О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 24
София, 15.01.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 17.10 .2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1349 /2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. Р. Х. и П. М. Х., чрез адв.С.С.- САК, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 177 от 18.01.2017 г., по т.д.№ 3403/2016 г., с което са потвърдени решение № 330 от 19.02.2015 г., допълнено с решение № 30 от 06.01.2016 г., двете по т.д. № 761/2013 г..
С касационната жалба е въведено оплакване за частична недопустимост на обжалваното въззивно решение, който порок- касационно основание по чл.281, т.2 ГПК, е аргументиран с произнасяне от страна на въззивния съд по непредявен главен иск – чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД, т.е. при отсъствие на въведено с исковата молба твърдение за отпадане на облигационната връзка между страните, поради разваляне на сключения помежду им предварителен договор за продажба на недвижим имот, вместо по заявените от ищците главни искови претенции, които с оглед изложените от тях факти и обстоятелства, черпят своето правно основание на чл.617, ал.2 ТЗ и на чл.79, ал.1, пр.2 ЗЗД. Твърди се още, че доколкото в т.7 на стр.5 от исковата молба исковата претенция за връщане на дадените на ответника суми, е евентуално обоснована с липса на породени от процесния предварителен договор правни последици, вкл. поради неговото разваляне, то Софийски апелативен съд не е следвало да се произнесе по последната, преди да разгледа основателността на заявения главен иск по чл.617, ал.2 ТЗ.
Като евентуалност, спрямо първото поддържано касационно основание за недопустимост на обжалваното решение в частта му, предмет на касационната жалба, касаторите въвеждат и оплакване за неправилност, излагайки подробни съображения за допуснато от въззивната инстанция нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано както с твърдение за недопустимост на въззивното решение, поради постановяването му по непредявен иск, така и с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по отношение на следните определени за значими за изхода на делото въпроси на материалното право: 1. „Приложимо ли е трансформационното правило на чл.617, ал.2 ТЗ по отношение непаричните задължения на страните по предварителен договор да сключат окончателен договор, съобразно уговореното помежду им?”; 2. „Намира ли приложение общата разпоредба на чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, предвиждаща компенсаторно обезщетение за вреди, в случаите на неизпълнение на предварителни договори за продажба или конститутивният иск по чл.19, ал.3 ЗЗД дерогира общите правила на договорната отговорност за вреди и изключва приложимостта на иска за компенсаторно обезщетение за неизпълнение?”; 3.”Може ли изправната страна по предварителен договор да защити легитимния си кредиторов интерес чрез конститутивен иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, в случай, че съответният недвижим имот,предмет на предварителния договор, вече не е в активите на длъжника- ответник?”;
За илюстрация на твърдяното противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК по първия от поставените въпроси е цитирано решение № 331 от 15. 10. 2007 г., по гр.д.№ 2083/2007 г. на СГС, потвърдено с решение № 539 от 14.10.2008 г., по т.д.№ 263/2008 г. на І т.о.
Като израз на едновременно въведените селективни основания по т.1 и по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на въпрос № 2 са посочени решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК: № 191 от 22.11.2013 г., по т.д.№ 729/2011 г. на ІІ т.о.; № 67 от 25.02.2013 г., по гр.д.№ 170/2012 г. на ІV г.о; № 64 от 03.06.2011г., по т.д.№ 476/2010 г. на ІІ т.о. и съответно – решение на СГС № 114 от 27.06.2014 г., по т.д. № 775/2013г.
Поддържаният критерий за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК към въпрос № 3 е аргументиран с възприетото различно разрешение във формираната задължителна практика на ВКС,обективирана в т.19 от ТР № 6 от 06.11.2013 г., по т.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение Софийски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение на СГС, в частта, с която са уважени предявените в активно субективно съединяване искове по чл. 694 ТЗ за признаване на установено по отношение на ответника [фирма] /н/, че ищците, настоящия касатори, имат вземане срещу дружеството – длъжник за сумата 74 793.30 евро, с левова равностойност 146 283.95 лв., представляваща заплатена от тях, в качеството им на купувачи, продажна цена по развален предварителен договор за покупко- продажба на апартамент от 2006 г., както и вземане за законна лихва върху претендираната главница, считано от 27.02.2012 г. до окончателното и изплащане, както и в частта, с която са отхвърлени исковете по чл.694 ТЗ, във вр. с чл.92 ЗЗД за сумите: 117 270 евро, с левова равностойност 229 360 лв., неустойка за забавено изпълнение на задължение за предаване фактическата власт на недвижим жилищен имот – апартамент по предварителен договор за покупко- продажба от 2006 г. за периода 02.09.2007 г. – 18.01.2012 г. и 117 270 евро, с левова равностойност 229 360 лв.- неустойка за неизпълнение на задължението за прехвърляне на вещните права върху недвижим жилищен имот – апартамент по предварителен договор за покупко- продажба от 2006 г. за периода 02.09.2007 г. -18.01.2012 г..
Съобразно уважената и отхвърлена част на активно субективно и обективно кумулативно съединените искове са разпределени и претендираните от страните деловодни разноски.
При обосноваване на постановения краен правен резултат по делото, в частта му, предмет на подадената касационна жалба, решаващият състав на въззивния съд е приел за допустими предявените положителни установителни искове, основани на чл.694 ТЗ,предвид доказаната материалноправна легитимация на страните. Позовал се е на влязлото в сила решение № 108 от 18. 01. 2012 г., по т.д.№ 1249/2011 г. на СГС, с което е открито производство по несъстоятелност спрямо длъжника [фирма] и в което настоящите ищци, в качеството си на кредитори, са предявили следните свои вземания спрямо последния – необезпечено вземане за главница по предварителен договор в размер на 74 493.80 евро, с левова равностойност 146 283.95 лв.; необезпечено вземане за договорна неустойка за забава по чл.5.7 във вр. с чл.6.2 от предварителния договор за периода 02.10. 2007 г.- 17.01.2012 г., за допуснато неизпълнение на задължението за предаване фактическата власт върху имота, в размер на сумата 117 270 евро, с левова равностойност 229 360 лв.; необезпечено вземане за неустойка за забава за същия период за неизпълнение на задължението за прехвърляне на вещни права върху имота на основание договорната клауза на чл.2.3, във вр. с чл.6.2 от предварителния договор възлизаща също на сумата 117 270 евро, с левова равностойност 229 360 лв., както и на вземането за законна лихва за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД върху заявената главница за периода 18.02.2012 г. – до датата на окончателното и изплащане, които, с изключение на вземането за неустойка за забава за неизпълнение на задължението за предаване фактическото владение върху недвижимия имот, първоначално са били включени от синдика в списъка на приетите вземания, но впоследствие с определение на съда по несъстоятелността № 798 от 01.02.2013 г., по т.д.№ 1249/2011 г. са изцяло изключени, поради приета основателност на възражението на друг кредитор „Р. Т. БГ”Е., като със същия съдебен акт на СГС е оставено без уважение и своевременното възражение на А. Р. Х. и П. М. Х. срещу неприемане на горепосоченото тяхно вземане.
Съобразявайки въведените с исковата молба факти и обстоятелства, като основание на предявените искове и критерия за обособяване на съответната претенция като отделен иск със самостоятелен предмет, решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел, че доколкото разпоредбата на чл.617, ал.2 ТЗ не урежда фактическия състав на задълженията, а единствено особените правила на тяхната изискуемост, като последица от факта на откриване на производство по несъстоятелност спрямо длъжника – ответник, с настъпването на който не се променя основанието на трансформираните непарични задължения, а само техния предмет и разпоредената от тази разпоредба последица не е и елемент от фактическия състав, пораждащ претендираното главно вземане, то последното е недължимо на заявеното главно основание.
Предвид приетата неоснователност на искането за признаване вземането на ищците на първото/ главно/ заявено основание – чл. 617, ал.2 ТЗ, въззивната инстанция се е произнесла последователно по основателността на отделните заявени в обективно евентуално съединяване искови претенции. Позовавайки се на непаричния характер на насрещните престации, дължими по предварителен договор за продажба, какъвто е процесният, сключен между страните през 2006 г., както и на правопораждащия фактически състав на иска за паричната равностойност на дължимата престация, решаващият състав на Софийски апелативен съд е отрекъл в полза на ищците да е възникнало правото на компенсаторно обезщетение за неизпълнение по см. на общото правило на чл.79, ал.1, пр.2 ЗЗД. С оглед възприетото разрешение въззивната инстанция е преценила като неоснователна, претенцията за дължимост на дадените от ищците –купувачи суми на това второ основание – неизпълнения предварителен договор. Изразеното разбиране и допълнително аргументирано с характера на възникналото в резултат на неизпълненото основно задължение на продавача по предварителния договор потестативно, а не притезателно право в полза на купувача, позволяващо единствено предявяването на конститутивен иск по чл.19, ал.3 ЗЗД от страна на последния.
Отчитайки непаричния характер на основната дължима по предварителния договор престация и невъзможността създаденото от този договор задължение за извършване на правно действие да бъде парично остойностено, предвид отсъствие на правна възможност целеният с него правен резултат да има определена парична равностойност въззивната инстанция е споделила като основани на закона и доказателствения материал по делото, изводите на Софийски градски съд, че с подадената молба за предявяване на вземанията за връщане на платената цена по предварителния договор в производството по несъстоятелност на [фирма] /н/, ищците са упражнили правото си да на едностранно разваляне на предварителната продажба, поради пълното и неизпълнение от продавача. Счетено е, че за наличие на изразената в този см. кредиторова воля е достатъчен както фактът на позоваване на договорното неизпълнение, така и твърдяната дължимост на връщане на престираното от купувачите по същия. Обстоятелството, че след изпадането си в забава ответното търговско дружество е апортирало недвижимия имот, предмет на предварителния договор в капитала на друг търговец, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, изключва необходимост от предоставяне на допълнителен срок за изпълнение, поради което волеизявлението за разваляне, заявено под формата на молба за предявяване на вземането за заплатената цена, е породило целените с него и разпоредени от закона правни последици, е задължение за връщане на даденото по см. на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Предвид акцесорният характер на претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД въззивната инстанция е изградила правен извод, че в полза на ищците е възникнало и вземане от обезщетение за забава за периода от 27.02.2012 г. до датата на молбата за предявяване на вземането, поради което е уважила установителните искови претенции по чл.694, ал.1 ТЗ, във вр. с чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и във вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД. С оглед установеното разваляне на процесния предварителен договор и задължителната практика на ВКС, изразена в ТР № 7/ 13. 11. 2014 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е споделил, като законосъобразен и извода на СГС за неоснователност на исковите претенции, основана на чл.694, ал.1 ТЗ, във вр. с чл.92 ЗЗД. Изложени са съображения, че уговорените с клаузите на процесния договор неустойки за забава за неизпълнение на конкретни задължения на ответника се дължат само при реално, макар и късно изпълнение. Следователно с отпадане на облигационната връзка между страните, поради разваляне, освен, че не се дължи никакво изпълнение от страна на съконтрахентите, което изключва да са налице предпоставките на закона за възникване правото на изправната страна на неустойка, с обратна сила са отпаднали и всички породени от облигационната връзка последици, каквото е и задължението за заплащане на договорна неустойка.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване, поради вероятна недопустимост на въззивния съдебен акт е неоснователно.
І. Вярно е, че съгласно задължителните постановки по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г на ОСГТК на ВКС, на които касаторът се позовава, когато съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол и без касаторът да е поставил конкретен правен въпрос, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по съществото на подадената касационна жалба, но не такъв е разглежданият случай.
С исковата си молба ищците са предявили положителни установителни искове по чл.694, ал.1 ТЗ на няколко основания, при условията на евентуалност, за наличие на техни конкретни вземания спрямо [фирма] /н/, заявени в откритото производство по несъстоятелност спрямо длъжника. По така предявените искове Софийски апелативен съд се е произнесъл при съобразяване наведените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, като основание на същите, спазвайки поредността им, заявена от ищците на главен и евентуални.
Видно от изложеното в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, след като се е произнесъл по допустимостта на исковите претенции, основани на чл.694, ал.1 ТЗ, решаващият състав на въззивната инстанция е разгледал претендирането вземане за главница по сключения между страните предварителен договор на първото /главно/ посочено основание – чл. 617, ал.2 ТЗ, като го е приел за неоснователно. Съображенията са, че предвидената в разпоредбата на чл. 617, ал.2 ТЗ последица е част от реда за удовлетворяване на вземането в производството по несъстоятелност, но не и елемент от фактическия състав, пораждащ претендираното вземане. След като е изложил подробни правни съображения за неприложимост на разпоредбата на чл.617, ал.2 ТЗ към дължимостта на получените от ответника суми по неизпълнения предварителен договор, Софийски апелативен съд е произнесъл и по второто, въведено с исковата молба основание на претендираната главница – като компенсаторно обезщетение по чл.79, ал.1 ЗЗД, но приемайки, че задължението за извършване на правно действие не може да има парична равностойност е отхвърлил същото. Поради сбъдване на вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на следващото, заявено като евентуално основание за възникване вземането на ищците – по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, Софийски апелативен съд, спазвайки диспозитивното начало, се е произнесъл по същото, възприемайки го за основателно.
ІІ. Недоказано е искането за допускане на касационно обжалвано, поради наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК материалноправен или процесуалноправен въпрос е този, който включващ се в предмета на конкретния правен спор, е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд от значение за крайния изход на делото.
В случая поставените от касатора въпроси № 1 и № 2, може да са важни правни въпроси, но не отговорят на критерия, разяснен в горепосочената задължителна практика на ВКС – да са обуславящи за постановения краен правен резултат по делото. Макар въззивният съд са се е произнесъл по същите, то предвид приетото разваляне на процесния предварителен договор с едностранно волеизявление на ищците и обусловеното от реализираното прекратително основание ретроактивно действие на облигационната връзка, отговорът на поставените правни въпроси се явява ирелевантен за отхвърляне на предявените искове на главното основание и първото заявено при условията на евентуалност, основание.
Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни критерии за селекция, в който смисъл са и разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК. Що се касае до обосноваността на приетото от въззивния съд отпадане на облигационната връзка между страните, поради нейното разваляне, която всъщност касаторът оспорва, то – относима към правилността на обжалваното въззивно решение, същата не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Въпрос № 3 е изцяло хипотетичен, доколкото въобще не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд и поради това е без значение за решаващата му правна воля при постановяване на крайния правен резултат по делото. Затова по отношение на този въпрос е неосъществено общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК по см. на разясненията в т.1 на ТР № 1/ 19. 02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. При отсъствие на общото основание за допускане на касационно обжалване обективно не се формира противоречие между решаващите изводи на въззивния съд в постановения от него съдебен акт и другите съдебни актове, на които касаторът се позовава, доколкото между тях липсва идентичен правен въпрос, който да бъде предмет на произнасянето им, обстоятелство изключващо и приложение на въведеното допълнително селективно основание. Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че позоваването в тази вр. на постановките в т.19 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е разяснено, че понятието „разноски по прехвърляне на имота” по см. на чл.364, ал.1 ГПК включва и нотариална такса е неуместно, като неотносимо към формулирания в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпрос № 3.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски в срока по чл.287, ал.1 ГПК и предвид изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, съставът на касационната инстанция не присъжда такива.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 177 от 18.01.2017 г., по т.д.№ 3403/2016 г., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: