О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 915
С., 27.12. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2419/2018 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 8221/03.05.2018 г., подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Т. Поповска, против въззивно решение № 923/17.04.2018 г. по възз.гр.д. № 6013/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която първоинстанционното решение № 5294/17.07.2018 г. по гр.д. № 8231/2016 г. е отменено в частта, с която искът на Ю. А. М. е уважен за сумата над 2 500 лв. и Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да му заплати общо сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, ведно със законна лихва от 04.07.2016 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от общо 1522, 50 лв. обезщетение за забавено изплащане на главницата за периода от 04.07.2013 г. до 04.07.2016 г. на основание чл. 86 ЗЗД.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснати нарушения на процесуалните правила, необоснованост и незаконосъобразност – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд е достигнал до погрешни изводи относно обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от ищеца вреди.
В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване са формулирани следните въпроси: 1/ относно определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД и 2/относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Твърди се, че се осъществява основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като първият въпрос е разрешен в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., както с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а вторият в противоречие с решение № 422/22.12.2015 г. по гр.д. № 2407/2015 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 253/27.10.2016 г. по гр.д. № 457/2016 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 254/25.10.2016 г. по гр.д. № 1812/2016 г. по описа на ВКС, IV г.о.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация – Ю. А. М., подаден чрез адв. Л. Б., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Заявена е претенция за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
Производството по делото е образувано по искова молба на Ю. А. М. против Прокуратурата на Република България, с искане ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 25 500 лв. – частично от 40 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на незаконно обвинение в престъпление, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда, както и за присъждане на сумата от 10 273, 75 лв. – частично от 16 115, 67 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 18.07.2012 г. до 03.07.2013г. С първоинстанционното решение № 5294/17.07.2017 г. по гр.д. № 8231/2016 г. по описа на Софийски градски съд исковете са уважени както следва: на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Ю. А. М. сумата от 2 500 лв., ведно със законна лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането, а на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД Прокуратурата е осъдена да заплати на Ю. А. М. сумата от 761, 25 лв. Въззивният съд е сезиран с жалба от ищеца против първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, то не е обжалвано от ответника и е влязло в сила по отношение на присъдените обезщетения. Въззивният съд е счел, че единственият спорен въпрос по делото е относно размера на присъдените обезщетения и като е разгледал възраженията и доводите на страните, съобразно събраните доказателства, е приел, че искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е основателен за сумата от 5 000 лв., а акцесорният иск за забава е основателен за сумата от 1 522 лв. Настоящото дело пред касационната инстанция е образувано по жалба на Прокуратурата на РБ срещу въззивното решение, следователно предмет на обжалване е уважаването на иска над присъдения от първоинстанционния съд размер от 2 500 лв. до сумата от 5 000 лв., присъдена с въззивното решение по главния иск и над присъдения от първоинстанционния съд размер от 761,25 лв. до сумата от 1522, 50 лв.
За да се произнесе Софийски апелативен съд е констатирал следните факти: на 25.10.2011 г. с постановление на разследващ полицай на ищеца Ю. А. М. е повдигнато обвинение за извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1 НК, ищецът е задържан по реда на чл. 63, ал. 1 , т. 1 ЗМВР за срок от 24 часа, наложена му е мярка за неотклонение парична гаранция, с окончателно решение по внохд № 3120/2012 г. по описа на Софийски градски съд от 18.07.2012 г. ищецът е оправдан по повдигнатото обвинение. По делото са събрани писмени и гласни доказателства. Прието е заключение по изслушаната СПЕ, от което се установява, че няма клинични данни за психическо заболяване на ищеца, същият е изпитвал емоционален стрес и страх, успял е да се справи с преживяванията си след повдигане на обвинението, понастоящем са останали последици в психологичен план. Установило се, че по време на наказателното преследване М. загубил конктакт с близките си и приятелите си. Дистанцирал се е, чувствал се е неудобно и злепоставен, променил начина си на живот. Счел е за необходимо да напусне работа, тъй като му се доверявали пари и материални ценности. Преживял завишена тревожност, изпитвал чувство на обида, несправедливост и ощетеност. За да определи справедливия размер на дължимото обезщетение съдът е взел предвид и тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателния процес, взетата мярка за неотклонение, конкретните изживявания на незаконно обвинения и социално икономическите условия в страната. Като е съобразил изложеното е приел, че сумата от 5000 лв. е достатъчна, за да изпълни заместващата функция на обезщетението за неимуществени вреди.
Допускането на касационно обжалване е обусловено от формулиране от страна на касатора на правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, по отношение на който трябва да е налице някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставените въпроси засягат решаващата дейност на въззивния съд при определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление. Първият въпрос се свързва с процесуалния аспект на решаващата дейност, докато вторият се отнася до приложението на материалния закон, те обаче не са разрешени нито в противоречие с цитираните съдебни решения, нито в противоречие с трайната практика на ВКС, известна на настоящия състав. Въззивната инстация е втора инстанция по същество и дължи разрешаване на правния спор в пределите на въззивното обжалване, въведени от въззивника. Това ще рече, че на проверка пред въззивния съд не подлежи първоинстанционното решение, а той дължи да се произнесе по съществуването на спорното материално право при условията на т.нар. ограничен въззив. Съобразявайки изложеното Софийски апелативен съд е достигнал до собствени фактически и правни изводи по отношение на претенцията на Ю. А. М.. Извършил е обоснована преценка на събраните доказателства. Съгласно т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и решение № 95/23.04.2014 г. по гр.дело № 5805/2013 г., III г.о. на ВКС, а още според разясненията в ППВС 4/1968 г., както и казуалната практика на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 79/17.07.2018 г. по гр.д. № 2034/2017 г., IV г.о., решение № 115/05.04.2012 г. по гр.д. № 593/2011 г. IV г.о., решение № 9/07.02.2012 г. по гр.д. № 733/2011 г. на III г.о.о, решение № 299/15.07.2013 г. г. по гр.д. № 1179/2012 г. на IV г.о., решение № 49/2011 г. по гр.д. № 697/2010 г. на III г.о., справедливостта винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни, според случая, обективно настъпили и установени по делото обстоятелства, които, в конкретния случай, носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид, което още е от значение и за извършване на съпоставка с разрешенията на съдебната практика в аналогични случаи. Съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да обсъди всички доказателства, имащи отношение към приложението на чл. 52 ЗЗД, като изложи съображения какво приема за установено и въз основа на кои доказателства, да извърши преценка на установените релевантни обстоятелства и да посочи какво е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост. Такива обстоятелства са личността на увредения, включително данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на принуда; отражение върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност; причиняване на здравословни увреждания. База при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди, служат стандарта на живот в страната и средно-статическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането, като справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, а също и не бива да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното. Всички изложени обстоятелства са съобразени от въззивния съд, който е постановил мотивирано и обосновано решение. Несъгласието с крайните му изводи не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.
При този изход на спора в тежест на касатора е да заплати сторените от ответника разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. В настоящият случай ответникът по касация е защитаван при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Следователно в тежест на касатора е да заплати на адв. Л. Б. за осъществената безплатна правна помощ – сумата 500 лв., определена по чл. 9, ал. 3 вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 923/17.04.2018 г., постановено от Софийски апелативен съд по възз.гр.д. № 6013/2017 г.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на адв. Л. Б. сумата от 500, 00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, дължимо при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: