О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 279
гр. София, 20.06.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 147 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 10.10.2016 год. по гр. д. № 135/2016 год. Търговищкият окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 9.06.2016 год. по гр. д. № 706/2015 год. на Поповския районен съд, с което е признато за установено по отношение на Б. О. А. и Д. М. А., двамата от [населено място], [община], че Н. О. И. от [населено място], [община] е собственик на 1/2 ид. ч. от УПИ ХХ, кад. № 150 с площ 1085 кв. м., заедно с построените в него двуетажна жилищна сграда, жилищна пристройка, гараж и второстепенни сгради, в кв. 14 по плана на [населено място], на 1/2 ид. ч. от описаните земеделски земи: нива с площ 3.900 дка в м. „Я.”, представляваща имот № 005047, нива с площ 11.695 дка в м. „Ц.”, представляваща имот № 009010, нива с площ 4.285 дка в м. „Б.”, представляваща имот № 010052 и на 1/4 ид. ч. от нива с площ 3.996 дка в м. „С.”, представляваща имот № 020112, всички по КВС на землището на [населено място], [община], при посочените в решението граници и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК издадения на Б. А. нотариален акт № 109/2010 год. на нотариус с рег. № 497 с район на действие РС- Попово в тези му части.
Въззивното решение се обжалва в срок от Б. О. А. и Д. М. А., чрез пълномощника им адв. Р. К., с оплаквания за неговата неправилност поради необоснованост на направените изводи и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за отмяната му, като вместо това исковете за собственост бъдат отхвърлени.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Считат, че произнасянето на въззивния съд по материалноправния въпрос относно момента на придобиване на правото на собственост при предадено владение приживе от родителите с дарствен акт е в противоречие с представената съдебна практика – решение № 923 от 4.10.95 год. по гр. д. № 669/95год. ІІ г. о., решение № 803 от 21.10.94 год. по гр. д. № 662/94 год. І г. о. и решение № 304 от 4.05.95 год. по гр. д. № 75/95 год. І г. о., както и с разясненията на ТР № 1/2012 год. Конкретните съображения за твърдяното противоречие с представената практика се изразяват в изложените доводи за необсъждане на факта на основанието на упражняваната от касатора фактическа власт – предаване на владението по дарение от родителите му.
Ответницата по касационната жалба Н. О. И. не е взела становище по нея.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, взе предвид следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове за собственост до размера на наследствения дял на ищцата, въззивният съд приел, че процесните имоти са останали в наследство на ищцата и първия ответник от техните родители. След смъртта на баща им през 1996 год. и на майка им през 2006 год. същите са преминали по наследствено правоприемство към наследниците им, като упражняваната от ответника фактическа власт върху наследствените имоти, при липса на доказателства за трансформиране на държането върху чуждите идеални части във владение, не обосновава извод за придобиването им по давностно владение, обективирано в нотариалния акт от 2010 год., с който ответникът се е снабдил по време на брака си с втората ответница. Съдът се е позовал на цитираната задължителна съдебна практика, приемаща, че при наследствено правоприемство, за да се приеме, че един от наследниците е установил владение върху притежаваните от другите наследници идеални части, е необходимо да е отблъснал тяхното владение, като демонстрира ясно пред тях намерението си да владее за себе си целия наследствен имот. Такива действия, обективиращи намерението на ответника да владее наследствената част на сестра си от останалите им в наследство от родителите им имоти, и за които тя да е узнала, не са установени в настоящия спор за собственост, както е разяснено и в цитираното ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС. Поради липсата на доказателства относно обективиране на намерението на ответника да свои за себе си наследствените имоти, възражението му да е придобил частта на сестра си по давностно владение е прието за неоснователно.
Поради това, отчитайки наследствения характер на процесните имоти и липсата на доказателства за придобиване от ответниците по давност на дела на ищцата, съдът приел предявените от последната установителни искове за собственост за половината от тях за основателни и ги уважил.
Въпросите относно владението на наследствен имот от един от наследниците и позоваването му на давност по отношение на наследствената част на друг сънаследник, както и по какъв начин следва да се прояви промяната в намерението му за своене на целия имот по отношение на другите сънаследници са релевантни за изхода на делото, тъй като съдът е приел възражението на касаторите за придобиване по давност на чуждите части за неоснователно. Произнасянето по тях обаче не е в противоречие със съдебната практика, в това число и задължителната такава, обективирана в ТР № 1 от 6.08.2012 год. на ОСГК на ВКС и в цитираните от въззивния съд решения на ВКС. В тълкувателното решение е прието, че при наследяването като общо правоприемство владението преминава по право към наследниците независимо от това, че само един от тях остава в наследствения имот. Поради това при правен спор подлежи на изследване въпросът за основанието за упражняването на фактическата власт, което в случая е наследяване, и с оглед на това следва да се установи промяната на това основание от страна на наследника, позоваващ се на придобивна давност по отношение на частите на другите сънаследници с едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да показва отричане владението на останалите. Разяснено е, че във всеки отделен случай тези обстоятелства трябва да бъдат доказани, което въззивният съд приел, че не е налице в настоящия случай. Изводът му е обусловен от установените факти по делото за упражняваната от касаторите фактическа власт върху спорните имоти, останали в наследство от родителите им, при липса на категорични доказателства към момента на смъртта им през 1996 год., респ. 2006 год., собствеността да е придобита по давност от касаторите на основание предаване на владението приживе от родителите, т. е. такива, установяващи давностно владение спрямо тях. Поставеният от касаторите въпрос за момента на придобиване на собствеността върху имотите на поддържаното основание придобивна давност по отношение на родителите, считано от 1995 год. въз основа на твърдението за дарение по повод брака им, представлява всъщност довод за неправилност на извода на съда по фактически въпрос, подлежащ на установяване в хода на производството. Доказателства за осъществяване на владение спрямо родителите приживе, включващо освен упражняваната фактическа власт и променено намерение за своене само за себе си, при положение, че и майката на страните е била в процесните имоти до смъртта си, не са представени по делото, а по отношение останалите в наследство имоти от бащата поддържаното основание не би могло да се осъществи и поради липсата на необходимия срок за осъществяването му /същият е починал през 1996 год./. Поради това и не е налице правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който да е обусловил изводите на въззивния съд, съгласно разясненията в този смисъл в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, а представената към изложението съдебна практика, постановена по отменения ГПК, е неотносима към настоящия казус, при който релевантните за спора факти са различни. Изложените съображения на въззивния съд по същите при направената преценка за неоснователност на релевираното от ответниците, сега касатори, възражение не е в противоречие с посочената задължителната съдебна практика /ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС/, както и с цитираната от въззивния съд такава.
Следователно, поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК не са налице, поради което и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 108 от 10.10.2016 год. по гр. д. № 135/2016 год. на Търговищкия окръжен съд по касационната жалба на Б. О. А. и Д. М. А., чрез пълномощника им адв. Р. К..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: