О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 265
С., 14.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на осми март, две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело №4404/2016г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез пълномощника му областен управител на област Велико Т., срещу въззивно решение № 295/14.07.2016г. по гр.д. № 367/2016г. на Окръжен съд – Велико Търново. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са изложени твърдения за това, че са налице предпоставките на чл.280,ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Уточнени, съгласно указанията, дадени с ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, ВКС, въпросите са следните : кога е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск и следва ли да бъде прекратено производството по делото, ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес; носи ли държавата доказателствената тежест при предявен срещу нея отрицателен установителен иск, че имотът не е имал друг собственик и има ли механизъм, чрез който да проведе пълно и главно доказване в тази насока или в тежест на ищеца е да докаже, че е придобил по давност правото на собственост върху имота; за да произведе ефект придобивната давност, необходимо ли е намерението за своене на имота да е демонстрирано по отношение на действителния собственик, както и да е налице позоваване на придобиването и следва ли да бъде отблъснато владението на действителния собственик; каква е доказателствената сила на акта за държавна собственост /следва ли при представен акт за държавна собственост държавата да провежда пълно и главно доказване на правото си или доказателствената сила на акта следва да бъде оборена от оспорващия/. Поддържа се, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по въпроса чрез какъв способ следва държавата да докаже, че даден имот „няма друг собственик“ по смисъла на чл.6, предл.2 ЗС, когато се касае за имоти, включени в границите на околовръстния полигон, при положение, че за тези територии по презумпция няма изработени и приети планове, картен материал и разписни листи, респективно, че имотът е безстопанствен. Поддържа се, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по въпроса за задължението на въззивния съд да спази изискванията на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК – да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, дори когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд.Представят се решения на ВКС.
Ответникът по касационната жалба Х. В. Т.,гр.Г., оспорва касационната жалба в становище по чл.287 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение №5/2016г. по гр.д.№223/2015г. на Районен съд – Елена, с което е признато за установено по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от Х. В. Т. против държавата, че държавата не е собственик на земя 986/1986 идеални части от ПИ с идентификатор № 10522.500.7 по кадастрална карта на [населено място], [община], целият с площ от 1986 кв.м.
Въззивният съд е приел, че е налице правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск за собственост, тъй като ищецът твърди, че има възможност да придобие имотите на оригинерно основание, започнало е производство по чл.587 ГПК /за което са представени доказателства/ като той се е позовал на придобивна давност, но за снабдяване с нотариален акт е необходимо да отрече претендираните от ответника права на ответника върху спорните идеални части от имота. В настоящия случай ищецът следва да докаже, че е придобил имота на поддържаното от него придобивно основание, а ответникът, след като се позовава на чл. 6, ал. 2 ЗС – че имотът е безстопанствен. Това е така, защото ответникът се позовава на правно основание, което е обусловено от това дали имотът има друг собственик или е безстопанствен. Произнасянето по тези въпроси обаче не може да се извърши при проверка за допустимостта на иска, тъй като те касаят разрешаване на спора по същество. Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, както и правните му изводи и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите му. Изложил е и собствени съображения , в т.ч. и по оплакванията във въззивната жалба. Установил е правно значимите за спора факти по придобиване от ищеца чрез покупко – продажба на поземлен имот с площ около 1000 кв.м, находящ се в околовръстния полигон на [населено място], с построените в него къща и второстепенни постройки. Обсъдил е представената скица, в която имотът фигурира като ПИ № 10522.500.7 с площ от 1987 кв.м. при конкретно посочени граници. Имотните граници не са променяни и имотът е владян в неговата цялост от праводателите на ищеца и от него във вида, в който е ограден. Започнало нотариално производство за издаване на нотариален акт по обстоятелствена проверка за 986/1986 ид.ч. от имота, извън посочената в нотариалните актове площ; АЧДС №4578/2015 г. за 986/1986 идеални части от ПИ №10522.500.7 след отправеното искане за удостоверение, че спорните идеални части не са държавна собственост. Въззивният съд е посочил, че в тежест на ответника е да докаже основанието, на което твърди да е собственик на процесните идеални части от поземления имот, но доколкото той твърди придобивно основание, което не доказва пряко собствеността му, а е обуславено от това дали имотът има друг собственик или е безстопанствен, при разпределяне на доказателстената тежест от съда тази особеност следва да бъде съобразена. И двете страни в производството са представили доказателства и са навеки правни доводи именно в подкрепа на своите твърдения. Ищецът е този, който следва да доказва, че е придобил имота чрез покупко-продажба и давност, а в тежест на ответника е да установи, че са били налице обстоятелства, изключващи възможността ищецът и неговите праводатели да придобият по давност спорните идеални части от имота. Ищецът е доказал,че макар да не е разполагал с титул за собственост за цялата площ на имота към момента на одобряване на околовръстния полигон през 1973 г., той, съответно неговите праводатели са владяли непрекъснато и необезпокоявано над 70 години целия имот с площ от 1987 кв.м. Изводът се налага от събраните по делото гласни и писмени доказателства и данните за собствеността на съседните, от които е видно, че границите му не са били променяни повече от 70 години. За неоснователни са приети доводите на държавата, че ищецът и неговите праводатели не могат да придобият спорните идеални части по давност, тъй като същите не са ги владели по отношение на правен субект, спрямо който разпоредбата на чл. 86 ЗС е неприложима. Позоваването на държавата на придобивното основание по чл. 6, ал.2 ЗС предполага в конкретната хипотеза предходно изгубване на титулярството на собственост от някой от съсобствениците. Във всички случаи това обстоятелство на неизвестност на собственика трябва да е отразено документално в наличните карти, планове, регистри и други документи, издадени по реда на ЗЕКНРБ /отм./, ЗТСУ /отм./, ЗКИР, ЗСПЗЗ, ЗВСГЗГФ. Ако по време на отреждането със съответния план /кадастрален, уличнорегулационен, план за обществени мероприятия, дворищнорегулационен/ един имот е с неизвестен собственик, той се води като безстопанствен и съгласно чл. 6 ал. 2 ЗС преминава в патримониума на държавата като собственик на всички имоти, които нямат друг собственик. От данните по делото е видно, че за населеното място е наличен одобрен околовръстен полигон, с който се установяват строителните граници на населените места без общ градоустройствен план и без застроителен и регулационен план, няма налична информация за отразен имот, или част от имот с неизвестен собственик. В приложените документи за собственост на ищеца липсва отразяване имотът да е съсобствен, посочени са и конкретни собственици на съседните имоти. При тези данни следва да се приеме, че имотът е принадлежал на физическо лице – ищеца, респ. неговите праводатели и следователно не е имал статут на безстопанствен. Освен това няма данни извън съставянето на акта за държавна собственост държавата да е предприела действия по завземането на имота. Същият се е владял от ищеца и праводателите му в очертаните от нотариалните актове граници, които не са били променяни през целия период. Съгласно чл.5, ал.2 ЗДС актът за държавна собственост, съставен по надлежния ред и форма, има качеството на официален свидетелстващ документ, който само констатира собствеността на държавата, без да я поражда. Актът за държавна собственост има доказателствена сила за правото на собственост само доколкото в него е посочено конкретно годно придобивно основание, по силата на което имотът е преминал в патримониума на държавата. В случая посоченото в АЧДС №4578/2015 г. не сочи конкретно придобивно основание, а само правна норма,въз основа на която е съставен, поради което не установява правото на собственост в патримониума на държавата.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл.280,ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
С обжалваното решение е прието, че с оглед твърденията в исковата молба така предявеният иск е допустим – ищецът твърди, че е собственик на целия имот, като издаденият за идеални части от имота АЧДС засяга неговото право без да твърди да е било отнето владението върху имота, а напротив сочи, че владее и е владял имота в продължителен период от време. С оглед на това е прието, че ищецът заявява самостоятелно защитимо вещно право върху спорния имот, което е оспорено от ответника чрез издаване на АЧДС за идеална част от този имот, като с оглед заявената форма на смущаване на това право единственият му път на защита е отрицателният установителен иск. Този извод на въззивния съд съответства на указанията по приложението на процесуалния закон, дадени в ТР №8/2013г. на ОСГТК на ВКС, според които правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В същия смисъл са и посочените от касатора решения на ВКС – №27/2016г. по гр.д.№3554/2015г. , І г.о. и №36/2016г. по гр.д.№3678/2015г.на І г.о., в които по идентични казуси с процесния е прието наличие на правен интерес от предявяването на иска. Ето защо не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса кога е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. Не е налице основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по въпроса следва ли да бъде прекратено производството по делото, ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес. Това е така, защото въззивният съд е приел, че предявилото иска лице е доказало наличието на правен интерес от предявяването на иска, като е установило, че за него съществува възможност да придобие имота на оригинерно основание, ако отрече претендираните от ответника по иска права. Изводите на въззивния съд съответстват на указанията, дадени в ТР №8/2013г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на доказателствената тежест и установяването на релевантните за спора факти в обжалваното решение е прието, че принципно при предявен отрицателен установителен иск в тежест на ответника е да докаже правото си на собственост /в случая върху процесните идеални части от имота/. Посочено е, че държавата се позовава на придобивното основание по чл.6 ЗС в редакцията му към 1991г., съгласно която държавен става имот, който няма друг собственик. Изложени са съображения, че това основание предполага в конкретната хипотеза на твърдяна съсобственост от страна на държавата /доколкото АЧДС е съставен за идеална част от имота/ да се установи последващо изгубване на правото от някой от съсобствениците на имота. Посочено е, че обстоятелството на неизвестност на съсобственика трябва да е отразено документално в наличните карти, планове, регистри и др., докато от представените по делото доказателства /предвид обстоятелството, че за селото е наличен само одобрен околовръстен полигон/, няма информация за отразен имот или част от имот с неизвестен собственик. След анализ на събраните доказателства – писмени, гласни и заключения на вещи лица, въззивният съд е не е установено наличието на фактическия състав на чл.6, предл. 2 ЗС в редакцията му към 1991г. и неправилно процесните идеални части от имота са били актувани като държавни.
С оглед изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпросите носи ли държавата доказателствената тежест при предявен срещу нея отрицателен установителен иск, че имотът не е имал друг собственик и има ли механизъм, чрез който да проведе пълно и главно доказване в тази насока или в тежест на ищеца е да докаже, че е придобил по давност правото на собственост върху имота. Изводите на съда не са основани на липсата на представени от държавата доказателства за установяване на посоченото в АЧДС основание, а на анализ на всички събрани по делото доказателства и преди всичко на доказателствата, представени от ищеца и установяващи факта на стопанисване на имота в период на повече от 70 години. Още повече, че АЧДС е съставен за идеална част от имота, с оглед на което въззивният съд е обсъдил хипотезите, при които е възможно и мислимо придобиване на такава част по реда на чл.6, предл. 2 ЗС /ред.1991г./, а именно изгубване на правото от лице, което е съсобственик, респективно притежаване само на идеална част от имота и липса на данни за друг съсобственик, каквито доказателства не са представени. Становището на въззивния съд не е в противоречие, а в съответствие с посоченото от касатора решение №321/2011г. по гр.д.№1167/2010г.,ВКС, І г.о., С последното е прието, че доколкото общината /както и държавата/ не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва констатациите в акта за държавна, респ. за общинска собственост е да установи, че към момента на актуването имотът е имал собственик. В съответствие с трайно установената практика на ВКС въззивният съд е приел, че при доказани твърдения за трайно установена фактическа власт от наследодателите и лично от предявилото иска лице, при позоваване на изтекла придобивна давност и установени елементи на този придобивен способ, държавата е следвало да опровергае тези твърдения, за да установи осъществяването на посочения в АЧДС придобивен способ. Изводите на въззивния съд са в съответствие с решение №27/2016г. по гр.д.№3554/2015г. и решение №36/2016г. по гр.д.№3678/2015г. на ВКС, І г.о., постановени по идентични правни спорове. С тях е прието, че уважаването на отрицателния установителен иск в тези случаи е в зависимост от разрешаването на противопоставеното от ответника по исковете /държавата/ възражение, че имотът е имал статут на безстопанствен и е станал държавна собственост по силата на чл.6, пр.2 ЗС /ДВ.бр.92/1951г./, посочено е ,че съгласно чл.154, ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения, като съобразно това правило ищецът следва да докаже, че е владял спрямо правен субект, по отношение на който забраната на чл.86 ЗС е неприложима, а ответникът – че се касае за безстопанствен имот. Дали един имот е с неустановен собственик следва да се установи в хода на конкретно производство, какъвто е и изводът на въззивния съд в обжалваното решение. При това положение не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса чрез какъв способ следва държавата да докаже, че даден имот „няма друг собственик“ по смисъла на чл.6, предл.2 ЗС, когато се касае за имоти, включени в границите на околовръстния полигон, при положение, че за тези територии по презумпция няма изработени и приети планове, картен материал и разписни листи, респективно, че имотът е безстопанствен.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса каква е доказателствената сила на акта за държавна собственост /следва ли при представен акт за държавна собственост държавата да провежда пълно и главно доказване на правото си или доказателствената сила на акта следва да бъде оборена от оспорващия/. Решаващиите изводи на въззивния съд са, че посредством доказването на твърдението, констатациите в съставения АЧДС са опровергани. В съответствие с практиката на ВКС е прието, че актът за държавна собственост представлява официален документ /чл.5, ал.2 ЗДС/ но доказателствената му сила се ограничава само относно изявленията, направени пред съответното длъжностно лице и за извършените от него и пред него действия по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК, доколкото актът е констативен. В този смисъл е и становището, изразено в представеното от касатора решение №44/2010г. по т.д.№678/2009г., ВКС, І т.о. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за задължението на въззивния съд да спази изискванията на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК – да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, дори когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд. В съответствие с посочената от касатора задължителна практика на ВКС въззивният съд е обсъдил конкретните оплаквания и доводи, съдържащи се във въззивана жалба, препращайки към фактическите констатации на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, по отношение на които оплаквания във въззивната жалба не се съдържат.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски – 500 лева възнаграждение за един адвокат,съобразно представения договор за правна защита.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 295/14.07.2016г. по гр.д. № 367/2016г. на Окръжен съд – Велико Търново.
ОСЪЖДА държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез пълномощника му областен управител на област Велико Т., да заплати на Х. В. Т.,гр.Г., разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 500 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: