О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 255
София, 26.03. 2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на единадесети март две хиляди и десета година в състав:
Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита С.
Г. Г.
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1598/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от К. В. Б. от гр. С. чрез адвокат И, срещу въззивното решение от 11.05.2009 г. по гр. д. № 3906/08 г. на Софийския градски съд. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по определящи изхода на делото материалноправни и процесуалноправен въпроси за приложението на чл. 79, ал. 1 и чл. 99 ЗС и на чл. 188 ГПК /отм./, при предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
В писмения отговор на ответницата М. С. К. е изложено становище за недопустимост на касационното обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-в г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение в сила е оставено решението от 28.07.2008 г. по гр. д. № 12863/07 г. на Софийския районен съд, с което по отношение на ответника, сега касатор, е признато за установено, че М. Ст. К. е собственик на недвижим имот в м. “В”, съставляващ УПИ VI-353 от кв. 6.
Ищцата се е позовала на договор за дарение, сключен с н. а. №109/94 г., с прехвърлител С. П. К. , а при условията на евентуалност е въвела оригинерно придобивно основание – придобивна давност.
Ответникът е оспорил иска с правопрекратяващото възражение, че е собственик по покупко-продажба, сключена с н. а. № 77/2006 г., представил е н. а. № 188/65 г. за собственост на наследодателя на праводателите си М. и Н. А. и се е позовавал на изтекла придобивна давност за периода 1965-2006 г. в полза на праводателите си.
Въззивният съд приел, че конкуренцията между страните, които основават правата си на деривативни придобивни основания – правни сделки, с различни праводатели, с обект един и същ недвижим имот, следва да бъде решена в полза на приобретателя, придобил правото от неговия действителен титуляр. Поради това и въпросът за вписването на н. а. № 188/65 г., което не е и елемент от фактическия състав на разпоредителната сделка, не е сред решаващите съображения съдът да приеме, че ответникът не се легитимира за собственик. Приел е, че ищцата не е доказала правата на праводателя си К. , и предвид представения н. а. № 188/65 г. за придобиване на права върху имота от универсален праводател на праводателите на ответника към по-ранен момент, заключил, че ищцата не е собственица на основание договор за дарение.
Като разгледал релевираното при условията на евентуалност оригинерно придобивно основание, въззивният съд приел, след подробен анализ на събраните гласни доказателства, че в продължение на повече от 10 години фактическа власт са упражнявали единствено семейство К. и тъй като е изпълнен фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС ищцата е придобила правото на собственост по давност към 20.05.2004 г.
Предвид оригинерното придобиване на имота от ищцата към 2004 г., със сключването на договора от 2006 г. ответникът не е придобил собствеността, тъй като правото е принадлежало не на праводателите му, а на ищцата, а съгласно чл. 99 ЗС правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие. Оттук съдът заключил, че възражението за придобиване на собствеността на деривативно основание – договор за покупко-продажба, е недоказано, каквото е и възражението за изтекла придобивна давност. Не е доказан обективният елемент на владението, тъй като нито праводателите на ответника, нито самият той са владяли имота.
При преценка на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, наведените доводи и сочените от касатора съдебни решения, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 /неправилно посочена т. 1/ и т. 3 ГПК.
В съответствие с трайната съдебна практика по приложението на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./ въззивният съд е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства и е формирал фактически и правни изводи по заявените от страните искания и възражения. При правилно приложение на правилата за разпределение на доказателствената тежест – чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./, е възложил на ищцата дейността по доказване осъществяването на правопораждащ субективното й право на собственост факт /факти/, а на ответника – противопоставените правопрекратяващи възражения /неправилно назовани “правоизключващи”/ за притежавани права върху имота. Касаторът се позовава на решение № 121 от 20.04.1994 г. по адм. д. № 4939/93 г. на ВС, III-то г.о., решение № 290 от 07.02.1964 г. по гр. д. № 213/64 г. на ВС, II-ро г. о., и решение № 1* от 08.11.1999 г. по гр. д. № 814/99 г. на ВКС, V-то г. о. Обжалваният съдебен акт е в съгласие с изразената в тях съдебна практика, че съдът е длъжен да основе решението си на цялостната и всестранна преценка на събраните по делото доказателства, а необсъждането им е основание за отмяна, както и че за да не приеме за установени обстоятелствата, за които свидетелствуват някои свидетели, съдът е длъжен да обсъди тези показания и да изложи съображенията си защо не ги счита за меродавни.
По делото са разпитани свидетелите С. П. на първата са възприети като отражение на непосредствено възприети от нея положителни факти, като последователни и съответни на отразеното в заключението на вещото лице при извършения оглед на имота и тази преценка на доказателствата е дала основание на въззивния съд да заключи, че семейство К. са обработвали имота – садили цветя, плевили го, почиствали, поддържали дърветата и постройката, изградена от дядото на свидетелката срещу заплащане. Съдът е обсъдил показанията и на втората свидетелка, че никой не влизал в имота и същият бил необработваем, че познава праводателите на ответника по физиономия и не е имала контакт с тях преди сделката. При тези данни въззивният съд заключил, че липсата на лични възприятия за осъществени факти – в случая за упражнявана фактическа власт от ищцата и семейството й, не съставлява доказателство за отрицателния факт на неосъществено владение, и това, че св. П не е виждала К. в имота, не опровергава установените от св. С извършвани от семейството на ищцата фактически действия.
Касаторът е поставил въпроса: “правото на собственост следва ли да се изгуби при невписване на предишен нотариален акт, както и при налични доказателства, че са извършени конклудентни действия по придобиване, данъчна регистрация на имота и плащане на данъците”. Въпросът за правното действие на вписването на нотариалния акт от 1965 г. не е сред решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на правопрекратяващото възражение, че ответникът е собственик на деривативно придобивно основание и затова не се констатира наличие на предпоставка за допускане на касационно обжалване. Втората част на въпроса насочва към правилността на преценката на въззивния съд за осъществен в полза на ищцата оригинерен придобивен способ. Безпротиворечиво съдилищата приемат, че наличието на манифестирана с намерение за своене на имота непрекъсната и необезпокоявана от страна на действителния собственик фактическа власт, в срока на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, може да направи владеещия несобственик собственик на недвижимия имот, в резултат на което правото на собственост се изгубва от предишния собственик. С обжалваното решение тази практика е изцяло съобразена, поради което и не е налице наведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Представени са решения № 2* от 31.12.1966 г. по гр. д. № 1962/66 г. и решение № 2* от 07.05.1980 г. по гр. д. № 559/80 г., двете на ВС, I-во г. о., израз на трайно утвърдената съдебна практика, че правото на собственост не се изгубва поради неупражняването на владение, а само в предвидените от закона случаи. Даденото в случая разрешение е в съгласие с тази практика. Въззивният съд е отрекъл претендираното от ответника право не защото е счел, че то е изгубено поради неупражняването на владение, а защото е приел, че за периода от около 50-те години на миналия век до 20.05.2004 г. имотът е владян от ищцата, съответно от нейното семейство, при което положение правата на праводателите на ответника, както и на самия него са отречени поради придобиването им от ищцата на основание придобивна давност. Решение № 404 от 16.06.1995 г. по гр. д. № 1904/94 г. на ВС, IV-то г. о., е неотносимо, тъй като третира различна хипотеза и приложението на други правни норми – чл. 81 ЗС и чл. 120 ЗЗД.
Не може да се приеме предпоставка за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не са налице основания за преразглеждане на установената, посочена по-горе, практика по приложението на чл. 79, ал. 1 ЗС и чл. 99 ЗС с оглед развитието на правната теория или практика по повдигнатия въпрос, наложено от специфични правни отношения, разрешени с обжалваното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение 11.05.2009 г. по гр. д. № 3906/08 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: