказано ищците да са загубвали правото на собственост и същото да е придобивано от държавата като праводател на ответника. По делото не са представени никакви документи, които да обективират прехвърлителна сделка или административен акт, по силата на които държавата да е придобила собствеността. Имотът не е включен в регулация, не е бил отреден за държавни или общински нужди, няма данни за отчуждаване и по друг ред, поради което съдът приел, че държавата не се е легитимирала като негов собственик и внасянето му от нейна страна в капитала на ответното дружество няма вещно-правно прехвърлително действие. До влизане в сила на ЗСПЗЗ праводателите на ответника са били единствено държатели на имота по силата на договор за наем, като е представен такъв от 18.07.1989 г. между К. „Л.“, кв. О., като правоприемник на КБ „Л.“ и ЦПКК /Център за подготовка и квалификация на кадри/ при ГУП /Главно управление на пътищата – един от праводателите на ответника/ за отдаване под наем на 5 дка полски имот, но има данни за трайни наемни правоотношения, като се е променяла само цената. Въззивният съд анализирал и представения акт за държавна собственост № 4920/14.02.1995 г., и приел, че в него конкретно придобивно основание не е посочено, той е издаден въз основа на фактическото положение, а е и записано, че теренът не е предоставен по установения ред.
С оглед на тези данни въззивният съд заключил, че макар имот пл. № 879 да е бил заприходен /неправомерно/ и отразен в капитала на търговското дружество, то не е станало собственик на имота, тъй като държавата не е могла да му прехвърли права, които няма. По същата причина не е била налице и пречката по пар. 6, ал. 6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./ за реституция и правото на собственост на ищците е валидно възстановено, а ответникът не е придобил собствеността по производен способ, какъвто е уреденият в разпоредбата на чл. 17а ЗППДОбП /отм./.
Въззивният съд обсъдил и правопогасяващото възражение на ответника за придобивна давност и приел, че макар ответникът да владее имот пл. № 879, а преди това същият да е владян от неговите праводатели, за времето до 21.11.1997 г. придобивна давност не е текла по силата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ /до 1991 г. – и по силата на чл. 86 ЗС, редакция 1991 г./. За времето до постановяване на реституционното решение на 17.08.2001 г. собствениците не са могли да защитят собствеността си, поради което и за този период ответникът не може да противопостави давност. За времето след предявяване на настоящия иск с искова молба от 15.09.2004 г. давност не тече по силата на чл. 84 ЗС вр. чл. 115, б. „ж“ ЗЗД. Първоначално постановеното решение е влязло в сила на 10.02.2009 г., но е отменено на основание чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК на 02.11.2010 г. по искане на ответника и така е възстановена висящността на първоначалната искова молба, поради което съдът приел, че и в промеждутъка не е текла давност, тъй като собствениците не са имали основание да предявят нов иск. Съдът се позовал и на разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ и посочил, че приобретателите от ТКЗС и държавни органи не могат да се позовават на давност и това правило важи и когато държавата никога не е ставала собственик. Съдът обсъдил и довода на ответника за приложение разпоредбата на чл. 79, ал. 2 ЗС и приел, че той не е добросъвестен владелец. Държавата и държавното предприятие не са били добросъвестни владелци поради липсата на валиден титул; когато държавата сама е прехвърлила имота в преобразуваното свое дружество през 1996 г., последното не е станало добросъвестно; ответникът не е купил имота, а дялове в дружеството; това дружество се е вляло в ответника през 2002 г., но владението е останало недобросъвестно.
Въз основа на всичко изложено въззивният съд заключил, че ищците са установили правото си на собственост като наследници на Б. В. Б. със съответните идеални части, на чието име е издадено валидно и материално законосъобразно решение на поземлената комисия за възстановяване на имот пл. № 29085, като не са налице пречки за реституция по чл. 2, 10, 10б ЗСПЗЗ и пар. 6, ал. 6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./. Същевременно ответникът владее част от имота без да е доказал да е придобил право на собственост по деривативен или оригинерен начин, не е твърдял и доказал друго противопоставимо правно основание за упражняваната фактическа власт. По тези съображения въззивният съд уважил ревандикационната претенция по отношение на застъпващата се част между собствения на ищците имот и владения от ответника с площ 3.5 дка, а за останалата част, която не се владее от ответника, намерил иска за неоснователен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи на първо място, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, разрешен в противоречие с практиката на ВКС, който е свързан с тълкуването на пар. 6, ал. 6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./ – приложим към момента на постановяване на реституционното решение по ЗСПЗЗ. Позовава се на решение № 78/08.07.2010 г. по гр. д. № 4543/2008 г. на І-во г. о. На второ място според касатора съдът се е произнесъл по въпрос, разрешаван противоречиво от съдилищата, който е относно обхвата на инцидентния съдебен контрол за валидност и материална законосъобразност на административния акт, с който е възстановена собственост по ЗСПЗЗ. Позовава се на решение № І-043-255/07.11.2011 г. по гр. д. № 4746/2001 г. на Софийския районен съд и решение № 3250/27.04.2013 г. по гр. д. № 1260/2012 г. на Софийския градски съд.
Първият въпрос е поставен съобразно виждането на касатора, че според приетото във въззивното решение пар. 6, ал. 6 от ПЗР на ЗППОДбП /отм./ не е бил действащ към момента на постановяване на реституционния акт по ЗСПЗЗ. Мотивите към въззивното решение, обаче, не дават основание за такъв извод. Възражението за придобиване на имота от ответното дружество при условията на чл. 17а ЗППДОбП /отм./ изрично е обсъдено като една от пречките за реституция и в тази връзка въззивният съд е изложил подробни съображения защо ответникът не е станал собственик на основание този деривативен придобивен способ. Решаващото съображение в тази насока е свързано с това, че ответникът не е доказал един от елементите от фактическия състав на чл. 17а ЗППДОбП /отм./, а именно спорният имот да е бил предоставен за стопанисване и управление на негов праводател. Затова и е намерил за неприложима съдебната практика на ВКС, на която касаторът се позовава и в настоящото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – решение № 78/08.07.2010 г. по гр. д. № 4543/2008 г. на І-во г. о. Прегледът на този съдебен действително налага извода, че същият е постановен в хипотеза на възстановена по реда на ЗСПЗЗ земя, която попада в терен, предоставен за стопанисване на държавно предприятие, преобразувано в еднолично търговско дружество с държавно имущество и след последващо вливане и преобразуване е приватизирано. В разглеждания случай въззивният съд е приел, че държавата не е могла да прехвърли права, каквито няма, т. е. да предостави имота на държавното предприятие за стопанисване и управление, а ползването му се е осъществявало на основание наемни правоотношения. Ето защо не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /в редакция преди измененията съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./ за допускане на касационно обжалване.
Във връзка с втория въпрос е представено влязло в сила на 28.07.2013 г. решение № І-043-255/07.11.2011 г. по гр. д. № 4746/2001 г. на Софийския районен съд, оставено в сила с решение № 3250/27.04.2013 г. по гр. д. № 1260/2012 г. на Софийския градски съд. С него е прието, че част от имота е попадала в строителните граници на населеното място и съответно е било необходимо преди постановяване на административния акт по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ вр. чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ да се развие междинно производство, приключващо с издаване на заповед по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ. Едва след влизане в сила на тази заповед, включително и след изчерпване на двуинстанционното съдебно производство, административният орган е следвало да формира волеизявление за отказ, респективно за реституция на собствеността върху заявения недвижим имот. В разглеждания случай, в който е установено, че съгласно Закона за одобрение и приложение на общия градоустройствен план на София от 1961 г. имотът попада в строителните граници на населеното място /сега граници на урбанизирани територии/, е прието обратното, а именно, че производството по чл. 11 ППЗСПЗЗ не съставлява самостоятелна пречка за реституция.
По този въпрос също не може да се допусне касационно обжалване. В разглеждания случай решаващият извод е обусловен от приетото наличие на строежи, които като временни по смисъла на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, според въззивният съд не съставляват пречка за реституция. По правилността на този извод касаторът не е изложил оплаквания в касационната жалба и не е поставил въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Без преодоляването на този извод няма как да се пристъпи към разглеждането на въпроса за чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ, защото той би стоял само ако се приеме, че в признатия за възстановяване имот са налице както незастроена, така и застроена част. В случая след като съдът е приел, че временните строежи не съставляват пречка за реституция, той е третирал спорния имот като незастроен терен, по отношение на който процедурата по чл. 11, ал. 4 ЗСПЗЗ е неприложима.
Ответниците по касация са поискали присъждане на направените в хода на производството разноски, но искането не може да бъде уважено, тъй като не са представени доказателства за сторени разноски.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 4156 от 12.06.2017 г. по в. гр. д. № 812/2015 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: