О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 252
гр. София, 08.05. 2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети май през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 1154/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.396, ал.2, изр.3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма] – [населено място], срещу определение № 1314 от 24.04.2017 г., постановено по ч. гр. д. № 1672/2017 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото определение, след отмяна на определение от 17.03.2017 г. по ч. гр. д. № 3249/2017 г. на Софийски градски съд, е допуснато обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл.135 ЗЗД, който ще бъде предявен от [фирма] против [фирма] и К. В., за обявяване на относително недействителен по отношение на банката – ищец на договор за прехвърляне на дружествени дялове № 2587/2016 г., с който К. В. е продал на [фирма] 65 194 дяла от капитала на [фирма] за сумата 65 194 лв., чрез запор на притежаваните от [фирма] 65 194 дяла от капитала на [фирма], при гаранция в размер на 15 000 лв.
Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно. Навежда оплаквания, че въззивният съд е допуснал обезпечение на бъдещия иск с правно основание чл.135 ЗЗД, без да са представени доказателства в подкрепа на неговата вероятна основателност и без да има данни за наличие на обезпечителна нужда в полза на ищеца – кредитор.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа бланкетно на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и на основанието по чл.280, ал.2 ГПК /ред. ДВ бр.86/2017 г./.
Ответникът по частната жалба [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол и за неоснователност на жалбата по съображения в писмен отговор от 28.10.2017 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.396, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд съгласно изричната разпоредба на чл.396, ал.2, изр.3 ГПК.
За да отмени определението на Софийски градски съд и да уважи молбата на [фирма] за допускане на обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл.135 ЗЗД срещу [фирма] и К. В. за обявяване на относителна недействителност на сключения между ответниците договор за продажба на дружествени дялове от [фирма], Софийски апелативен съд е приел, че бъдещият иск е допустим, че за ищеца съществува нужда от обезпечението и че посочената в молбата обезпечителна мярка – запор върху дяловете, предмет на договора за продажба, е адекватна на предприетата с иска защита. Въззивният съд е преценил, че представените в обезпечителното производство доказателства са недостатъчни, за до обосноват в цялост извод за вероятна основателност на бъдещия иск. В зависимост от тази преценка съдът е приложил разпоредбата на чл.391, ал.1, т.2 ГПК и е приел, че обезпечението следва да се допусне при условията на парична гаранция, определена в размер на 15 000 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд определение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдение, че „касационното основание за настоящата жалба представлява погрешното произнасяне на Апелативния съд по „материалноправния въпрос, който има съществено значение както за точното прилагане на гражданскопроцесуалния закон, така и за развитието на правото въобще, а именно : „1. В кои случаи съдът, при допускане на обезпечителна мярка, постановява внасянето на парична гаранция; 2. Кой е определящия критерий за размера на паричната гаранция; 3. Кой е начина на определянето на паричната гаранция при допускане на обезпечение на иска.”
Формулираните в изложението въпроси са зададени хипотетично и нямат връзка с решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирано допускането на поисканото обезпечение. За да уважи молбата по чл.391 ГПК, въззивният съд е извършил преценка на всички предвидени в процесуалния закон предпоставки и след като е констатирал тяхното наличие, е допуснал обезпечение на бъдещия иск по чл.135 ЗЗД. Обезпечението е допуснато в хипотезата на чл.391, ал.1, т.2 ГПК – при условията на парична гаранция, предвид извода на съда, че представените в обезпечителното производство не са достатъчно убедителни, за да обосноват вероятната основателност на иска. Размерът на гаранцията е определен по преценка на съда като част от правораздавателната му компетентност в производството за обезпечение на иск. Допускането на обезпечение не е обусловено единствено от разрешаване на въпросите за паричната гаранция, поради което поставените от жалбоподателя въпроси не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационен контрол.
Самостоятелна пречка за допускане на касационно обжалване е и отсъствието на бланкетно посочената от касатора допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Разпоредбите на процесуалния закон, които уреждат института на паричната гаранция в обезпечителното производство, са достатъчно ясни и по приложението им съществува трайна и непротиворечива съдебна практика. Съгласно чл.391, ал.1, т.2 и ал.2 ГПК, съдът допуска обезпечение на иска срещу представяне на гаранция в две хипотези – когато с молбата за обезпечение не са представени убедителни писмени доказателства в подкрепа на основателността на обезпечавания иск или когато прецени, че въпреки представените убедителни писмени доказателства, вероятната основателност на иска следва да бъде допълнително подкрепена с представяне на гаранция с цел защита на правата и интересите на ответника по иска. Определянето на размера на гаранцията е правомощие на съда, сезиран с молбата за допускане на обезпечение, а критерият за определяне е посочен в чл.391, ал.3 ГПК – гаранцията следва да е съобразена с размера на преките и непосредствени вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно. Относно случаите, в които съдът допуска обезпечение при условията на гаранция, следва да се имат предвид и разясненията в т.5 от съобразителната част на Тълкувателно решение № 6/2013 г. от 14.03.2014 г. по тълк. дело № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице обезпечителна нужда, а вероятната основателност може да бъде базирана върху изразената от ищеца готовност да внесе гаранция за евентуалните вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно – чл.391, ал.3 ГПК. При съществуващата ясна и ненуждаеща се от тълкуване правна уредба и създадената по приложението й съдебна практика касационното разглеждане на поставените от жалбоподателя въпроси няма да допринесе за постигане на целта на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, изяснена в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. – чрез принос в тълкуването да се осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона.
Касационно обжалване не следва да се допуска и на другото поддържано основание – очевидна неправилност на определението. Частният жалбоподател е аргументирал очевидната неправилност, релевирана като основание за допускане на касационно обжалване, с доводи за необоснованост и незаконосъобразност на извършената от въззивния съд преценка относно предпоставките за допускане на обезпечение при условията на парична гаранция и размера на гаранцията. Очевидната неправилност, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността по чл.281, т.3 ГПК, уредена в процесуалния закон като основание за касационно обжалване на постановените от въззивните съдилища решения. За да е очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивният акт трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона в противоречие с неговия смисъл, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на поставения по делото материалноправен или процесуалноправен спор, представлява основание за касационно обжалване на въззивния акт и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. В рамките на правомощията си за селекция на касационните жалби настоящият състав на ВКС не констатира обжалваното определение да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, поради което няма основание да бъде допускано до касационен контрол в разглежданата хипотеза.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по ч. гр. д. № 1672/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1314 от 24.04.2017 г., постановено по ч. гр. д. № 1672/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :