3
Определение на ВКС-ТК, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 900
София, 02.04.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на трети декември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 900 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. „З.” срещу Решение № 647 от 16.12.2013 год. по т.д.№ 1155/2013 год. на Пловдивския апелативен съд.
С въззивния акт е потвърдено Решение № 331 от 15.07.2013 год. по т.д.№ 195/2013 год. на Пловдивския окръжен съд с което е отхвърлен предявеният по реда на чл.422 ГПК иск на ДФ”З.” срещу [фирма], за съществуване на задължение в размер на 270311.53 лв. главница, произтичащо от сключен на 16.06.2006 год. между страните договор за безвъзмездна помощ по програма САПАРД, ведно с обезщетение за забава в размер на 38612.44 лв. за които вземания по реда и на основание чл.417 т.2 ГПК е била издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист в полза на Ф..
В представен писмен отговор по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК, ответникът по касация [фирма] изразява становище, че не е налице което и да е от основанията по чл.280 ал.1 ГК за допускане на касационен контрол. Изложени са и доводи по неоснователността на касационната жалба. Има искане за разноски, но доказателства за направени такива не са представени.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по отношение на въпроса: „Е ли част от фактическия състав, подлежащ на доказване, елементът възмездност при констатирано наличие на съвместно ползване на активи, придобити по програма САПАРД от лица, едното от които не е ползвател и респ. не е страна по договора въз основа на който се предоставят финансовите средства.”. В изложението са изложени доводи относно това, че въззивният съд е допуснал неправилно тълкуване на чл.27 ал.1 т.2 от Наредба № 14 от 18.05.2001 год. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ за инвестиции в земеделски стопанства по Специалната предприсъединителна програма на Европейския съюз за развитие на земеделието и селските райони в Република България.
Становището на настоящата съдебна инстанция е, че не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационен контрол по посочения правен въпрос, произтича от следното:
Както бе посочено по-горе, въззивното решение е постановено по предявен по реда на чл.422 ГПК иск за установяване съществуването на задължение произтичащо от договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ. Искът на ДФ”З.” е за връщане на авансово преведена сума, съставляваща част от прогнозната обща сума, предвидена за този проект по програма САПАРД, като тезата му е, че договорът е бил развален, което е обусловило и иницииране на заповедното производство, основаващо се на документ по чл.417 т.2 ГПК.
Последователно подържаната теза на ответника е, че не е налице неизпълнение на договорните му задължения; проверката въз основа на чиито констатации Ф. е стигнал до извода за неизпълнение е проведена в нарушение на предвидената процедура; не е налице твърдяното преотстъпване на активи; договорът не е развален, тъй като изявлението за развалянето му не е достигнало до дружеството, а са уведомени едва със заповедта за изпълнение; искът е погасен по давност.
Производството пред първоинстанционния съд се е развило на плоскостта на събиране на доказателства за изпълнението на договора; за процедурата по която е била назначена проверката и истинността на констатациите и; допуснато ли е било нарушение, състоящо се в преотстъпване на активи (гумени постелки и респондери). Съдът е счел възражението за изтекла погасителна давност за неоснователно. Становището си за неоснователност на отрицателния установителен иск, въззивният съд, както и първоинстанционния, е основал на събраните по делото доказателства, установяващи изпълнението на договорните задължения на [фирма] и опровергаващи констатациите за нарушения.
Чл.27 ал.1 т.2 от Наредба № 14/2001 год. на МЗГ въвежда забрана за получателя на финансовата помощ да продава или преотстъпва ползването върху придобитите въз основа на одобрения проект активи, чрез отдаването им под наем, аренда или по договор за съвместна дейност. Нормата е ясна и не допуска нееднозначно тълкуване, поради което мотивите на касатора ДФ”З.” за значението на произнасянето по посочения по-горе въпрос за точното прилагане на закона и развитието на правото са най малкото дискусионни.
Дали ползвателят на помощта е нарушил тази забрана е въпрос на доказване на факта на нарушението и съдилищата са събрали всички ангажирани от страните доказателства за установяване/опровергаване на този факт. Въз основа на тях са приели, че твърдението за преотстъпване на активи от [фирма] на [фирма] е недоказано. Т.е. касае се за въпрос по фактите, а не за правен въпрос, съобразно критериите на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, което е пречка за допускане на факултативния касационен контрол.
Искането на [фирма] за присъждане на разноски за настоящата инстанция ще следва да бъде оставено без уважение, тъй като доказателства за направени такива не са представени.
Мотивиран от горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване Решение № 647 от 16.12.2013 год. по т.д.№ 1155/2013 год. на Пловдивския апелативен съд.
ОСТАВЯ без уважение искането на [фирма] за присъждане на разноски за настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.