О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 245
С., 01.04. 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3596/2018 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 6399/30.07.2018 г., подадена от И. Т. И., чрез адв. Н. М., против въззивно решение № 117/14.06.2018 г. по възз.гр.д. № 210/2018 г. по описа на Апелативен съд – П.. С това решение след частична отмяна на първоинстанционното решение № 1 от 04.01.2018 г. по гр.д. № 65/2017 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, като краен резултат, Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на И. Т. И. сумата от 3 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на действията на Прокуратурата по повдигане на обвинение по досъдебно производство № 301/2009 г. по описа на ОД на МВР – Стара З., по което И. Т. И. е признат за невиновен с присъда от 19.03.2012 г., постановена по н.о.х.д. № 328/2011 г. на Районен съд – Стара Загора, потвърдена с решение с № 155/31.07.2012 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1175/2012 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, а за разликата от 3 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв. искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен като неоснователен.
В касационната жалба, насочена против решението в неговата отхвърлителна част, се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно решение, с твърдения, че същото е незаконосъобразно и необосновано, постановено в противоречие със събраните доказателства и в нарушение на материалния закон.
Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване във връзка със следните формулирани въпроси: 1/ „При определяне на претърпените неимуществени вреди, представляват ли отделни, един от друг значими, фактори за оценка размера на настъпилите за ищеца неимуществени вреди, установените по делото, претърпени от ищеца душевни болки и страдания, изразяващи се в засегнати негови основни права и свободи, увредено лично достойнство, добро име и авторитет в обществото, пряко са засегнати лично той, неговото семейство и най-близките хора, увредена е търговската му дейност и др.?; 2/ „Не следва ли при предявен иск за обезщетение за репариране на вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът да обсъди и съобрази поотделно всички установени по делото, релевантни, конкретни обстоятелства, както и техния принос и значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост?; 3/ Има ли задълженията съдът да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си, върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не?; 4/ „Не следва ли при предявен иск за обезщетение за репариране на вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът отделно да обсъди съобрази и оцени професионалната реализация на ищеца, когато тя е пряко засегната от проведеното против него незаконно наказателно производство, като отделен значим фактор за оценка размера на настъпилите за ищеца неимуществени вреди; 5/ „Не следва ли този фактор – засегната в негативен план професионална реализация на лицето, претендиращо обезщетението, от проведеното против него незаконно наказателно производство, определяне на по-висок размер на настъпилите за това лице имуществени вреди?“. По отношение на първи и втори въпрос счита да са разрешени в противоречие с решение № 202/20.06.2016 г. по гр.д. № 403/2016 г. по описа на ВКС, решение № 309/02.10.2015 г. по гр.д. № 6687/2014 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 344/24.11.2014 г. по гр.д. № 2378/2014 г. по описа на ВКС, във връзка с третия сочи решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. по описа на ВКС, а във връзка с четвърти и пети – решение № 344/24.11.2014 г. по гр.д. № 2378/2014 г. по описа на ВКС, решение № 202/20.06.2016 г. по гр.д. № 403/2016 г. по описа на ВКС, решение № 3096/02.10.2015 г. по гр.д. № 6687/2014 г. по описа на ВКС, IV г.о.
Насрещната страна по жалбата – Прокуратурата на Република България, не е подала писмен отговор, в който да изрази становище.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл. 283 вр. чл. 62, ал. 2 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима.
Предмет на делото е осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от И. Т. И. против Прокуратурата на Република България, за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, претърпени от ищеца, вследствие на незаконно повдигнато и поддържано обвинение в престъпление, от ответника. В изпълнение на правомощията си на възивна инстанция по чл. 269 ГПК, Апелативен съд-П. е приел, че искът е основателен и доказан за сумата от 3 000 лв., като за разликата до 150 000 лв. следва да бъде отхвърлен, поради което е отменил първоинстанционното решение на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която искът е уважен за сумата над 3 000 лв. до 15 000 лв. и е отхвърлил иска, а в останалата част, в която претенцията на И. Т. И. е отхвърлена за сумата над 15 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв. го е потвърдил като правилно и законосъобразно.
Да се произнесе с атакуваното решение, Апелативен съд – П. е бил сезиран с въззивни жалби, подадени и от двете страни в производството. Извършил е цялостна преценка на събраните доказателства във връзка с твърденията и доводите на страните, включително е взел предвид наведените оплаквания и възражения срещу първостепенното решение. Посочил е, че на ищеца И. Т. И. е било повдигнато обвинение за извършване на умишлено престъпление по чл. 315, ал. 1 вр. чл. 309, ал. 2 вр. ал. 1 НК за това, че на различни дати през 2005, 2006 и 2007 г. е съставил частни документи – запис на заповед, като е попълнил лист с подписа на издателите, със съдържание което не съответства на волята им. Престъплението няма характеристиките на тежко съгласно чл. 93, т. 7 НК. След като бил привлечен като обвиняем, на И. му била наложена мярка за неотклонение – „подписка“. След приключване на досъдебното производство бил предаден на съд, като срещу него бил внесен обвинителен акт. Съдебното производството се развило в две инстанции, като и на двете И. бил оправдан. При тези данни съдът е намерил, че Прокуратурата на Република България е пасивно легитимирана да отговаря за причинените на И. вреди вследствие на незаконното обвинение за извършване на престъпление, поддържано срещу него. За да установи претърпените от ищеца вреди, въззивният съд кредитирал с доверие събраните пред първа инстанция гласни доказателства. Приел е за установено, че ищецът е претърпял притеснение и потиснатост от образуваното против него наказателно производство и повдигнатото му обвинение, имал опасения, че може да влезе в затвора, контактите му с бивши колеги полицаи се ограничили, не можел да спи, вземал успокоителни, едва след постановяване на оправдателната присъда се успокоил. Въззивният съд обаче е счел за недоказани твърденията на ищеца, че станал жертва на безцеремонно, арогантно и цинично поведение на органите на прокуратурата и на досъдебното производство, както и че било коментирано между близките му, че ще влезе в затвора; че му бил създаден образ на престъпник, рефлектиращ върху авторитета му в обществото и професионалната му сфера; че е станал неуверен в работата си,както и, че загубил клиентите си. Съдът се е позовал и на приложената по делото справка от Унифицираната информационна система на Прокуратурата на Република България, от която е видно, че срещу ищеца има и други досъдебни преписки, както и че той бил привлечен като обвиняем във връзка с други престъпления, а по повод обвинението за извършване без разрешение на банкова дейност спрямо него била взета и мярка „задържане под стража“. При определяне на преживените неимуществени вреди във връзка с процесното наказателно производство, по което окончателно ищецът е оправдан, съдът е взел предвид наличието и на другите производства, във връзка с които И. е преживял негативни емоции, които обективно трудно могат да бъдат разграничени от процесните. В заключение Апелативен съд – П. е приел, че претърпените негативни изживявания от ищеца – изразяващи се в притеснения от бъдещото развитие на производството, възможността да бъде осъден ефективно, промяна в настроенията, ограничаване на контактите, безсъние, са обичайни и са в пряка причинна връзка с обвинението. Самото наказателно производство е продължило разумен срок около 2 години. При тези данни съдът е намерил, че сумата от 3 000 лв. е достатъчна да обезщети И. Т. И. за претърпените от него болки и страдания във връзка с процесното незаконно обвинение в престъпление.
При съобразяване на решаващите мотиви на въззивния съд и повдигнатите от касатора въпроси, настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване.
Съгласно дадените указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, незагубили сила и при настоящата редакция на закона, допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на формулиран материално-правен или процесуално-правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос следва да е от значение за изхода по делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/ и тяхното разграничение следва да е ясно. Допускането до касационно обжалване е обусловено и от кумулативното наличие на някоя от специфичните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Първият въпрос е формулиран неясно и не кореспондира с конкретно правно разрешение на въззивния съд, а е поставен общотеоретично. Касаторът вероятно се домогва да обоснове, че при присъждането на обезщетение по справедливост въззивният съд не е изследвал доводите му и не е установил всички вреди. Във формулираният въпрос се съдържат и съображения относно вреди, претърпени от близките до ищеца във връзка с наказателното му преследване, а и се намеква за евентуални имуществени вреди, свързани с търговска дейност и то при твърдението, че ищецът упражнява адвокатска професия. Настоящият състав намира, че неясната редакция единствено може да бъде свързана с касационно основание – оплакване относно неустановяването на всички настъпили негативни последици, но не може да обуслови наличие на общо основание за допускане до касационно обжалване. Нещо повече неимуществените вреди, претърпени от близки до ищеца – различни от страната лица, не могат да бъдат предмет на делото. От друга страна с исковата си молба той е заявил претенция за обезщетение единствено на неимуществени вреди.
Вторият въпрос касае начина на определяне на справедливото обезщетение за претърпените морални вреди. Той е разрешен от Апелативен съд – П. при съобразяване на трайната и последователна практика на ВКС. Приложен е критерият справедливост, предвиден в чл. 52 ЗЗД, при изследване и съобразяване на всички установени по делото обстоятелства. Съгласно т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и решение № 95/23.04.2014 г. по гр.дело № 5805/2013 г., III г.о. на ВКС, а още според разясненията в ППВС 4/1968 г., както и казуалната практика на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 79/17.07.2018 г. по гр.д. № 2034/2017 г., IV г.о., решение № 115/05.04.2012 г. по гр.д. № 593/2011 г. IV г.о., решение № 9/07.02.2012 г. по гр.д. № 733/2011 г. на III г.о.о, решение № 299/15.07.2013 г. г. по гр.д. № 1179/2012 г. на IV г.о., решение № 49/2011 г. по гр.д. № 697/2010 г. на III г.о., справедливостта винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни, според случая, обективно настъпили и установени по делото обстоятелства, които, в конкретния случай, носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид, което още е от значение и за извършване на съпоставка с разрешенията на съдебната практика в аналогични случаи. Значение за определянето на обезщетението по справедливост имат обстоятелства са личността на увредения, включително данните за предишни осъждания, за други досъдебни или съдебни производства, начина му на живот и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на принуда; отражение върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност; причиняване на здравословни увреждания. Като база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди, служат стандартът на живот в страната и средно-статическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането, като справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, а също и не бива да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното. Всички изложени обстоятелства са съобразени от Апелативен съд – П., който е постановил мотивирано и обосновано решение. Несъгласието с крайните му изводи не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.
Трети, четвърти и пети въпрос акцентират върху един и същ проблем, като въпросите имат единствено различна формулировка и обем. Всички те се отнасят до значението на обстоятелствата, свързани с твърдението за засегната професионална реализация на незаконно обвиненото лице във връзка с определянето на справедлив размер за дължимото му обезщетение за неимуществени вреди, както и за правомощията и задълженията на въззивния съд при преценка на тези обстоятелства. Въпросите са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. В изпълнение на правомощията си по чл. 235 вр. чл. 236 и чл. 12 ГПК въззивната инстанция е анализирала доказателствата и доводите на страните и е изложила собствени обосновани мотиви по основателността на претенцията и конкретното значение за размера на обезщетението на всеки приет за установен релевантен факт. Излишно е същите да се преповтарят в настоящото производство по селектиране на касационните жалби. Поради изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на правното разрешение на съда с практиката на ВКС, в това число и задължителната такава.
Следва да се посочи, че от изложението на касатора не става ясно кои доказателства според него не са изследвани и не са кредитирани при установяване на фактическата обстановка. Същевременно, излагат се и твърденията за спад в упражняването на адвокатската му професия и неблагоприятен ефект от воденото наказателно производство върху професионалната му реализация, поддържани в хода на производството и в касационната жалба, но по отношение на тези обстоятелства са събрани единствено гласни доказателства, които, противно на твърденията на касатора, са обсъдени и анализирани от въззивния съд, а самите твърдения са счетени от последния за недоказани. Всички тези доводи по естеството си са касационни основания за неправилност и необоснованост на решението поради допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата, изразяващи и несъгласие с крайните решаващи изводи на съда, а не правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК. От изложеното може да бъде направен извод, че в тази част от изложението не се разкрива наличие на общо и специално основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславящи допускането на касационно обжалване.
Предвид изложеното разноски за касатора не се следват, а насрещната по жалбата страна не е претендирала присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 117/14.06.2018 г., постановено от Апелативен съд – П. по възз.гр.д. № 210/2018г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: