О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 269
София, 27.04.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 06.03. 2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3075 /2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. М. Х. от [населено място], [община] против въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 81 от 04.08.2017 г., по в.т.д.№ 179/2017 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Бургаския окръжен съд № 117 от 12.04.2017 г., по т.д.№ 62/2017 г. за уважаване на предявения от [фирма] срещу касатора, като ответник, положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за сумата 27 475 лв., ведно със следващата се законна лихва, начиная от 09.03.2016 г. до окончателното и изплащане – вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК, по ч.гр.д.№ 267/2016 г. на А..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1.”Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви и да се произнесе по всяко въведено от страната възражение. Задължен ли е въззивният съд да извърши цялостна преценка на по всички изложени във въззивната жалба доводи и оплаквания, когато с акта си потвърждава първоинстанционното решение?”;2. „Допустимо ли е правните изводи на съда, съдържащи е в мотивите към съдебния акт да са декларативни или същите следва да са мотивирани и обосновани?”; 3.”Следва ли при въведено в производството по чл.422 ГПК твърдение на ответника, че вземането по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, ищецът кредитор да докаже каузалното правоотношение, както и вземането си, основано на менителничния ефект?”;4.”Следва ли когато заповедта за изпълнение е издадена на основание чл.417, т.9 ГПК, въз основа на запис на заповед и от ответника е направено възражение за гаранционно – обезпечителната функция на същия, връзката между менителничния ефект и каузалното правоотношение да бъде изрично установена?”
За илюстрация на поддържаното противоречие със задължителната съдебна практика са посочени, решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК: по въпрос № 1 – № 127/22.07.2016 г., по т.д.№ 1772/2015 г. на І т.о. и № 157/08.11.2011 г., по т.д.№ 823/ 2010 г. на ІІ т.о.; по въпрос № 2 – № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д.№ 1609 / 2014 г. на ІV г.о.; № 13 от 02.02.2016 г., по гр.д.№ 4287/2015 г. на ІV г.о.; по въпрос № 3 -№ 17 от 16.02.2015 г., по т.д.№ 116/2013 г. на ІІ т.о. и по въпрос № 4- № 85 от 03.06.2013 г., по т.д.№ 101/2012 г. на ІІ т.о.
Ответникът по касационната жалба не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на предявения положителен установителен иск, основан на чл. 422 ГПК, въззивният съдебен състав е приел, че издаденият на 19.11.2014 г. от настоящия касатор, като физическо лице, запис на заповед в полза на [фирма] за сумата 27 475 лв., с падеж на определена дата – 19. 11.2015 г. е редовен от външна страна менителничен ефект и удостоверява подлежащо на изпълнение парично задължение, за което не е доказано да е погасено чрез плащане. Посочено е, че доколкото своевременно въведеното в хода на делото правозащитно възражение на ответника е единствено за наличие на каузално правоотношение между управляваното от него търговско дружество „А. БЕТОН” ООД и ищцовото ЮЛ- търговец, по повод обезпечаване изпълнението по което е издадена и ценната книга, то съобразно правилото на чл. 154, ал.1 ГПК в тежест на Х. е да установи в процеса с допустимите от ГПК доказателствени средства и при условията на пълно и главно доказване връзката между менителничния ефект и сключения на 12.02.2015г. договор за покупко – продажба на бетоновози, което не е изпълнено. При обосноваване на крайния си правен извод за отсъствие на сочената връзка на процесния запис на заповед с въведеното каузално правоотношение и дължимост на исковата сума по ценната книга решаващият състав на въззивната инстанция е подложил на съвкупен самостоятелен анализ ангажираните по делото доказателства, при който е констатирал несъответствие по отношение на страните по договора за покупко- продажба на бетоновози и тези по абстрактната сделка, съществено разминаване в датите на двете – предхождаща с близо три месеца, датата на издаване на менителничния ефект спрямо тази на твърдяната за обезпечена с него каузална сделка, както и значително различие в уговорената и заплатена покупна цена спрямо вземането по издадения запис на заповед. Позовавйки се на установеното явно противоречие в показанията на св. Х. и отчитайки тяхната изолираност спрямо приложените по делото писмени доказателства, както и близката родствена връзка между свидетеля и ответника по делото- негов баща, Бургаският апелативен съд не е дал вяра на същите, според които издадената ценна книга е с гаранционно –обезпечителна функция, излагайки подробни правни съображения в тази насока.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме,че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение.
Първият процесуалноправен въпрос, който в същността си е свързан с правомощията на въззивната инстанция по действащата процесуална уредба на въззивното производство, несъмнено има обуславящо значение за крайния изход на делото и попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, съобразно дадените в т.1 на ТР № 1 /19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС задължителни указания по прилагането му.
Неоснователно по отношение на същия е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.Решението на въззивния съд не е постановено в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и формирана по реда на чл. 290 ГПК, част от която последна е цитирана и от касатора. Същата е в смисъл, че с оглед правната уредба по действащия ГПК на второинстанционното производство, като ограничено въззивно обжалване, обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаване на материалноправния спор по същество, при което преценката на правилността на акта на първата инстанция, съобразно въведените от въззивника оплаквания, е само косвен резултат от тази дейност. Затова и въззивният съд, като инстанция по съществото на спора всякога е длъжен да обсъди всички събрани по делото допустими и относими доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като изложи и съображения защо ги кредитира или не, както е процедирал и Бургаският апелативен съд. Съобразявайки тази задължителна практика решаващият състав на въззивния съд е извършил самостоятелен анализ на всички ангажирани доказателства по делото и аргументирано е посочил защо не кредитира показанията на разпитания свидетел и защо, въз основа на извършената съвкупна преценка на същите приема за недоказано твърдяното от ответника каузално правоотношение, за изпълнението на което процесният менителничен ефект да е бил издаден, възприемайки за неоснователни поддържаните в тази насока оплакванията на въззивника. Що се касае до правилността на извършената от състава на Бургаския апелативен съд преценка на доказателствения материал по делото и обосноваността на изградения въз основа на нея правен извод за съществуване на вземането, предмет на издадената на осн. чл.417, т.9 ГПК заповед за изпълнение по ч.гр.д. 267/2016 г. на А., с които всъщност касаторът изразява несъгласие, като въпроси, относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и ирелевантни за предпоставките за достъп до касация, те не подлежат на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Обстоятелството, че въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди всички допустими и относими доказателства, своевременно въведените в процеса доводи и възражения на страните, критерият за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК се явява недоказан.
Вторият процесуалноправен въпрос е доктринерен и зададен хипотетично, е израз на въведеното с касационната жалба оплакване за процесуална незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение. Когато правният въпрос е формулиран с оглед становище на страната, т.е. извън решаващите мотиви на въззивното решение, както е в разглеждания случай, с него не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание за достъп до касация, според задължителните постановки в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изключва необходимостта от обсъждане на соченото по отношение на същия допълнително селективно основание.
Последните два въпроса с № 3 и № 4 имат обуславящо значение за изхода на делото, поради което попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, но не са разрешени от въззивния съд в отклонение от задължителна съдебна практика, обективирана и в цитираните от касатора съдебни актове.
Последните са в пълно съответствие с дадените задължителни разяснения в т.17 на служебно известното на настоящия съдебен състав ТР № 4/2013 г. от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС, според които предмет на делото при предявен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение, въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК е съществуване на вземането, основано на запис на заповед. В това производство ищецът- кредитор доказва вземането си по менителничния ефект, като не е длъжен да сочи основанието на поетото от издателя задължение за плащане, нито да доказва възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател по повод, или във връзка с което е издаден записът на заповед, но всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията или възраженията си и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право. В пълно съгласие с тази задължителна практика въззивният съд е приел, че твърдяната от ответника връзка между менителничния ефект и каузалното правоотношение, породено от договор за продажба, сключен между [фирма] и „А. БЕТОН” ООД следва да бъде изрично установена в процеса по предявения положителен установителен иск по чл. 422 ГПК, за което доказателствената тежест е на ответника – издател на процесния запис на заповед, предвид направеното от него относително възражение. В тежест на ищеца – кредитор е да установи съществуването на непогасеното си менителнично вземане по ценната книга, въз основа на която е издадена оспорената заповед за изпълнение, което е и осъществено по делото.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски, поради което при този изход на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.3, във вр. с ал.е ГПК ГПК, съставът на касационната инстанция не се произнася по отговорността за същите
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 81 от 04.08.2017 г., по в.т.д.№ 179/2017 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: