5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 257
гр. София, 29.04.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести април през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 111 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 274, ал. 2 и ал. 3, т. 2 ГПК.
Постъпила е частна жалба от М. В. И. от[населено място], приподписана от адв. Д. В., против определение № 14752 от 25 октомври 2010 г., постановено по ч.гр.д. № 9817 по описа на Софийския градски съд за 2010 г., в частта му, с която е оставена без разглеждане частната жалба на М. И. против определение без номер от 21 април 2010 г., постановено по гр.д. № 37314 по описа на районния съд в[населено място] за 2009 г., с което са оставени без уважение исканията на И. и друг ответник по иска за приемане за съвместно разглеждане в производството по делото на насрещни искове против ищеца “Б. ІІІ” ООД, със седалище и адрес на управление в[населено място] и е постановено разглеждането на исковете в отделно производство и в частта на определението, с която е потвърдено определение без номер от 22 април 2010 г. по същото гражданско дело, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на И. за привличане на нейна страна на трети лица-помагачи.
В кориците на делото е приложена и частна жалба с дата от 9 декември 2010 г., подадена от Б. К. Ш., в качеството му на управител на “Б. ІІІ” ООД, със седалище и адрес на управление в[населено място], против същото въззивно определение в частта му, с която е потвърдено определение без номер от 23 април 2010 г. по същото първоинстанционно гражданско дело, с което съдът е спрял производството по делото до решаване на спора по гр.д. № 22494 по описа на Софийския градски съд за 2003 г., но тази частна жалба не е администрирана от въззивния съд, поради което ВКС не дължи произнасяне по нея преди провеждането на дължимите процесуални действия от страна на въззивния съд.
В жалбата на М. И. се сочи, че атакуваното определение е неправилно и незаконосъобразно, защото недопустимо съдът е изменил възражението срещу исковата молба, направено в отговора по чл. 131 ГПК в насрещен иск, какъвто не е предявен от жалбоподателката и е разделил разглеждането на делото на несъществуващия насрещен иск в отделно производство; защитата срещу иска жалбоподателката реализира с правоизключващо възражение, че ищецът не е собственик на имотите, за които претендира наем; неправилно съдът е оставил без уважение жалбата против определението от 22 април 2010 г., защото не е взел предвид представените доказателства към исковата молба и направените възражения от жалбоподателката; неправилно е приетото от съда, че третите лица нямат правен интерес от участие в делото и че решението няма да засегне правната им сфера, тъй като те и жалбоподателката са сънаследници на процесния имот и като такива са разделили ползването на имота по реда на чл. 32 ЗС и освен това са в процес на съдебна делба; не може да се претендират права върху идеални части от един недвижим имот само срещу един от съсобствениците без останалите да участват в делото. В изложение по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба е посочено, че съдът се е произнесъл по въпроси по приложението на чл. 131, 140, 146 ГПК – докъде се простира служебното начало при квалифициране на възраженията на ответника и може ли съдът вместо него да квалифицира възражението му срещу иска, направено с отговора на исковата молба, като насрещен иск, без ответникът да е предявил такъв. Отговорът на този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Сочи се и определение на ВКС. Изтъква се още, че определението е постановено в противоречие с практиката на ВКС във връзка с допуснатото в противоречие със закона изменение от съда на основанията на отговора на исковата молба, изменение на правната същност на предвидения в чл. 131 ГПК отговор на исковата молба, като направените възражения с отговора са изменени в насрещни искове, каквито жалбоподателката не е предявявала – сочи се решение № 87 по гр.д. № 64/1964 г. на ОСГК.
Ответникът “Б. ІІІ” ООД не представя отговор по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С определението си в атакуваните му части въззивният съд приел, че с определението на първоинстанционния съд от 21 април 2010 г. не се прегражда развитието на делото, тъй като съдът е постановил разглеждането на насрещните искове в отделно производство, а и не е предвидена възможност за обжалване на определението на съда, постановено по реда на чл. 211 ГПК, тъй като законодателят е предоставил на съда възможността да прецени дали съвместното разглеждане на предявения насрещен иск ще бъде значително затруднено или не и тази негова преценка не подлежи на инстанционен контрол, поради което жалбата в тази й част е процесуално недопустима; не е налице правен интерес за ответницата от участието на трети лица – съсобственици на процесния недвижим имот, тъй като решението няма да засегне пряко тяхната правна сфера, а и ищецът твърди, че единствено и само ответниците ползват процесния имот, поради което правилно молбата за привличане на трети лица-помагачи е оставена без уважение.
След преценка на доводите на жалбоподателката в жалбата и изложението към нея, съдът намира, че за частта от определението, с което жалбата на частната жалбоподателка е оставена без разглеждане като недопустима, производството следва да се разглежда по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, а в останалата си атакувана част въззивното определение не следва да се допусне до касационен контрол.
Определението на въззивния съд в частта му, с която е оставена без разглеждане частната жалба на М. И. против определение без номер от 21 април 2010 г., постановено по гр.д. № 37314 по описа на районния съд в[населено място] за 2009 г., е неправилно. Въззивният съд не е изложил съображения по доводите на жалбоподателката, както и по същината на дадените от нея доводи с отговора на исковата молба и формално е посочил аргументи по разпоредбата на чл. 211, ал. 2 ГПК. С отговора на исковата молба (л. 44 – 50 от първоинстанционното дело), ответницата по иска е оспорила предявените искове чрез оспорване собствеността на ищеца върху процесните имоти – твърди се, че ищецът е сключил нищожен договор за замяна на недвижима вещ, както и че съсобственици са продали на ищеца идеални части от недвижим имот в нарушение на чл. 33 ЗС; двете сделки били нищожни и като сключени при заобикаляне на закона. Излагат се и аргументи по основателността на претенцията. Подобен отговор е подаден и от другия ответник по иска. Първоинстанционният съд приел, че са предявени насрещни искове, но те следвало да бъдат разгледани отделно. Ответницата посочила в частна жалба пред въззивния съд оплаквания за неправилното възприемане от страна на първостепенния съд на сторените възражения срещу исковата претенция. Въззивният съд не е изложил съображения по тези оплаквания и не е подложил на преценка доводите на жалбоподателката, което налага отмяна на атакуваното определение в тази му част и връщането на делото за ново разглеждане от въззивния съд.
По другата обжалвана част от въззивното определение представената частна касационна жалба и изложението към нея не посрещат изискванията на закона за посочване на правни въпроси, разрешаването на които да ангажира отговор на съда по основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото. Както приема задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС така също не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но касаторът не го сочи, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалвания съдебен акт.
В разглеждания случай частната жалбоподателка се е задоволила само да излага съображения по частта от определението, която касае приетата от съда липса на основание за съвместно разглеждане на квалифицираните от съда като насрещни искове възражения на ответниците по спора. В тази си част обаче, както вече беше посочено, определението прегражда понататъшното развитие на производството по частната жалба на ответницата по иска и е постановено за пръв път от въззивния съд, поради което е определение по смисъла на чл. 274, ал. 2 ГПК. В останалата си атакувана част определението е такова по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК и именно по разрешените в тази част въпроси частната жалбоподателка е следвало да изложи правен въпрос съобразно критериите за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280, ал. 1 ГПК, на който ВКС да отговори, тъй като разрешението на въззивния съд е сторено в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата, или разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Във връзка с приетите от съда разрешения за наличието/липсата на правен интерес за ответницата от участието на нейна страна на трети лица в процеса, не са поставени каквито и да е въпроси, а както беше посочено, касационният съд не може да допусне касационно обжалване по непосочен от жалбоподателя въпрос, независимо от значимостта му или обуславящото изхода на спора негово значение, тъй като това би довело до нарушение на принципа на диспозитивност в гражданския процес, закрепен в чл. 6 ГПК.
На частната жалбоподателка следва да й се присъдят на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сторените по делото разноски, които са в размер на 315 лева – държавна такса за частното касационно обжалване и възнаграждение по договор за правна защита и съдействие с № А 0943447.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ определение № 14752 от 25 октомври 2010 г., постановено по ч.гр.д. № 9817 по описа на Софийския градски съд за 2010 г., в частта му, с която е оставена без разглеждане частната жалба на М. И. против определение без номер от 21 април 2010 г., постановено по гр.д. № 37314 по описа на районния съд в[населено място] за 2009 г. и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от въззивния съд в тази му част.
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 14752 от 25 октомври 2010 г., постановено по ч.гр.д. № 9817 по описа на Софийския градски съд за 2010 г., в частта му, с която е потвърдено определение без номер от 22 април 2010 г. по гр.д. № 37314 по описа на районния съд в[населено място] за 2009 г.
ОСЪЖДА “Б. ІІІ” ООД, със седалище и адрес на управление в[населено място], кв. “Л.”, [улица], представлявано от управителя Б. К. Ш., да заплати на М. В. И. от[населено място], [улица], ет. 3 (тавански), ап. десен, сумата от 315,00 (триста и петнадесет) лева сторени разноски в частното касационно производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: