О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 248
гр. София, 30.10.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1501/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 20 от 26.01.2017 г., постановено от Апелативен съд – П. по в. т. д. № 766/2016 г. С посоченото решение е потвърдено решение № 385 от 26.09.2016 г. по т. д. № 856/2015 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което дружеството – касатор е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.79, ал.1 ЗЗД сумата 42 771.34 лв. – дължима част от уговорена между страните цена по договор за изработка от 01.04.2014 г. и фактури № 895/12.06.2014 г. и № 905/30.06.2014 г., и на основание чл.92 ЗЗД сумата 11 444 лв. – неустойка за забавено плащане по чл.5.3 от договора, законна лихва върху главницата от предявяване на иска до окончателното плащане и деловодни разноски в размер на 6 369 лв.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че крайният извод на въззивния съд за основателност на исковите претенции е необоснован и не се подкрепя от доказателствата по делото. Навежда доводи, че съдът е основал преценката си за дължимост на претендираните от ищеца суми на документи, които нямат доказателствена стойност, и в нарушение на закона е отдал превес на осчетоводяването на фактурите за дължимо възнаграждение и на ползването на данъчен кредит по ЗДДС, вместо да извърши преценка на доказателствата и да се произнесе дали действително са изпълнени отразените във фактурите работи.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с твърдения, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл „по съществен материално-правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (арг. чл.280, ал.1, т.3 ГПК), тъй като е важно да се създаде яснота относно това дали следва да се кредитират от съда представени от ищеца по делото писмени доказателства, които са оспорени от ответника, същите страдат от пороци, а същевременно правораздавателният орган ги е взел предвид при постановяване на крайния си съдебен акт”. Като основание за допускане на касационно обжалване е посочена и необходимостта Върховният касационен съд да се произнесе по касационната жалба, „за да има единно становище за пълнотата на съдебните решения, за произнасянето на решаващите съдебни състави по всички възражения на страните и тяхната аргументация, че правото на защита на страните да не се накърнява”.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], не заявява становище по допускане на касационното обжалване и по основателността на касационната жалба.
Касационната жалба е процесуално допустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение в частта по иска за заплащане на сумата 42 771.34 лв. – дължима част от цена по договор за изработка. В частта, с която въззивният съд се е произнесъл по иска с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на неустойка в размер на 11 444 лв., въззивното решение не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.2, т.1 ГПК, поради което касационната жалба срещу тази част на решението е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.
За да потвърди решението на Окръжен съд – Пловдив в осъдителната част за сумата 42 771.34 лв., Апелативен съд – П. е приел, че посочената сума е дължима от ответника [фирма] на ищеца [фирма] като неплатена част от цената на извършени строително – монтажни работи, възложени с договор за изработка от 01.04.2014 г., за което задължение ищецът – изпълнител е издал фактури № 895/12.06.2014 г. и № 905/30.06.2014 г.
От фактическа страна по делото не е имало спор, че страните са сключили на 01.04.2014 г. договор с предмет извършване на строително – монтажни работи на обект „Разширение на производствена и офисна сграда в предприятие за автомобилни помпи в УПИ 105296, кв. 105, по плана на Индустриална зона „Р.” в [населено място], обл. П.”, по който ответникът [фирма] е възложител, а ищецът [фирма] е подизпълнител. В изпълнение на договора ищецът е извършил строителни работи на обекта, за които са съставени протоколи обр. 19, и е издал фактури за дължимото възнаграждение. След преценка на представените с исковата молба двустранно подписани 2 бр. протоколи – акт обр.19, съставени за работите, за които ищецът претендира възнаграждение, въззивният съд е приел, че съдържанието на протоколите не е оборено и че те доказват изпълнението на отразените в съдържанието им видове и количества работи, чиято стойност е включена в задълженията по фактури № 895/12.06.2014 г. и № 905/30.06.2014 г. При преценката на доказателствената стойност на протоколите съдът е съобразил възражението на ответника, че протоколите не са подписани от негов законен представител или от служител с представителна власт, но е счел, че липсата на представителна власт не води до извод, че ответникът не е приел изпълнението на работите. Като е взел предвид представеното в първоинстанционното производство разрешение от 11.05.2015 г. за ползване на обекта, предмет на договора, нормативно уреденото предназначение на разрешението за ползване – да служи за краен акт, удостоверяващ пълното изпълнение на възложени строителни работи, и на доказания по делото факт, че обектът е въведен в експлоатация и ответникът го ползва по предназначение, без да е направил възражение за недостатъци в изпълнението /включително по отношение на извършените от ищеца работи/, съдът е направил извод, че работите по двата протокола обр.19 са изпълнени от ищеца и са приети с конклудентни действия от ответника – възложител. В подкрепа на извода за приемане на работите с конклудентни действия от възложителя съдът е препратил към задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК в решение № 250/11.01.2011 г. по т. д. № 535/2010 г. на ІІ т. о., и решение № 48/31.03.2011 г. по т. д. № 822/2010 г. на ІІ т. о. Приемането на работите без възражения по чл.264, ал.3 ЗЗД е мотивирало въззивния съд да приеме, че ответникът дължи претендираното с иска възнаграждение в присъдения от първата инстанция размер, доказан чрез писмените доказателства и заключението на назначената по делото счетоводна експертиза.
Основателността на исковата претенция е аргументирана от въззивния съд и с констатациите на счетоводната експертиза, че след получаване на фактури № 895/12.06.2014 г. и № 905/30.06.2014 г., издадени от ищеца въз основа на обсъдените протоколи обр.19, ответникът ги е осчетоводил, включил ги е в дневника за покупки и в справката – декларация по ЗДДС и впоследствие е ползвал данъчен кредит във връзка с тях. Посочените действия на ответника са преценени от съда като доказателствени факти за извършването и за приемането на спорните строителни работи, а оттук – и за дължимост на търсеното от ищеца – изпълнител възнаграждение.
Настоящият състав на ВКС намира, че в подлежащата на касационно обжалване част въззивното решение на Апелативен съд – П. не следва да се допуска до касационен контрол.
Допускането на касационно обжалване предполага с въззивното решение да е разрешен правен въпрос от значение за изхода на делото – чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на който са осъществени някои от специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК допълнителни предпоставки. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, разрешен с обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Посочването на значимия за делото правен въпрос е задължение на касатора, който трябва да обоснове и допълнителните предпоставки по т.1 – т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че Върховният касационен съд няма правомощия служебно да извежда и да формулира правния въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, ако той не е посочен от касатора, и че непосочването на правен въпрос с характеристиките по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е посочил кой е правният въпрос, чието разрешаване от въззивния съд е обусловило постановеният с обжалваното решение правен резултат. Изложението съдържа съждения за необходимостта Върховният касационен съд да се произнесе по въпросите за кредитирането от съда на писмени доказателства, които са оспорени и „страдат от пороци”, и за „пълнотата на съдебните решения”. Поставените „въпроси” не могат да се квалифицират като правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Бланкетното позоваване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК също е аргумент за недопускане на въззивното решение до касационен контрол.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] – [населено място], срещу постановеното от Апелативен съд – П. решение № 20 от 26.01.2017 г. по в. т. д. № 766/2016 г. в частта, с която е потвърдено решение № 385 от 26.09.2016 г. по т. д. № 856/2015 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта за осъждането на [фирма] да заплати на [фирма] сумата 11 444 лв. – неустойка за забавено плащане по чл.5.3 от сключен на 01.04.2014 г. договор.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 20 от 26.01.2017 г., постановено от Апелативен съд – П. по в. т. д. № 766/2016 г., в останалата част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, само в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане, а в частта за недопускане на касационно обжалване е необжалваемо.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :