Определение №249 от 16.5.2013 по гр. дело №1685/1685 на 1-во гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

1

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 249

София, 16.05.2013 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело №1685/ 2013 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 1808/ 25.04.2012 г. по гр.с.№ 6824/ 2011 г. на Варненски районен съд, потвърдено с решение № 2129/ 14.11. 2012 г. на Варненски окръжен съд, ответниците Х. Г. Д. и А. Б. Д. са осъдени на основание чл.108 ЗС да предадат на ищците Р. Н. К. и С. А. К. владението на собствения им недвижим имот, представляващ 600/ 746 ид.ч. от ПИ с идентификатор 10135,2517,1258, находящ се в с.о. „М. рид, Б. ч. и Д.”, землището на [населено място].
Ответниците са подали касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като го намират постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон, а също така и необосновано, тъй като считат, че ищците не са успели да докажат, че на наследодателя им е било предоставено право на ползване именно върху имота, който е завладял, че липсва идентичност между процесния имот и имота, предоставен на наследодателя на ищците по списъка за раздаване на пустеещи места, както и че съдът неправилно е кредитирал заключението на двете технически експертизи и не ги е обсъдил в съвкупност с всички събрани по делото доказателства. Поддържат, че в полза на ищците не е издадена заповед по §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ, поради което те не могат да се легитимират като собственици и да водят успешно иска по чл.108 ЗС.
Като процесуалноправен въпрос и основание за допускане на обжалването касаторите поставят въпроса за задължението на съда да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност, като конкретно в случая това задължение не било изпълнено по отношение на представеното решение на ИК на ОНС- В., в което предоставените места не са индивидуализирани и затова съдът не е могъл да направи извода, че именно процесният имот е даден с това решение на наследодателя на ищците за ползване. Поддържа се, че по този процесуалноправен въпрос съдът е действал в противоречие със задължителната съдебна практика, изразена в ППВС № 7/ 65г. и ТР № 1/ 2001 г. на ОСГК на ВКС.
К. излагат, че е налице противоречие със задължителната практика на ВКС и по материалноправния въпрос за фактическия състав на трансформиране на правото на ползване в право на собственост, включващ на първо място наличието на официален диспозитивен документ, удостоверяващ валидно отстъпено право на ползване, какъвто в случая ищците не притежават. Вторият материалноправен въпрос е за легитимацията на ищците като собственици при положение, че в тяхно лице не е издадена заповед по §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ, а такава заповед е издадена в полза на ответниците, на които имотът е възстановен с решение на поземлената комисия. Поддържа се, че и по този въпрос решението противоречи на задължителната практика на ВКС, за каквато са представени р.№ 15/ 6.02.2012 г. по гр.д.№ 311/ 2011 г. на ІІ г.о., р.№ 121 от 2.08.2010 г. по гр.д.№ 393/2009г на І г.о. и р.№ 137 от 25.06.2010 г. по гр.д.№ 343/ 2009г. на ІІ г.о.
Ответниците /ищци в първоначалното производство/ оспорват жалбата както относно основанията за допускането й до разглеждане, така и по съществото на касационните оплаквания.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Ищците са наследници на А. С. К., на когото върху процесния имот е било предоставен право на ползване по реда на ПМС № 21/63 г. и което е трансформирано в собственост на основание §4а ПЗР ЗСПЗЗ. Ответниците са закупили същия имот от наследниците на Ж. Г. Ж., на които той е бил възстановен с решение на поземлената комисия, като в тяхна полза е издадена и заповед по §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ. Не е било спорно по делото, че след като са закупили имота, ответниците са установили владение върху него.
За да уважи предявения иск въззивният съд е приел, че е налице конкуренция между правоимащи по земеделската реституция и лице, на което имотът е представен за ползване и което е провело процедурата по §4а ПЗР ЗСПЗЗ и е трансформирало правото на ползване в право на собственост, като конкуренцията следва да се реши в полза на ползвателя предвид признатото му от закона право да запази имота при определени условия, които той е изпълнил. За да обоснове извода, че е налице валидно предоставяне на правото на ползване, съдът се е позовал на представените по делото писмени доказателства- протокол на ИК на ОНС- В., списък на ползвателите и препис- извлечение от тези документи, както и на заключението на две технически експертизи, които са установили идентичност между предоставения имот, имотът, който е бил ползван от наследодателя на ищците и този, който е предмет на делото. Събрани са и свидетелски показания за същите обстоятелства. По тези съображения следва да се приеме, че решението е постановено в съответствие със задължителната практика на ВС и ВКС, изискваща съдът да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да обоснове правните си и фактически изводи, поради което по така поставения въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е налице основание за разглеждане на жалбата и по двата материалноправни въпроса, тъй като и по тях решението не е в противоречие със задължителната практика на ВКС по приложението на §4а и §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ. Представените от ищците доказателства удостоверяват наличието на валидно представено право на ползване, поради което и при наличието и на другите предпоставки- построена сграда в имота към 1.03.1991 г. и заплатено обезщетение за изкупуване на земята, съдът обосновано е приел, че наследодателят на ищците е придобил собствеността върху имота на основание §4а ПЗР ЗСПЗЗ.
Неоснователно е позоваването на липсата на издадена в полза на ищците заповед по §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ като завършващ реституцията акт и легитимиращ ги като собственици. Такава заповед в случая не е било необходимо да се издава, тъй като ищците се легитимират като собственици с нотариален акт, издаден на основание §4а ПЗР ЗСПЗЗ през 1994 г. преди изработване на плана за новообразуваните имоти. В този смисъл са и указанията относно изработване на плановете по §4 к, ал.1 ПЗР ЗСПЗЗ, дадени със Заповед № РД-46-494 от 22.08.2003 г. на МЗГ (Заповед № РД-02-14-454 от 22.08.2003 г. на МРРБ) за определяне на технически изисквания и условия за контрол към плановете по § 4к, ал. 1 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, издадена от министъра на земеделието и горите и министъра на регионалното развитие и благоустройството, обн., ДВ, бр. 83 от 19.09.2003 г., а именно т.4.4 от същата заповед. Дори и при липсата на издаден нотариален акт, правото на ползвателите които са изкупили имота, е защитимо с иска по §4к, ал.8 от ПЗР ЗСПЗЗ, който има за предмет именно разрешаване на конкуренцията между ползвателя и възстановения собственик и е предпоставка за издаване на заповед за предоставяне, респ.за възстановяване на имота на действителния носител на правата, или за изменение на вече издадена такава заповед и на плана на новообразуваните имоти.
Даденото в същия смисъл разрешение от въззивния съд не противоречи на представената практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК, тъй като в една част представените решения се отнасят до други правни въпроси- напр.по решение № 15/ 6.02.2012 г. правният въпрос е свързан с друг реституционен закон- ЗВСОНИ, а по другите решения правните въпроси са разрешени по идентичен начин с обжалваното, като при валидно изкупуване по §4а ПЗР ЗСПЗЗ е дадено предимство на ползвателите пред възстановените собственици- р.№ 121 от 2.08.2010 г., а когато не са били спазени условията на §4а ПЗР ЗСПЗЗ- са зачетени правата за възстановяване по решението на поземлената комисия р. № 137 от 25.06.2010 г., а наличието на издадена заповед по §4к, ал.7 в полза на едните или другите правоимащи не е било процесуална пречка за разрешаване на спора между тях.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и затова и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2129/ 14.11. 2012 г., постановено по гр.д.№ 1789/ 2012 г. по описа на Варненски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top