6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 265
София, 04.05.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми април две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 5368 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 103 от 15.08.2016 г. по в. гр. д. № 274/2016 г. на Бургаския апелативен съд е потвърдено решение № 92 от 07.04.2016 г. по гр. д. № 580/2015 г. на Бургаския окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от Съюз на тракийските дружества в България срещу [община] и срещу държавата, представлявана по пълномощие от областния управител на област Б., искове по чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на ищеца на основание изтекла придобивна давност върху поземлен имот с идентификатор 48619.501.358 по плана на [населено място] с площ от 2047 кв. м. и поземлен имот с идентификатор 48619.501.357 с площ от 1611 кв. м., ведно с построените в него административна сграда, кухня със столова и 13 бр. бунгала.
По делото е установено от фактическа страна, че с решение по протокол № 16 от 24.10.1967 г. на ГОНС М. е разрешено на „централните ръководства на тракийските и македонските дружества в България да се устроят на лагер в [населено място] на бараки в парцели № ІІ, ІІІ и ІV от временната скица на вилна зона на [населено място] северно от града”. Според заключението на вещото лице посочената в решението на ГОНС скица не се е запазила, а към 1967 г. процесният имот е представлявал нива на ТКЗС, образуваща имот № 945 по земеустройствения план от 1929 г. Застроеният имот е очертан с генерален план от 17.07.1979 г., а е включен в регулацията на [населено място], сега Ц., с КРЗП от 1986 г. С решение № Б-20 от 06.10.1977 г. на Бюрото на НС на ОФ е прекратена дейността на съюзите на македонските и тракийски културно-просветни дружества и тяхното имущество е преминало към ОФ. С последващо решение № Б-7 от 19.02.1990 г. на Бюрото на НС на ОФ и във връзка с възстановяване дейността на съюзите на македонските и културно-просветните дружества са възстановени техните имущества, като почивната база в М. е предадена на Съюза на тракийските културно-просветни дружества. С решение от 19.04.1990 г. по ф. д. № 1664/1990 г. на СГС са регистрирани промени в ръководството на Съюза на тракийските културно-просветни дружества, с първоначално вписване по ф. д. №7/1967 г. и този съюз е регистриран по Закона за политическите партии. Установено е също, че с влязло в сила решение по искове с правно основание чл.108 ЗС, предявени от физически лица срещу Съюз на тракийските дружества в България, са отречени правата на ищците, в полза на които по реда на ЗСПЗЗ са били възстановени процесните земи.
При тези данни въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че предявените искове по настоящото дело, основани на придобивна давност, са неоснователни. Изложено е съображение, че липсва правоприемство между съществувалия през 1967 г. Съюз на тракийските дружества, на когото е разрешено изграждането на почивната база, и регистрирания през 1990 г. нов Съюз на тракийските дружества в България. Затова е от значение владението, осъществявано от новия съюз след регистрацията му. Тъй като придобивната давност се противопоставя на държавата и общината, от значение са и измененията в чл. 86 ЗС, приети през 1990 г. и 1996 г. След второто изменение, в сила от 01.06.1996 г., принципно е допустимо придобиване по давност на имоти, частна държавна и общинска собственост. Заради въведеното спиране на давността обаче /§1 на ЗИД ЗС /ДВ бр.105/2006 г. с последващи изменения/, ищецът не може да се позове на последиците на придобивната давност, т.е той не е придобил собствеността върху процесните имоти на поддържаното от него основание. Прието е също, че заявеното пред въззивния съд друго придобивно основание – отчуждаване по ЗПИНМ, не е въведено в исковата молба и по него съдът не дължи произнасяне.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Съюз на тракийските дружества в България.
Жалбоподателят счита, че искът му за собственост неправилно е бил отхвърлен, въпреки установеното по делото непрекъснато владение върху спорните имоти след 1990 г. Съдът не разпределил правилно доказателствената тежест, не приложил презумпциите на чл.69 ЗС и чл.83 ЗС; спорно било, че към 1990 г. процесните имоти са били държавна собственост, но дори това да е така, това не изключвало намерението за своене на жалбоподателя; нямало доказателства имотите да са били държавна собственост, обратно – имало данни за проведена отчуждителна процедура преди или след 24.10.1967 г., когато било разрешено строителството на почивната база, а според вещото лице имотите никога не са били одържавявани; не били обсъдени редица доказателства, от които се установявало, че процесните имоти са имущество на съюза; не била съобразена разпоредбата на чл.89 НДИ /отм./, според която държавната собственост се упражнява от държавни организации, каквато жалбоподателят не е; неправилно били интерпретирани и доказателствата във връзка със заплащаните от жалби подателя данъци за спорните имоти.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по следните въпроси:
1. Дали упражняваната от определено лице постоянна фактическа власт върху определен недвижим имот за период, надхвърлящ 10 години, е достатъчно основание за настъпване на правните последици на придобивната давност, респ. дали намерението на определено лице да държи вещта като своя, обективирано в осъществявана непрекъсната фактическа власт върху вещта за период, надхвърлящ 10 г. е достатъчно, за да настъпи фактическият състав на оригинерното придобивно основание по чл.79 ЗС , вр. чл.68 ЗС в полза на това лице;
2. За приложението на презумпциите по чл.69 и чл.83 ЗС и за разместването на доказателствената тежест при наличие на законово установена презумпция; 3. Следва ли упражняващият фактическа власт върху имота да бъде приравнен автоматично на държател, когато имотът е държавна собственост;
4. Дали документите, установяващи плащане на местни данъци и такси сами по себе си доказват намерение за своене;
5. Може ли съдът да основе своите изводи на избрани от него доказателства, без да обсъди другите и да изложи мотиви в подкрепа на направените от него изводи.
По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с ТР №1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС; решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр. д. № 661/2016 г. на ВКС, ІІ ГО и решение № 144 от 02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на ВКС, ІІ ГО; по втория – с ТР №1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС; решение 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, ІІ ГО; решение № 45 от 16.03.2015 г. по гр. д. № 6533/2014 г. на ВКС, ІІ ГО; решение № 106 от 28.12.2015 г. по гр. д. № 2687/2015 г. на ВКС, ІІ ГО и решение № 187 от 20.07.2012 г. по гр. д. № 112/2012 г. на ВКС, ІІ ГО; по третия – с решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр. д. № 661/2016 г. на ВКС, ІІ ГО, решение№ 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, ІІ ГО, решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г. на ВКС, ІІ ГО; решение № 862/17.11.2009 г. по гр. д. № 2563/2008 г. на ВКС, ІІІ ГО; по четвъртия – с решение № 45/16.03.2015 г. по гр. д. № 6533/2014 г. на ВКС, ІІ ГО; решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр. д. № 661/2016 г. на ВКС, ІІ ГО и по петия – с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.
Ответниците в производството [община] и държавата, представлявана по пълномощие от областния управител на област Б., оспорват жалбата. Считат, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество от ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационен контрол решение на въззивен съд по иск за собственост, по който не е налице пречка по чл.280, ал.2 ГПК за разглеждане на жалбата от ВКС.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Първите три въпроса в изложението към касационната жалба са материалноправни и са свързани с придобивната давност по чл.79, ал.1 ЗС. Въпросите са поставени общо, без да отчитат спецификата по настоящото дело, че придобивната давност се противопоставя на община /Ц./ и на държавата. В тези случаи, освен общите правила на чл.68, чл.69 и чл.79 ЗС, на които се позовава жалбоподателят, са приложими и разпоредбите на чл.86 ЗС и /§1 на ЗИД ЗС /ДВ бр.105/2006 г. с последващи изменения/, които съдържат пречки за настъпване на последиците на придобивната давност по отношение на имоти – частна държавна или общинска собственост. Затова въпросите не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК – те не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като исковете за собственост са отхвърлени не защото е имало съмнение за осъществяване на владелчески действия от страна на ищеца върху спорните имоти за период повече от 10 години, а защото съществуват пречки за настъпване на последиците на придобивната давност по чл.79, ал.1 ЗС. Тук е мястото да се отбележи, че след като ответници по предявените искове за собственост са общината и държавата, то давността се противопоставя именно на общината и държавата, което прави неизбежно прилагането на чл.86 ЗС и /§1 на ЗИД ЗС /ДВ бр.105/2006 г./. Не е необходимо да се сочат доказателства за обстоятелството, че спорните имоти са частна държавна собственост, при наличието на данни по делото, че към момента на застрояването им те са били земеделски земи, включени в ТКЗС, били са възстановени по реда на ЗСПЗЗ, но поради застрояването им е била налице пречката на чл.10б ЗСПЗЗ и именно поради това в предходния процес между възстановените собственици и Съюз на тракийските дружества в България правата физическите лица са били отречени. Оттук намира приложимост и разпоредбата на чл.10б, ал.5 ЗСПЗЗ, която определя такива земи като държавна собственост. Самият ищец /жалбоподател в настоящото производство/ не сочи като придобивно основание отреждането на земите за мероприятие на обществена организация по реда на ЗПИНМ /отм./, нито пък отстъпване на право на строеж по реда на чл.15, вр. чл.13 ЗС в старата му редакция към 1967 г. След като ищецът се позовава на придобивна давност, това означава, че според него други деривативни придобивни основания не са се осъществили, а давността в настоящия процес се противопоставя не на частни лица, а на държавата и общината.
Част от посочената в изложението към жалбата практика на ВКС във връзка с материалноправните въпроси е неотносима към спора по настоящото дело и не разкрива противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. ТР №1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС разглежда съвсем различни въпроси, свързани с придобивната давност между съсобственици, които не възникват по настоящото дело. Решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр. д. № 661/2016 г. на ВКС, ІІ ГО, решение № 144 от 02.12.2014 г. по гр. д. №1650/2014 г. на ВКС, ІІ ГО; решение № 187 от 20.07.2012 г. по гр. д. № 112/2012 г. на ВКС, ІІ ГО и решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр. д. №661/2016 г. на ВКС, ІІ ГО, не са свързани със спор по повод владение, осъществявано срещу държавата или срещу община. В решение 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, ІІ ГО спорът за собственост, основан на придобивна давност, е между две семейства, а конституирането на [община] като страна не променя този спор, тъй като давността се противопоставя на физически лица, а не на общината. Решение № 106 от 28.12.2015 г. по гр. д. № 2687/2015 г. на ВКС, ІІ ГО е посветено на спор за подобрения върху имот, публична общинска собственост. Решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г. на ВКС, ІІ ГО е по предявен срещу [община] отрицателен установителен иск за собственост – хипотеза, коренно различна от настоящата, тъй като по настоящото дело искът е положителен установителен и ищецът следва да докаже собствеността си на твърдяното придобивно основание, докато по другото дело ищецът следва да докаже само правния си интерес, а общината – правото си на собственост, което се оспорва.
Въззивното решение е в пълно съответствие с решение №45 от 16.03.2015 г. по гр. д. № 6533/2014 г. на ВКС, ІІ ГО и решение №862/17.11.2009 г. по гр. д. № 2563/2008 г. на ВКС, ІІІ ГО, по които също е прието, че разпоредбите на чл.86 ЗС и § 1 ДР на ЗС препятстват възможността за придобиване по давност на имот, който е частна държавна или общинска собственост.
По процесуалноправните въпроси също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Четвъртият въпрос за доказателственото значение на документите, установяващи плащане на местни данъци и такси, не е определящ за изхода на правния спор, а по петия въпрос – за обсъждането на доказателствата по делото, въззивният съд е действал изцяло в съответствие с практиката на ВКС, като е обсъдил относимите за конкретния спор доказателства.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на делото на ответниците следва да бъдат присъдени разноски за касационното производство – 2000 лв. в полза на [община], съгласно договор за правна защита и съдействие от 24.11.2016 г. с адвокат Г. Н. и 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение в полза на държавата, представлявана по пълномощие от областния управител на област Б., съгласно т.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 103 от 15.08.2016 г. по в. гр. д. № 274/2016 г. на Бургаския апелативен съд.
ОСЪЖДА Съюз на тракийските дружества в България със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на [община] сумата от 2000 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за ВКС, а на държавата, представлявана по пълномощие от областния управител на област Б. – юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. по чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.37, ал.1 ЗПП и чл.25, ал.2 НЗПП.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: