О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 261
гр. София, 08.05.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осми април през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 3162 по описа за 2013г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца СК „А. Р. Сервиз“, [населено място] чрез процесуален представители адв. П. Д. З. срещу решение № 747 от 02.04.2013г. по т. дело № 1106/2012г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е потвърдено решение № 58 от 30.12.2011г. по т. дело № 2037/2010г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-3 състав и С. „Спортен клуб А. Р. Сервиз“, [населено място] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] сумата 7 000 лв. – разноски по делото за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от С. „Спортен клуб А. Р. Сервиз“, [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове за заплащане на сумата 114 288,80 лв. – обезщетение за имуществени вреди, сумата 2 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и сумата 1 640,44 лв. – мораторна лихва и ищецът е осъден да заплати на ответника направените разноски за първоинстанционното производство в размер 600 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер 3 583 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – въззивният съд не е приложил правилно относимите норми, в противоречие с чл. 266, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ГПК не е приел представеното пред него ново доказателство и не е приложил принципите на служебно начало, установяване на истината, равенство на страните и състезателно начало. В приложено към касационната жалба писмено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, останалите съдилища и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
„Може ли въззивният съд да постанови правилно решение в съответствие с материалния закон:
1/ Ако пренебрегне правилото на чл. 250 КЗ и чл. 20 ЗЗД относно тълкуването на договорите и действителната обща воля на страните? Как се установява съгласието на застрахователя да покрие изключен риск при задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, при която покритите и изключените рискове са определени в закона, а съществените обстоятелства относно риска се разкриват от застрахования в застрахователната полица?
2/ Ако не е приел възражение на ищеца за недопустимост на направеното от ответника възражение за размера на застрахователната премия, събрана по застрахователния договор в съответствие с чл. 226, ал. 2, предл. последно КЗ? Може ли застрахователят да се брани с възражение, че не е събрал по-висока премия съобразно увеличения застрахователен риск по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, предвид правилото на чл. 226, ал. 2, предл. последно КЗ?
3/ Ако не е обсъдил правилно приложимите закони, регулиращи материята на застрахователната дейност, уреждането на отношенията между всички страни при реализиране на риска по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, осъществявания върху тази застрахователна дейност държавен надзор?
4/ Ако пренебрегне кои са страните при възникване на отношения по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, как се регулират те и право на какви възражения има застрахователят спрямо увредените трети лица?
5/ Ако пренебрегне обстоятелството от чия компетентност е определянето на размера на дължимата застрахователна премия при сключването на конкретен застрахователен договор, от какви фактори се влияе тя и допустимо ли е противопоставянето на размера на застрахователната премия на трети, външни за застрахователното правоотношение лица?
6/ Ако не обсъди допустимо ли е противопоставяне на трети лица на вътрешни актове на конкретна застрахователна компания и каква сила биха могли да имат те спрямо тези лица?
7/ Ако не обсъди по какъв начин трето лице, явяващо се външно за конкретно застрахователно правоотношение, би могло да узнае за съдържанието и покритията на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, която всъщност касае именно защита на интересите на тези трети лица?
8/ Ако не вземе предвид кои нормативни актове уреждат правомощията на надзорния орган на застрахователите и кой е надзорният орган, изрично оторизиран по закон да осъществява надзор за законосъобразното поведение на застрахователите, да тълкува нормите, касаещи застрахователната дейност, и с какви правомощия разполага този орган?
9/ Ако игнорира и не вземе предвид становището на оторизиран по специални закони орган да осъществява държавен надзор върху определена дейност по конкретен въпрос със специфика, която по закон изрично е възложена да бъде от компетентността именно на този оторизиран орган, регулиращ отношенията в сфепата на възложената му специфична дейност?“
Касаторът обосновава основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по посочените въпроси с необходимостта от синхронизация на сравнително новите закони КЗ и ЗКФН със съответните относими директиви и регламенти на ЕС, относително краткия период на прилагане на тези нормативни актове, спецификата на регламентираната от тях дейност, спецификата на конкретния случай и изключително важното обществено значение на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Според касатора процесуалноправните въпроси от значение за правилното решаване на спора, по които следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, са следните:
„1/ Може ли въззивният съд да постанови решение в съответствие с процесуалния закон и без да наруши правото на защита на страната, ако в решението си въззивният съд възприема даден факт като правнорелевантен по делото и като недоказан, при условие, че този факт не е посочен в доклада по делото от първата инстанция, нито е включен в доклада с определение на въззивната инстанция, и не са дадени указания на страната да ангажира доказателства във връзка с този правнорелевантен факт?
2/ Може ли въззивният съд да постанови решение в съответствие с процесуалния закон, ако след оспорване от въззивника пред въззивния съд на отделения в първоинстанционното решение от СГС главен факт по делото, и при липсата на доклад по делото, в който този факт е посочен като нуждаещ се от доказване и е разпределена доказателствената тежест за него, въззивният съд не даде указания на въззивника да направи доказателствени искания и с въззивното решение приеме за пръв път в процеса, че същият този факт е спорен между страните и не е доказан, а именно – налице ли е съгласие между страните да бъде покрит риск, който е определен като изключение от закона?
3/ В тази връзка трябва ли въззивният съд да изготви и съобщи на страните нов доклад по делото, като им даде възможност да посочат доказателства във връзка с приетите като спорни с доклада обстоятелства, ако счете, че първоинстанционният съд е пропуснал да направи доклад или е съставил неправилен доклад и с това е допуснал процесуално нарушение?
4/ В тази връзка следва ли въззивният съд да си отмени определенията, с които закрива съдебното дирене и дава ход на устните прения, и с които закрива устните прения и обявява, че ще се произнесе по същество на спора с решение и да възобнови съдебното дирене пред втората инстанция, ако при тайното съвещание за постановяване на решение се констатира, че по делото е налице спорен факт, за който страните не са били напътени конкретно да ангажират доказателства, и който факт поради това е останал недоказан?“
Касаторът поддържа становище, че посочените процесуалноправни въпроси са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС – решение № 192/26.05.2011г. по гр. д. № 1399/2010г. на ВКС, ГК, трето г. о., решение № 172/23.02.2010г. по гр. д. № 386/2009г. на ВКС, ГК, трето г. о., решение № 48/31.03.2011г. по т. д. № 822/2010г. на ВКС, ТК, второ т. о., решение № 205/11.07.2011г. по гр. д. № 149/2011г. на ВКС, ГК, второ г. о. и ППВС № 6/23.12.1968г.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Я. Т. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Релевира доводи за недопустимо кумулиране на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, както и че формулираните от касатора материалноправни и процесуалноправни въпроси не са от съществено значение за изхода на делото, същите не са решени в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата, нито е необходимо ВКС да се произнесе за първи път по тях. Ответникът поддържа становище, че въззивният съд не е пренебрегнал правилото на чл. 250 КЗ и чл. 20 ЗЗД относно тълкуването на договорите и действителната воля на страните, постановил е решението при съблюдаване и непротиворечиво прилагане на релевантните за казуса норми, съобразил е кои са страните при възникване на отношения по застраховка „Гражданска отговорност“, а въпросите от чия компетентност е определянето на размера на дължимата застрахователна премия, от какви фактори тя се влияе и как третото лице би могло да узнае за съдържанието и покритията на конкретната застраховка „Гражданска отговорност“ са неотносими към спора. Относно формулираните от касатора процесуалноправни въпроси ответникът изразява становище, че същите не са от значение за крайната воля на съда, САС не е допуснал нарушение на процесуалните правила, разпределил е доказателствената тежест и касаторът е бил наясно, че носи доказателствената тежест за установяване обхвата на покритите рискове, а цитираните решения на ВКС не са релевантни за спора, тъй като засягат хипотези, различни от настоящата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
По делото е установено, че на писта „СВА В. Т. – 2010“ по време на провеждане на 28.03.2010г. на състезание е възникнал инцидент между лек автомобил „М. Лансер Е. 9“ със състезателен номер 4 с водач И. И. Царски и лек автомобил „Субару Импреса“ със състезателен номер 70 с водач Б. Б. – сблъскване на автомобилите, протекло по механизма на автомобилно странично сблъскване: преди сблъскването автомобилите са се движели по състезателното трасе един след друг, като преден е бил л. а. „Субару“; преди началото на десния завой л. а. „М.“ е започнал изпреварване отляво на л. а. „Субару“ и след описаните в заключението време и движения на двата автомобила и последващите им премествания се е стигнало до пресичане на траекториите им и сблъскването им.
Въззивният съд е приел, че между [фирма] и [фирма] е възникнало правоотношение по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключен със застрахователна полица № 231090001943/28.05.2010г., по силата на което застрахователят се е задължил да покрие в границите на застрахователната сума от 200 000 лв. вреди на имущество и 700 000 лв. при телесно увреждане на едно или повече лица отговорността на застрахования за причинените от него имуществени и неимуществени вреди при управлението от обичаен водач Б. Л. Б. на МПС – „лек – състезателен“ с рег. [рег.номер на МПС] .
За да направи извод за неоснователност на предявения иск по чл. 226, ал. 1 КЗ, въззивният съд се е аргументирал с разпоредбата на чл. 268, ал. 4 КЗ, предвидените в нея изключения, при които застрахователят не покрива вредите, причинени при използване на МПС за участие в състезания, при условие, че спазването на правилата за движение по пътищата не е било задължително за участниците в състезанието, освен ако не е уговорено друго, и липсата в конкретния случай на изрична, ясна и недвусмислена уговорка в процесния застрахователен договор застрахователят да покрие вредите, причинени от застрахованото МПС при участието му в състезание. Тълкувайки клаузите в застрахователната полица, решаващият съдебен състав е приел, че липсва посочената в закона яснота относно волята на застрахователя да се ангажира за покриването на риск, който в общата хипотеза не е предмет на обезщетение. Изложил е съображения, че посоченото в застрахователната полица предназначение на автомобила – „състезателен“ не инкорпорира съгласието на застрахователя да дерогира правилото на чл. 268 КЗ. Предвид изключително високия процент на вероятност при състезание с автомобила да настъпят вреди, въззивният съд е приел, че съгласието на застрахователя да покрие причинените по време на състезанието вреди следва да бъде ясно, безспорно и недвусмислено изразено, като в редакцията на формуляра на застрахователната полица изявлението трябва да е отразено в раздел „Специални договорености“, но в случая подобно изявление не е включено.
Независимо, че финансовите параметри на полицата не установяват обезпечените с нея рискове, размерът на дължимата премия е приет като индиция за липсата на съгласие на застрахователя да покрие вредите, причинени от МПС при участие в състезание. Неоснователността на възражението на ищеца, че застрахованият не е длъжен да знае дали е необходимо да има добавък към полицата, в който да се посочи, че застрахователят носи отговорност при участие на автомобила в състезания, е аргументирана с обстоятелството, че и двете страни са търговци, поради което грижата на добрия търговец е относима в еднаква степен за всяка от тях, а предвид преодоляването на законовата разпоредба и обективирането на нещо различно от законоустановеното, ищецът като добър професионалист е следвало да обезпечи по недвусмислен начин собствения си интерес, че застрахователят е изразил съгласие да поеме по-високия риск, на който кореспондира и по-висока застрахователна премия. Поради недоказване от ищеца на релевантния факт, а именно съгласието на застрахователя да покрие вредите, причинени от МПС при участие в състезание, е направен извод за неоснователност на предявения иск по чл. 226, ал. 1 КЗ.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. Формулираният от касатора материалноправен въпрос „може ли въззивният съд да постанови правилно решение в съответствие с материалния закон“ в различни хипотези, посочени от т. 1 до т. 9 в изложението към касационната жалба предполага проверка на правилността на обжалваното решение, която не се извършва във фазата на допускане на касационно обжалване при наличие на някоя от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, а едва след допускането му при преценка на касационните основания по чл. 281 ГПК.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване по въпросите в хипотезите на т. 1 – т. 9 от изложението е неоснователен и поради това, че в по-голямата си част поставените въпроси са хипотетични и не съответстват на фактите по спора и данните по делото.
Относно приложението на чл. 20 и чл. 20а ЗЗД е формирана постоянна съдебна практика в смисъл, когато клаузите на сключената търговска сделка са неясни или двусмислени, налагащи по необходимост да бъде издирена истинската обща воля на съконтрахентите, решаващият съд следва да приложи общото тълкувателно правило на чл. 20 ЗЗД. В хипотезата на застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, необходимостта от преценка на застрахователното покритие с оглед предвидените в чл. 268 КЗ изключения и представената застрахователна полица, предвид неяснотата дали е уговорено друго съгласно т. 4 на чл. 268 КЗ, въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС е тълкувал волята на съконтрахентите относно съгласието на застрахователя за риска и вредите, подлежащи на обезщетение.
Вторият и петият материалноправни въпроси /във връзка с размера на застрахователната премия/ са важни, но не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, тъй като основните мотиви за неоснователност на предявения иск по чл. 226, ал. 1 ГПК се състоят не в липсата на уговорена по-висока застрахователна премия, а в недоказаността от ищеца на съгласието на застрахователя да покрие вредите, причинени от МПС при участието му в състезание.
Съобразно постоянната практика на ВКС въззивният съд въз основа на събраните доказателства е установил фактическата обстановка, изяснил е кои са страните по правоотношението по процесната застрахователна полица, обсъдил е релевираното от застрахователя допустимо възражение за липса на застрахован риск съгласно чл. 268, ал. 4 КЗ и към установената фактическа обстановка е приложил относимите материалноправни норми.
Останалите въпроси /от т. 6 до т. 9 вкл./ са ирелевантни, тъй като не са обусловили правната воля на съда, обективирана в решението му, нито са подготвили формирането на силата на пресъдено нещо върху предмета на спора. От значение за правилното решаване на спора е дали застрахователят и застрахованият изрично са уговорили, че застрахователят отговаря и за вредите, причинени при използването на застрахованото МПС за участие в състезания, при условие че спазването на правилата за движение по пътищата не е било задължително за участниците в състезанието /чл. 268, ал. 4 КЗ/. В тази насока ищецът е представил застрахователната полица, която въззивният съд съобразно постоянната практика на ВКС е обсъдил заедно с останалите доказателства, предвид доводите и възраженията на страните, поддържани и във въззивното производство.
Посочените от касатора процесуалноправни въпроси се отнасят до правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд е извършил доклад в нарушение на чл. 146, ал. 1 ГПК, при разпределяне на доказателствената тежест и неуказване на страните да посочат доказателства във връзка със спорните обстоятелства. Съгласно т.2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. Ако във въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В настоящия случай във въззивната жалба не са релевирани оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, допуснати от първоинстанционния съд относно непълен или неточен доклад, поради което въззивният съд не е длъжен да дава указания на страните относно представяне на доказателства. Освен това ищецът е представил застрахователната полица още с исковата молба, а доколко със застрахователната полица застрахователят е поел покриване на вреди, причинени при участие на застрахования автомобил по време на състезание при условие, че спазването на правилата за движение по пътищата не е било задължително за участниците в състезанието, е въпрос на преценка съобразно клаузите на застрахователната полица.
Поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По отношение на релевантните правни въпроси е формирана трайноустановена съдебна практика, която не се налага да бъде променяна.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в касационната жалба и изложението основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 747 от 02.04.2013г. по т. дело № 1106/2012г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.