О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 248
София, 28.04.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на седемнадесети април през две хиляди и девета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 92 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 във вр. чл. 130 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 5487/15. ХІІ.2008 г. на И. И. И. от Р. , подадена чрез процесуалния му представител по пълномощие адв. М от АК Р. , против определение № 855 на Разградския ОС, ГК, от 26. ХІ.2008 г., постановено по ч.гр. д. № 383/08 г., с което е била оставена без уважение частната му жалба срещу първоинстанционното определение № 985 на Районен съд Р. от 8. Х.2008 г. по гр. д. № 460/08 г. – за връщане на исковата му молба „на основание чл. 130 във вр. чл. 124, ал. 4 ГПК”.
Оплакванията на частния касатор И. Ив. И. от Р. са за необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното въззивно определение, поради което се претендира отменяването му изцяло „ведно с всички законови последици от това”. Инвокирани са доводи, че обжалваният съдебен акт бил в нарушение на правилата на формалната логика, защото процесният частен свидетелстващ документ /РКО/ от датата 14.І.2001 г. бил издаден от съищец на настоящия частен касатор и удостоверявал неблагоприятни за своя издател факти и обстоятелства: получаването в заем на сума в размер на 260 387 лв., отпусната от ответника по спряното гр. д. № 343/06 г. по описа на Разградския ОС.
В нарочното си изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният касатор И. изтъква, че налице било приложно поле на касационното обжалване в хипотезата на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото с атакуваното свое определение за недопустимост на установителния иск по чл. 124, ал. 4 ГПК въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос, който бил от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред Разградския ОС, частната касационна жалба на И. Ив. И. от Р. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в конкретната хипотеза касационното обжалване е недопустимо и затова тази частна касационна жалба не следва да бъде разгледана по същество са следните:
В обстоятелствената част на върнатата му искова молба /с вх. № 1* от 2 юни 2008 г./ И. Ив. И. от Р. е поддържал, че ответникът Е. „Б” от Р. бил представил в друго производство по отрицателен установителен иск за недължимост на суми, разходен касов ордер от датата 14.І.2002 г., съгласно който „той бил предал сумата от 260 387.оо лв. на втория от нас /”К” ЕООД Р. / по заем и договорна ипотека”. Съгласно чл. 130 ГПК, когато при проверка на исковата молба първостепенният съд констатира, че предявеният иск е недопустим, той задължително я връща на подателя й. В процесния случай въззивната инстанция е споделила преценката на Районен съд Р. , че иск за установяване неистинността на един частен свидетелстващ документ, какъвто по дефиниция е всеки един разходен касов ордер /РКО/, представлява лишена от правен интерес установителна претенция, защото решаващият съд никога не е обвързан от материалната доказателствена сила на частните свидетелстващи документи, а съвкупно я цени по свое вътрешно убеждение и съобразно всички данни по делото. В този смисъл е налице произнасяне по действително съществен процесуалноправен въпрос, но той не е от естеството на тези, които предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК действително визира: същият да е едновременно от значение както за точното прилагане на закона, но така също и за развитие на правото въобще. Напротив, цитираното от първостепенния съд определение № 600 от 7. Х.2002 г. по ч. гр. д. № 545/02 г. на V-то г.о. на ВКС обективира безпротиворечиво разрешаван от съдилищата в Републиката въпрос за доказателствената сила на всеки един частен свидетелстващ документ в съответствие с правилото на чл. 144 ГПК /отм./, възпроизведено без промяна и в текста на чл. 180 от сега действащия процесуален закон: частният свидетелстващ документ не се ползва с никаква доказателствена сила, когато с него издателят му /в случая Е. „Б” със седалище в Р. / удостоверява изгодни за себе си факти – предоставяне в заем на определена сума пари на търговеца-съищец на частния касатор И.
Предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК би била налице когато произнасянето по съществения въпрос е свързано с тълкуване на закона от страна на решаващия съд, което би имало за свой резултат отстраняването на непълнота или неяснота на отделни правни норми, но също и когато съдилищата изоставят едно тълкуване на закона, за да възприемат друго. В заключение се налага извод, че няма как да е от значение за развитие на правото въпрос, чието хилядолетно безпротиворечиво прилагане е изкристализирало в известното още от римско време правило: scriptum pro scribente nihil probat sed contra scribentem.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 855 на Разградския окръжен съд, ГК, от 26. ХІ.2008 г., постановено по ч. гр. д. № 383/08 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по ч. търг. дело № 92 по описа за 2009 г.